От Венеция блика копнеж

Корабчето най-после пристигна. Само за нас. Нямаше други в Пунто Сабиони. Натоварихме го с мокри дрехи, чадъри, дъждобрани, камери и … очакване. После започна лудо снимане. През капките, рамките на вратите и люковете, през раменете, ръцете, лактите и обективите на десния, задния, левия, диагоналния … мераклия за облачни спомени.

След половин час и множество маневри на коритото слязохме на пристан. Навред щъкаха туристи. Въпреки дъжда. Поехме към историческия център – площада “Сан Марко” и Катедралата. Отляво плискаше морето, отдясно си шушукаха залепени стена до стена къщи и хотели.

На Площада и в Катедралата беше като във Вавилон. Загубих групата. Открих тръпката от самотно скитане сред гъмжило. Отказах колективен пионерски марш по моста Риалто. Теглеха ме Златният олтар и Музеят на Катедралата. Последвах тръпката. Исках да пипна конете на Лизип. Платих евро и половина за Олтара. И потопих очи в огромен правоъгълник от злато и скъпоценни камъни. Не узнах защо загърбва входа. Може би заради таксата. Искаш да го видиш, плащаш, гледаш. Не става да надзърнеш пътьом, прекрачвайки през прага на обителта. Не познавам друг такъв олтар.

Тук узнах и практиката в страната. Не знам дали е специфична за Италия. Свободен достъп има до копия на ценните творби, оригиналите се пазят в музеи към обектите и там се влиза срещу такса. Така оригиналите се бранят от вредните влияния, а касите – от застрашително изпразване:) Видях конете на Лизип. Огромни, метални, като живи. От балкона пред музея на Катедралата защраках площад “Сан Марко” и неговите гълъби. Долу вече не валеше, туристи хранеха пернатите, те се катереха по раменете, ръцете, главите на кого ли не.

Уличките ме придърпаха. Тесни, каменни, с малки шарени витрини. По тях пищни карнавални маски, домина, лъскави дрехи и всевъзможни ярки дреболии. Елегантни обувки – италианците знаят как да те обуят, артистични дамски дрехи – обичам италианската мода, кожени наслади, бижута… Кой не знае за венецианското стъкло. Пропуснах да се накипря със стъклено бижу. Дали не съм забравила колко е прекрасно да си жена!

Всяка уличка води към канал. Над него – сводести мостове, по него – таксита, от двете страни – къщи.

Венеция е прекрасна.

Не бих живяла в лагуната.

В Двореца на Дожите влязох в последната минута. Той е огромен, разположен в историческия център на града. Препусках из залите. Без екскурзовод, заредена само с разказите на Вальо. Вальо е българският ни екскурзовод. Учител от Бургаската езикова гимназия. Преподава италиански и испански. Всички го наричат по име, макар че минава петдесет.

Групи туристи слушат лекции за обитателите, строителите и художниците на Двореца. Очите ми попиват планини от информация. Залите са просторни и много високи, стените – изрисувани, таваните – облицовани с дърворезба. Замислям се за мащабите. И за днешните хора. Питам се какво става с човечеството, та днес светът не познава такъв размах. Що за порив, воля и енергия са имали хората, въплътили човешката душа и дух в такъв мащаб.

Навън нощта преборва светлината. Небето грее меко и бистро, въздухът – тежи от очакване, лампите къпят очи в морето и греят празнично. Градът се буди. Кафенетата и ресторантите оживяват, по улиците текат реки от гости.

Къде сме тръгнали, възкликвам, животът едва започва.

Блика копнеж.

Довиждане Венеция:) Ще се върна! За карнавал:)