Юлиян Малинов: Силно вярвам в съдбата!

Театърът е особено изкуство. То заразява мнозина със своята магичност и чар, променя хората към по-добро и ги кара да се потопят в друго измерение, да забравят сегашния момент.

В такова едно приятно измерение ме пренесе актьорът Юлиян Малинов. Когато слушаш как някой говори толкова разпалено за професията си ти се иска за миг да се поставиш на негово място, да почувстваш онзи плам, който той усеща, когато твори и пресъздава образи, емоции, настроения, предава послания и вдъхновява.

Юли е част от трупата на театър „София“ вече 6 години. Роден е на 17 юли 1981 година. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2005 година в класа на проф. Пламен Марков. От 2005 година работи в Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора. От 2010 година е в трупата на театър „София“. Женен е за актрисата Гергана Данданова, от която има две деца.

Какво ми разказа Юли за театъра, живота и любовта можете да прочетете в интервюто, което той специално даде за Az-jenata.bg!

Как откри любовта към театъра?

Взаимно беше. Аз винаги съм казвал, че всеки следва пътя си и съдбата си. От много малък започнах да се занимавам с това изкуство. Най-напред започнах в студии, но историята е доста дълга, затова ще гледам да съм по-кратък!

Всъщност, отидох като малък в Двореца на децата да се запиша на картинг. Но понеже човекът, който отговаряше за записването на спорт го нямаше в момента, аз започнах да се разхождам из двореца. Така видях, че там се провежда студия за подготовка на млади актьори – детско-юношески театър при Ники Априлов и, естествено, се записах!

Така започна всичко. Може би съм бил 4-5 клас.

Значи сам реши да се насочиш към театъра?

Да. Аз от дете съм инициативен. Още от детската градина пръв вдигах ръка, пръв исках да участвам в заниманията. Винаги исках да рецитирам стихотворения пред публика, да участвам в детски пиеси. Просто ме влече от дете. Никога не съм се притеснявал, не ме е било срам като повечето деца.

Доста години прекарах в студията на Ники Априлов, а след това се преместих при Бончо Урумов в „Славянска беседа“ – великолепен преподавател и актьор. Там бяхме заедно със Захари Бахаров, както и много други големи артисти, подготвяни именно там.

Там се обучавахме и с моята настояща съпруга – Гергана Данданова. Тя също е актриса от театър „Българска армия“.

Какво ти даде и какво ти взе театърът?

Театърът ме научи на изключителна дисциплина. Кара ме още повече да се паля по това изкуство, да горя в него. Театърът ме вдъхновява. Той е обогатяващо изкуство. Кара те да четеш световна класика и да вникваш в същината й.

А какво ми отнема театърът не мога да преценя точно. Много пъти съм бил на ръба да се откажа от тази професия, но винаги нещо ме връща към нея. Знаете, в България заплащането в нашата професия не е никак добро. Но това е просто битовата част от проблемите на българския театър, в която не искам да навлизам.

Аз обичам да разчитам знаците, които съдбата ми изпраща. Така все се случва нещо, което да ме върне, било то покана от някой режисьор за нов проект, било то някакво друго събитие. И така си казвам – ето! Аз съм роден за това нещо!

Най-важното, което театърът ми дава е смисъл да продължа напред. На сцената се чувствам добре, чувствам се щастлив, а когато публиката се радва на това, което правя, съм още по-радостен и зареден.

Усещаш ли емоционално изтощение? Ти си много енергичен и активен човек. Влагаш толкова емоция в професията... Как се чувстваш след края на представлението?

Зареждам се страшно много. Емоционално, може би, да – има известно изтощение, но аз съм хиперактивен човек в добрия смисъл на думата. Много спортувам. Винаги съм казвал, че спортът ме зарежда много, независимо от физическата умора. Така е и с театъра – хвърлям много енергия в това, което правя и като че ли излизам много по-зареден!

Прави впечатление, че постановките във вашия театър като цяло са много енергични, много новаторски, разчупени и дори акробатични.

Да, така е. Аз мисля, че актьорът трябва да умее да прави неща, които не всички хора могат. Колкото и тривиално да звучи, по този начин ние впечатляваме хората, караме ги да си кажат: „Уау! Супер! Това изглежда страхотно!“.

Освен акробатиката, актьорът трябва да може да танцува, да пее. Дори да не е певец, то поне да пее вярно. Добрият актьор също трябва да има понятие от бойни изкуства, да има добра пластика на тялото. Аз, например, дълги години се занимавам с бойни изкуства, това също много помага в театъра.

Затова си мисля, че колкото повече неща може да прави един артист, толкова това е в негов плюс. Когато си добре подготвен физически, това винаги се оценява положително от публиката.

Как откри бойните изкуства?

Още в гимназията се записах на айкидо. Това е великолепно японско бойно изкуство, което е предимно философско, почти като религия. Учи те на дисциплина, самоконтрол. Това също е много полезно в нашата професия.

Всеки актьор изпитва силно напрежение на сцената и когато умееш да владееш добре психиката си, това ти помага изключително много в професионален план.

Има ли роля, която те плаши? Роля не само в театъра, но и в живота...

Няма нещо, което би ме изплашило. Има само роли, които бих искал да изиграя – големи роли, като Ромео, Макбет. Но не ме е страх от тях. За мен те са предизвикателство. Когато имаш самочувствие, че можеш да се справиш с една роля, можеш само да се надяваш, че ще ти се случи да я изиграеш.

А в живота онова, което най-много ме плаши е да не изгубя близките си, както повечето нормални хора. Това е единственото нещо, от което ме е страх. Аз съм зодия рак, семеен тип съм и за мен семейството е най-важното нещо на света.

Имаш две дечица... Те искат ли да станат артисти като мама и татко?

Да, имам две момчета. Все още са малки и е рано да се каже дали искат да последват нашия пример. Големият ми син е на 11 години. Засега интересите му са в областта на математиката, играта на шах, за което аз доста го насърчавам и подкрепям.

Малкият е на 3 години и е голям артист! Винаги е готов да танцува, щом чуе музика! Почти съм сигурен, че ще се занимава с нещо, свързано с танци.

Какво мислиш за възпитателната роля на театъра? Играеш в 3 детски постановки. Как се приемат те от детската аудитория?

Много се радвам, че играя в детски постановки, защото виждам колко много децата имат нужда от това изкуство. За съжаление компютърните игри и другите домашни занимания малко ги ограничават от света на изкуството, но се радвам, че все пак салоните се пълнят, което помага на децата да върнат интереса си към театъра.

Театърът има огромна възпитателна мощ, защото той е не просто за забавление – той кара децата да се замислят, да обичат, да преживяват, да четат повече. Постановките „Питър Пан“ и „Ян Бибиян“ се приемат много добре в нашия театър и децата идват с удоволствие да ги гледат.

По-трудно ли е да играеш пред деца, отколкото пред възрастни?

Да! Децата хем са наивни, хем много трудно можеш да ги излъжеш! Определено те са по-сложната публика. Ако прекрачиш границата, веднага ще усетят, че не си искрен. Не трябва да си прекалено инфантилен, защото днешните деца, които се развиват изключително бързо, доста бързо усещат бутафорията и си казват: „Ах, този ме лъже! Не му вярвам!“.

Или обратното – ако успееш да накараш детето да ти повярва, то ти вярва на 100% и го виждаш в очите му! Именно това ме кара да харесвам да играя пред деца. Така че, подготовката за едно детско представление е по-трудна, защото изисква много чистота, много вяра в себе си. Не трябва да правиш нещата проформа, само защото представлението е за пред детска аудитория.

Как се запознахте със съпругата ти?

О, нашата история е много романтична. Ние се познаваме от гимназията. Виж какво нещо е съдбата! Аз именно заради такива неща вярвам в нея!

Та, завършихме 151-ва гимназия. Тя в паралелка за книгоиздаване, а аз – керамика. И тогава имахме приятелство като момче с момче – никога не сме имали романтични отношения през това време.

След това се срещнахме в студията на Бончо Урумов. Но и там нищо повече от приятелство не се случи. След кандидатстудентските изпити ни приемат в НАТФИЗ и то в един клас – при Пламен Марков, Ивайло Христов и Наско Атанасов. И пак нищо не се случва!

Във втори курс Пламен ни взе да правим едно представление в Сливен. И там нещо щракна! Нещо се преобърна! Появиха се искри между нас и така се случиха нещата. Съдбата се постара да ни събере по всички възможни начини.

Малко след това се роди големият ни син.

Мислили ли сте да участвате заедно в постановка?

О, ние сме играли заедно! След като завършихме отидохме в Стара Загора. Там играхме заедно цели 5 години в старозагорския театър. Правехме много готини пиеси заедно. След това Краси Спасов дойде в Стара Загора да поставя пиеса и ни взе в театъра на армията в София.

Така играхме заедно още 2 години, след което се преместих в театър „София“, където съм до днес. Много съм доволен от избора, който направих, защото тук намерих своето място. Ириней Константинов е великолепен директор. Той дава възможност на всеки да покаже себе си в най-добрата светлина, да се изяви по всевъзможни начини. Така постановките стават наистина интересни.

Неслучайно за нашия театър се говори като за театър на младата енергия, на новаторството. Това е благодарение именно на Ириней Константинов.

Повечето постановки с твое участие са изключително енергични. Случвало ли се е да пострадаш на сцената?

Случвало се е, но, слава Богу, само леки инциденти. Още с идването ми в театъра пострадах, играейки в една от първите ми постановки тук – „Тримата мускетари“. Имахме едно бързо разминаване с колега зад декорите, при което се сблъскахме силно в тъмното. Тогава сцепих вежда, даже още имам белег.

Зрителите не разбраха ли?

Зрителите помислиха, че е ефект, защото дори ахнаха, като видяха течащата кръв по лицето ми! Дори чух възгласи от първите редове – възгласи на одобрение колко истинско са се случили нещата!

А наскоро имах друг много стресиращ случай по време на представлението „Ян Бибиян“, където аз играя дяволчето Фют. В тази пиеса трябваше да вися вързан за бънджи, окачено на рамката на сцената. Това бънджи имаше за цел да омекоти скока ми и да го направи да изглежда по-истински. Височината е цели 7 метра!

Обаче бънджито се откачи на едно от последните представления. Аз не забелязах, че куката не е обезопасена достатъчно и се пуснах! Паднах от 7-те метра на крака. Колегите буквално онемяха!

Аз направих лека пауза, защото осъзнах какво става. Само исках да си пипна краката, за да проверя дали не са счупени. Слава Богу, нямаше голям проблем. Успях да падна така, че да се размина с натъртване. Но беше изключително стресиращо. Нашата професия може да бъде и доста опасна.

Как се готвите за тези каскади?

Аз спортувам постоянно. Дори преди представление в моята гримьорна имам лост за набиране, място, където правя коремни преси, за да може тялото да е максимално подготвено за физическото натоварване, което предстои.

Понякога се налагат и консултации с каскадьор. Известният професионалист в тази област Емо Видев ни е консултирал за представлението „Питър Пан“. Той ни направи и хореографията в боевете, показа ни някои тънкости.

Разкажи на нашите читателки някаква смешна случка по време на представление!

Аз много обичам да се шегувам с колегите си, стига да не пречи на представлението. Наскоро напълних гумените ботуши на колега в една постановка. Стана много смешно, защото той трябваше да излезе на сцената, а от ботушите му се чуваше силен джвакащ звук!

Когато в костюмите се включва шапка много обичам да слагам в нея малко пяна за бръснене. Така колегата, който нахлупва шапката на главата си, се омазва в пяна. Много е забавно!

На друг колега пък му поставих bluetooth-колонка в куфара. Когато той излезе на сцената, аз пуснах през колонката да се чува кучешки лай. Той не знаеше какво се случва и трябваше да импровизира.

Ей такива забавни неща си правим един на друг, но само в представления, които позволяват. Забавляваме се, защото човек не трябва да се взима прекалено насериозно. Хуморът ще спаси света, все пак!

Как си прекарваш свободното време?

Обожавам да пътувам. Обичам да ходя на море, на планина. С моята съпруга и с децата обожаваме да пътуваме винаги, когато имаме възможност. Лятото сме на морето. Гергана е морско чадо. Зимата сме из Родопите. Този район ни е много любим с прекрасната си природа.

Но най-голямата ми мечта е да посетя Тибет. Това място е магично, заради културата, заради изумителната природа. Прекланям се пред източните философии и практики. Имам голяма емоционална привързаност към тези места.

Би ли отправил послание към нашите читателки!

Бих им пожелал най-вече да обичат, да ходят по-често на театър (смее се), да търсят смисъл да продължават напред. Нека правят онова, което обичат и нека то ги вдъхновява да искат още!

Имайте повече вяра в себе си, за да можете да правите нещата, които желаете!

Снимки: личен архив