За една проницателна любовна история и за изборите, които правим

„Пет дни“ е проницателна и рефлективна любовна история за изборите, които правим всеки ден, и за начина, по който те моделират бъдещето ни.

Лора работи в радиологията на малка мейнска болница и непрестанно се сблъсква със сляпата несправедливост на живота. Със съпруга й са отчуждени, синът й е в колеж, дъщеря й също се кани да напусне семейното гнездо. Ето защо тя приема с готовност поканата да присъства на конференция в Бостън. Там Лора среща Ричард, 50-годишен застрахователен агент, който разсъждава дали не е дошъл моментът да избере желанията пред отговорностите. Образите на героите в „Пет дни“ са психологически плътни и достоверни, разказът увлича още с първото изречение, а умението на автора да се фокусира върху противоречията, терзаещи човешката душа, е неоспоримо.

Американският писател Дъглас Кенеди е уважаван както от широката публика, така и от критиката, и се нарежда сред най-изобретателните автори на психологически трилъри в света. Известен е като любимец на френските читатели – през април 2007 г. става Кавалер на Ордена на литературата и изкуството, най-високото професионално отличие във Франция. Ключова тема на романите му са абсурдите на лъскавия, псевдоцивилизован свят, неведомите подземия на човешката същност, парадоксалната близост между ежедневното и опасното, между патологията и нормалността. Сред най-впечатляващите му творби се нареждат „Моментът“, „Живот назаем“, „Сделката“ и „Мъртво сърце“.

Откъс:

Веднага видях рака. Беше там, точно пред очите ми. Осъзнах, че както обикновено в подобна ситуация поемам дълбоко въздух: изправена съм пред началото на края.
Ракът имаше формата на глухарче. Понякога въпросният вид тумори приличат на евтина коледна украса – звезда с назъбени крайчета от магазин за стоки с намаление. Въпреки това този повече напомняше скромно цветенце, обрулено, оголено до семенцата и все пак със злокачествен заострен скелет. Като това, което радиолозите наричат „шиповидна структура“.
Шиповидна. Когато чух тази дума за пръв път, трябваше да проверя значението й. Открих, че терминът произлиза от зоологията: тънка рогова структура, по-конкретно такава, която образува скелета на примитивни морски безгръбначни като сюнгер. (Никога не бях осъзнавала, че гъбите имат скелет.) Оказа се, че се използва и в астрономията: краткотрайни вертикални изригвания на горещ газ в слънчевата корона. Последната дефиниция ме тормозеше в продължение на седмици. Порази ме с ужасяващата си точност. Тумор с шиповидна структура, като този, който наблюдавах в момента, може да се е зародил години, дори десетилетия по-рано. Ала едва след като обяви присъствието си, заприличва на изригващ пламък, който осветява всичко по пътя си и изисква пълно внимание. Ако пламъкът не е бил забелязан или потушен в достатъчно ранен етап, ще реши, че не е просто реактивна струя, а по-скоро умален вариант на супернова, която с финалната си изява на пиротехническа мощ ще унищожи своята собствена вселена.
Определено структурата, която наблюдавах в момента, беше на път да избухне – а това щеше да сложи край на живота на човека, в чийто бял дроб се беше враснала така смъртоносно.
Беше поредният ужас в каталога с ужаси, които изпълваха ежедневието ми от девет до пет.
А този ден се очертаваше доста отчайващ. Само час преди туморът с шиповидна структура да се появи на екрана пред мен, трябваше да направя компютърна томография на деветгодишно момиченце на име Джесика Уорд. Според картона й тя беше страдала от серия парализиращи главоболия. Личният й лекар я беше изпратил при нас, за да изключи възможността за „неврологичен проблем“ – това е кодът на лекарите за „мозъчен тумор“. Таткото на Джесика се казваше Чък, беше кротък, уплашен мъж в средата на трийсетте, с тъжен поглед и жълтеникави зъби, които подсказваха, че е пушач. Осведоми ме, че работи като заварчик в корабостроителницата в Бат.
– Майката на Джеси ни напусна преди две години – каза ми той, щом дъщеря му влезе в съблекалнята, за да сложи болничната нощница.
– Починала ли е? – попитах.
– Де да беше. Тази кучка – извинете ме за израза – избяга с един тип, с когото работеше в аптеката „Райт Ейд“ в Брънзуик. Живеят в каравана в Дестин. Намира се на остров Флорида Панхандъл. Знаете ли как един приятел нарича онази част от света там долу? Ривиерата на селяците. Главоболията на Джеси започнаха, след като майка й духна. А тя така и не дойде повече да види Джеси. Що за майка е това?
– Очевидно има късмет с баща като вас – отвърнах в опит да разсея невероятния стрес, в който се намираше този човек, засилен от старанията му да прикрие обзелата го паника.
– Тя е всичко, което имам на този свят, госпожо.
– Името ми е Лора – казах.
– Ако се окаже, че страда от нещо... ами... сериозно... Все пак лекарите не пращат малки момиченца на подобни прегледи просто така...
– Сигурна съм, че лекарят ви просто иска да изключи някои вероятности – уверих го, като се опитвах да не влагам емоции.
– Обучават ви да говорите така, нали? – попита той и забелязах появата на гнева, който често изместваше парализиращия страх.
– Прав сте. Учат ни да се опитваме да окуражаваме, без да говорим много. Аз съм само лаборант радиолог, а не диагностик.
– Ето, започнахте със сложните термини.
– Задачата ми е да управлявам техниката, да правя снимките. Радиологът диагностик е лекарят, който ще прегледа скенера и ще види дали показва нещо треожно.
– И кога ще мога да разговарям с него?
Всъщност отговорът беше никога, защото радиолозите диагностици имаха задкулисно присъствие, те анализираха скенерите, рентгеновите снимки, ядрено-магнитните резонанси, ултразвуковите изследвания. Практически не се срещаха с пациентите.
– Доктор Харилд ще разговаря направо с личния лекар на Джесика. Сигурна съм, че много бързо ще бъдете информиран, ако има...
– И да говорите като робот ли ви обучават?
Веднага щом си позволи този коментар, човекът изглеждаше видимо разкаян. – Хей, не трябваше да говоря така, нали?
– Не се тревожете – отговорих аз и запазих неутрален тон.
– Обидих ви.
– Никак дори. Знам колко стресиращо и притеснително е за вас.
– Отново започнахте да четете сценария, който са ви поднесли.
В този момент Джесика се появи откъм съблекалнята срамежлива, напрегната и объркана.
– Ще боли ли? – обърна се тя към мен.
– Ще трябва да ти се постави инжекция. През нея във вените ти ще се вкара мастило, което ще ни помогне да видим какво става в теб. Но това мастило е безвредно.
– Ами инжекцията? – попита разтревожено тя.
– Леко боцване по ръката и после всичко ще мине.
– Обещавате ли? – Мъчеше се да бъде смела, но въпреки това още си беше дете, което не разбираше напълно защо е тук и каква е причината за всички тези медицински процедури.
– Сега се дръж като истински войник, Джес – поръча баща й, – а на път към къщи ще ти купим онова Барби.
– Тази уговорка никак не ми звучи зле – казах аз и се притесних дали не прозвуча прекалено жизнерадостно, предвид факта, че макар да работех вече шестнайсет години като лаборант радиолог, сърцето ми продължаваше да се къса, когато пациентите са деца. Винаги се боях от перспективата да забележа нещо преди всички останали. Дължеше се също и на това, че твърде често виждах ужасни новини.
– Ще отнеме десет-петнайсет минути, не повече – казах на таткото на Джесика. – Има чакалня в края на коридора с кафе и списания...
– Излизам навън за малко – обяви той.
– Защото искаш да запалиш цигара – подхвърли Джесика.
Татко й прикри виновна усмивка.
– Дъщеря ми ме познава твърде добре.
– Не искам татко ми да умре от рак. В този миг лицето на бащата посърна и забелязах как се старае да овладее чувствата си.
– Да оставим татко ти да излезе малко на въздух – предложих и насочих Джесика към помещението със скенера, а после се върнах при баща й, който се беше разплакал.
– Знам колко трудно трябва да ви е – казах. – Но докато няма реална причина за притеснение...
Той само поклати глава, тръгна към вратата и бръкна в джоба на ризата си, за да извади цигари.
Върнах се вътре, а Джесика гледаше ококорено и уплашено скенера за компютърна томография. Разбирах тревогата й. Това беше страховита медицинска апаратура, огромна и зловеща. Имаше голям обръч, свързан с два контейнера в духа на научната фантастика, пълни с тъмна течност. Пред обръча имаше тясно легло, което приличаше на носилка за трупове (макар да имаше възглавница). Виждала съм и възрастни хора да изпадат в паника при тази гледка. Ето защо не се изненадах, че Джесика изглежда стъписана.
– Нима трябва да вляза в това? – попита тя и хвърли поглед към вратата, сякаш й се искаше да избяга през нея.
– Не е нищо особено. Просто лягаш на леглото. Апаратът те повдига и минаваш през обръча. Обръчът снима каквото е нужно на лекаря... и това е всичко. Ще приключим много набързо.
– И няма да боли?
– Нека първо те сложим да легнеш – казах аз и я поведох към леглото.
– Много искам да видя татко – поколеба се тя.
– Ще бъдеш с татко след няколко минути.
– Обещавате ли?
– Обещавам.
Тя се настани върху леглото. Приближих се към нея, хванала тръбичката към капсулата с тъмната течност, като прикривах в ръка интравенозната игла, която още не беше извадена от стерилната опаковка. Никога не се показва интравенозна игла на пациент. Никога.
– Добре, Джесика, няма да те заблуждавам, че от боцването с иглата няма да те заболи. Въпреки това ще бъде само за миг и веднага ще мине. После изобщо няма да усещаш болка.
– Обещавате ли?
– Обещавам... въпреки че може да почувстваш леко затопляне за няколко минути.
– Но няма да пари много, нали?
– Уверявам те, че няма да усетиш нищо подобно.
– Искам си татко...
– Колкото по-скоро го направим, толкова по-скоро ще бъдеш с него. Чуй какво ще те помоля сега... да затвориш очи и да си помислиш за нещо много хубаво. Имаш ли си домашен любимец, Джесика?
– Имам куче.
– Затвори очи, моля те. Тя изпълни каквото се искаше от нея.
– Каква порода е?
– Кокер шпаньол. Татко ми го подари за рождения ден.
Натърках свивката на ръката й с течен анестетик.
– Иглата влиза ли вече?
– Още не, но ти не ми каза името на кучето ти.
– Тъфи.
– И коя е най-голямата беля, която Тъфи е правил?
– Изяде цяла купа маршмелоус.
– Как успя да направи подобно нещо?
– Татко ги беше оставил на кухненската маса, защото много обича да ги пече в камината за Коледа. А после Тъфи се появи изневиделица и...
Джесика се разкикоти. В този момент мушнах иглата в ръката й. Тя проплака тихичко, но продължи да говори за кучето си, а аз сложих лепенка, за да фиксирам иглата. След това й казах, че излизам за малко от стаята, и попитах:
– Боли ли те от иглата?
– Не, но още я усещам.
– Това е нормално. Сега искам да легнеш напълно неподвижно и няколко пъти да поемеш дълбоко дъх. Стой със затворени очи и си мисли за нещо наистина забавно. Като историята за Тъфи и онези маршмелоус, които изял. Ще го направиш ли, Джесика?
Тя кимна с плътно затворени очи. Излязох от помещението със скенера възможно най-бързо и най-тихо и влязох в стаята, която наричат техническа. Тя представлява кабинка с плот и компютри, въртящ се стол и издаден напред контролен пулт. След като бях подготвила пациента, предстоеше ми най-сложната част от провеждането на изследването със скенера: да избера абсолютно точно момента. Въведох необходимите данни за стартиране на сканирането и почувствах обичайното напрежение, съпътстващо всяка от процедурите, които извършвах, макар и след всичките тези години; то се дължеше на факта, че от този момент нататък всичко е въпрос на време. Само след миг щях да натисна бутона. Той щеше да активира скоростна инжекция, която да вкара осемдесет милиграма висококонтрастен йод във вените на Джесика. След това разполагах с по-малко от петдесет секунди – по-скоро четирийсет и две секунди предвид крехкото й телосложение, – за да започна сканирането. Тук синхронът беше от изключителна важност. Йодът създава контраст, който позволява на скенера да представи пълно, почти кръгово изображение на костите, меките тъкани и вътрешните органи. Ала йодът достига първо до сърцето, след това навлиза в пулмонарните артерии и аортата, преди да се разпръсне в останалата част на тялото. След като се е разпространил навсякъде, достигната е онази „фаза на Венера“ в процедурата, когато всички вени са подчертани от контрастното вещество. Стартиране на сканирането дори само няколко секунди преди настъпването на тази фаза означава, че ще изпреварите контрастното вещество и радиологът няма да получи изображението, от което има нужда, за да постави точна диагноза. Едно малко забавяне и контрастът може да стане твърде силен. Ето защо този кратък промеждутък от време продължаваше да предизвиква ужас у мен, независимо от хилядите скенери, които съм направила. Ако не успеех да улуча точно момента, щеше да се наложи пациентът да премине през цялата процедура след дванайсет часа (най-малко толкова), а радиологът диагностик никак нямаше да е доволен. Затова тези съдбоносни няколко секунди преди всеки скенер неизменно ме изпълваха с напрежение и съмнения. Дали съм подготвила всичко както трябва? Дали правилно съм преценила йодния разтвор спрямо физиката на пациента? Дали не съм пропуснала нещо?
Боях се от грешки в работата си. Защото последствията биха били тежки. Щяха да бъдат наранени хора, които и без друго са уплашени и са изправени пред неизвестността от потенциална болест.
Въпреки това децата... децата, болни от рак... това все още ме довеждаше до пълен потрес. Фактът, че съм майка, утежняваше нещата десетократно. Всеки път си мислех: ами ако това бяха Бен или Сали? Въпреки че и двамата вече бяха тийнейджъри, че започваха да търсят мястото си в този свят, за мен те винаги щяха да са децата ми, тоест – слабото ми място. Точно това бе любопитното при моята работа. Успявах да създам впечатление у пациентите, колегите, семейството си за професионална резервираност. Веднъж Сали каза на своя приятелка, която дойде след училище:
– Мама по цял ден гледа тумори, но някак успява да остане лъчезарна... доста странно, нали?

На книжния пазар от 20 април 2015 г.
Превод: Надя Баева
Обем: 400 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 20 лв.

Прочетете още:

• „Да остана ли?“ – Гейл Форман
• „Любовта – какво не знаем за нея“ – Милена Динкова
• „Сестрата на Зигмунд Фройд“ – Гоце Смилевски