От утре почвам нов живот!

Жил Льогардиние е един от най-популярните съвременни френски автори. Стилът му много напомня на Катрин Панкол и Хелън Филдинг.

Това, с което ще го запомните, е свежото чувство за хумор и една героиня, каквато не сте срещали никога досега.

От утре почвам нов живот! е най-доброто лекарство срещу кризата.

За автора:

Жил Льогардиние е роден през 1965 г. в Париж. Работил е като пиротехник, киносценарист, режисьор на документални филми и реклами. „От утре почвам нов живот!“ е петият му роман. Написан със свежо чувство за хумор, той се превръща в бестселър, преведен е на 16 езика и предстои да бъде филмиран. От книгите на Жил Льогардиние са продадени над 2 милиона екземпляра. Писателят заема престижното четвърто място в класацията за най-продавани френски автори за 2014 г. Живее в Париж със съпругата си Паскал и двете им деца.

За книгата:

Невероятната съдба на безнадеждно романтичната и изключително непохватна Жули Турнел

Кое е най-идиотското нещо, което сте правили през живота си?

Жули може да състави списък с над петдесет щуротии, които е извършила през двадесет и осем годишния си живот. Да разкаже как, навличайки пуловера си в движение, се е строполила по стълбите. Или как държи жичката в уста, опитвайки се да поправи изгорял контакт, и вижда звезди посред бял ден. Но нищо не може да се сравни с последната й мания – увлечението по новия съсед, когото дори не е виждала.

Жули се намира в труден период от живота си. Любимият й Дидие я изоставя. Ненавижда работата си в банка и безскрупулния си шеф. Животът й се променя, когато забелязва нова пощенска кутия във входа – на Рикардо Пататра. Жули е заинтригувана от необичайното име и е готова на всичко, за да се запознае с тайнствения му притежател. За неин ужас обаче, при първата им среща се озовава с ръка, заклещена в пощенската му кутия...

Водена от максимата, че в любовта и войната всичко е позволено, тя съставя изобретателен план, за да спечели сърцето на Рик. И успява.

Окрилена от любовта, Жули се осмелява да напусне престижната си работа и да започне нов живот. Рик обаче не е този, за когото се представя...

Писането прилича на влюбването: случва се спонтанно, импулсивно, и представлява дълбока и чиста емоция, която извира от сърцето на човек!

(Интервю с Жил Льогардиние)

Представете ни се с няколко думи.

Петдесетгодишен, женен, с две деца, обожавам киното. Преди години се осмелих да пиша, защото смятах, че това е най-съкровеният начин за общуване.

Ценя честността, лоялността, отзивчивостта без задни мисли. Обичам да споделям лични неща и да разменям усмивки с хора, които вероятно няма да видя никога повече.

Ненавиждам канелата, горчивината (както на вкус, така и в живота) и хората, които определят другите според професията им.

Смятам, че съм съвсем обикновен човек, осъзнал, че не представлява нищо без другите. Старая се да живея достойно с хората, които обичам.

Защо слагате котки на кориците на книгите си?

Началото постави корицата на „От утре почвам нов живот!“. Моят редактор ми предложи проект на корица с женски образи, навяваща асоциации с чиклит, но изобщо не ми хареса, а и не съответстваше на книгата. За мен е важно да оставиш на читателя свободата сам да си представи главната героиня. Затова предложих котка с перуанска шапка – каква е връзката със сюжета, ще разберете от последните страници на романа. А и си казах – дори и корицата да не накара хората да си купят книгата, то поне със сигурност ще ги накара да се усмихнат! Котките ми донесоха щастие и се превърнаха в моя запазена марка!

Как успявате толкова добре да влезете в кожата на жена?

Чувал съм какви ли не истории – че всъщност книгите ми са написани от жена или дори че съм транссексуален! Всъщност забравяме, че основната задача на всеки писател е да създаде образ, който се различава от самия него. Флобер не е бил Мадам Бовари и авторите на трилъри не са психопати, нали?

Наблюдавам жените през целия си живот – те са като пъстроцветни дъги, които озаряват небето! В училище не бях нито най-красивият, нито най-умният, но момичетата с разбити сърца намираха утеха при мен. Именно благодарение на тях започнах да разбирам женския начин на мислене, който коренно се различава от мъжкия. Осъзнах, че под привидната нежност и крехкост се крие необикновена сила и способност да не спират да се надяват. Вярвам, че светът съществува благодарение на жените и че животът има смисъл именно заради тях!

Откъде черпите вдъхновение за романите си?

От силната емоция: независимо дали става дума за самота, желание, разочарование, отвращение. Героите ми неизменно се намират на кръстопът – обожавам точно тези моменти, когато животът се решава и съдбите на различните хора се преплитат. Нямам рецепта за разказване на история. За мен писането прилича на влюбването: случва се спонтанно, импулсивно, и представлява дълбока и чиста емоция, която извира от сърцето на човек.

Какво място заемате в съвременната френска литература според вас?

Не знам, а и честно казано, няма значение – нека всеки ме постави на което място пожелае. Важно за мен е мястото, което читателите ми отреждат в сърцата и живота си. Не пиша заради критиците или за да се докажа – наградите не ме вълнуват. Пиша, за да разкажа дадена история, която да докосне хората.

Пишете трилъри, детско-юношески романи, но постигате успех именно с хумористичните съвременни романи. Как успявате да преминете от един жанр в друг?

Човек не се облича по един и същи начин всеки ден и не яде едно и също ястие на закуска, обед и вечеря, нали? Хората гледат различни филми според настроението си – понякога имат желание за документални поредици, друг път им се гледа екшън или комедия. Защо тогава авторът да се ограничава с един-единствен жанр? Аз просто следвам инстинктите си и разказвам историите, които искам да споделя с читателите, без да си поставям жанрови рамки.

Постигнахте голям успех с „От утре почвам нов живот!“ не само във Франция, но и в цяла Европа. Промени ли се животът ви след това?

Успехът е много относително понятие. При всички случаи успехът в литературата не може да се сравни с този в киното – мащабите са много по-малки! Работя в киното от трийсет години и съм бил свидетел на невероятен триумф и изключителна слава, която предизвикваше масова истерия. Това ми помогна да остана здраво стъпил на земята и да не се главозамая от постиженията си.

С кого от героите си се идентифицирате в най-голяма степен?

Всичките ми герои са ми близки в определени аспекти, но нито един не се припокрива с мен. Наша обща черта е способността да обичаме и да се надяваме. Не се крия зад нито един от образите си обаче – ако реша да говоря за себе си, ще го направя открито, без маски!

Вашите романи карат хората да се забавляват, наричат ги „най-доброто лекарство срещу кризата“. Смятате ли, че това е действителната роля на културата в наши дни – да забавлява и отвлича вниманието от проблемното ежедневие?

Според мен хората търсят това, от което се нуждаят във всяка сфера от живота си. Всеки сам избира своята кола, обзавеждането за дома си и приятелите си според своя вкус. Имам късмета и привилегията читателите да харесват книгите ми – споделяли са ми, че ги карат да се чувстват добре. Това за мен е най-голямата и стойностна награда!

И накрая, ще ви зададем въпроса, на който Жули се опитва да си отговори в „От утре почвам нов живот!“: Кое е най-идиотското нещо, което вие сте правили в живота си?

Правил съм страшно много глупости – най-вече от любов. Предполагам обаче, че най-идиотското нещо в живота ми предстои да се случи в следващите четиридесет години!

Откъс:

* * *

Преди всичко друго, трябва внимателно да огледам пощенската кутия. Надигам се на пръсти. Осветявам вътрешността и забелязвам три плика. Този човек получава твърде много кореспонденция за някой, който се е нанесъл преди броени дни. Виждам нещо като служебно писмо, може би от полицейско управление или министерство. Какво ли е? Ако успея да разбера, ще постигна реванш. Да, всички са видели лицето му преди мен, но аз първа ще съм разбрала какво работи. После на свой ред ще обявя с невинно изражение: „О, не знаехте ли?“.
Опитвам се да осветя възможно най-добре, но горният плик ми пречи да прочета надписа. Мъча се да го побутна с фенерчето, което е голямо точно колкото да премине през процепа. Пъхам го възможно най-дълбоко. Не ми достигат няколко сантиметра. Държа го с връхчетата на пръстите, още малко усилие... Почти успявам и внезапно – търкул в кутията. Пак „Тумбур-лумбур“... Отново ме застига проклятието на злата съдба. Фенерчето ми е паднало върху неговите писма и свети. А пощенската му кутия заприлича на осветена отвътре къщичка за кукли. Тук има място за дневна, там – за кухня и спалня. А куклата, която вика „Уррра“, може да заповяда, когато получи ключа си. Откачам! Поредната ми простотия. Трябва да си прибера фенерчето. Промушвам пръсти – все пак не е чак толкова навътре. Ще успея да се справя, имам фина ръка. Защо не ми помага злата кукла с едно „Уррра“? Натискам. Чувствам се като маймунките, попаднали в капан на бракониери, които стискат с тънките си пръстчета фъстъчето в черупката от кокосов орех и не искат да го пуснат. Докосвам фенерчето с върха на средния си пръст. То се плъзва. Задръж го, кукло, или ще ти откъсна главата! Нямам избор, напъхвам ръката си още по-навътре. Дланта ми е влязла почти цялата, но все още не достигам фенерчето. Няма да има втори опит, така че натискам с все сила, съгласна да посрещна болката. Готово, ръката ми е премазана, но дланта ми е вътре. Сега ме боли китката, металният обков на процепа жули кожата ми, след като остърга дланта ми. И внезапно – о, ужас, кошмар! Чувам прищракването на електрическата брава на входната врата на блока. Някой е набрал кода и се готви да влезе...
Ще ме види увиснала като торба, приклещена към пощенската кутия на съседа. Вече знам какво изпитва заек пред фаровете на връхлитащ камион. Господи, моля те, направи така, че да се появи някой от старците, които недовиждат! Или ме направи невидима! Обзета съм от такава паника, че май съм произнесла молбите си на глас. Давате ли си сметка колко тъпи молби е принуден да изслушва Господ? Може би ще е по-добре, ако не съществува, един свидетел по-малко на нашата глупост. Вратата се отваря. Заслепена от светлината и със заклещена ръка, не мога да се извърна и да видя кой е.
– Какво ви се е случило?
Мъжки глас. Това е той, разпознавам четирите му пръста и обувките му. Ще припадна. А тялото ми ще остане да виси на ръката, впримчена в пощенската кутия. Олюлявам се, погледът ми се замъглява.
– Но вие сте заклещена! Чакайте, ще ви помогна.
Господи, направи така, че да има експлозия! Нека някой се препъне на стълбището с газова бутилка, просто за разнообразие! Не госпожа Рудан, тя е мила, но онзи самовлюбен тип, учителят по физкултура, става. Съдбата обаче продължава да е срещу мен, защото нищо не избухва. Кой е светецът покровител на заклещените? Какво чака, та не се намесва?
Мъжът приближава, от високите е. Хваща ме за китката. Ръката му е топла, нежна. Другата също. Той е до мен. И възкликва:
– Но това е моята кутия!
Съществува ли нещо по-силно от припадъка, но по-слабо от умирането? Защото точно това е на път да ме сполети. Не мозъкът ми, а цялото ми тяло експлодира. Как можах на първата ми среща с този младеж със смешно име да стоя като мишка, чиято опашка е стисната в капан. Сега разбирам разните му там крале, рицари и светци, които в подобни ситуации се кълнат, че ако се измъкнат, ще построят църква. Проблемът е, че моите спестявания ще ми стигнат най-много за едното крило от портата на храма, ала все пак обещавам да го сторя. Точно в този момент не съм в състояние да вдигна ръка за клетва, но с душата си го правя. Освен всичко, откакто и той ме дърпа, страданията ми са мъченически. На крачка съм от канонизиране. Великомъченица Жули, покровителката на пощенските кутии. Налага се да приема очевидното: не съм сигурна, че въобще някога ще мога да измъкна ръката си. Получи се ефектът на въдичарската кукичка. Влезе, но не може да излезе. Сигурно ще прекарам остатъка от живота си с вратичката на пощенската кутия вместо с гривна. Представяте ли си на какво ще се подлагам всеки път, когато трябва да се напъхам в тясна рокля?
Той застава зад мен и ме обгръща с ръце.
– Ще ви повдигна. Така ще ви е по-лесно да се освободите. Но как сте го направили?
Ръцете му ме обвиват, гърдите му се прилепват към гърба ми. Усещам дъха му върху шията си. Може да прозвучи скандално, но в този момент вече хич не ме е грижа за китката ми, чувствам се добре. По-късно ще се погрижа за ставата си, ще си сложа шина, компреси, лековити мехлеми, но сега съм загубила ума и дума. Летя.
– Странно сте се заклещили. Моля ви, кажете нещо. Да не ви прилошее?
Готова съм часове да остана притисната в него, с ръка във вълчия пощенски капан.
– Така няма да стане. Нужни са инструменти.
Внимателно ме пуска на земята, ръката ми отново се изпъва и имам чувството, че пощенската кутия я изскубва от тялото ми. Болката ме кара да се върна в действителността. На края на силите си, едва промълвям:
– В съседния блок, номер 31, има вътрешен двор. В дъното има гараж, там ще потърсите Ксавие, той има инструменти...
– Не е ли по-добре да извикам пожарникарите?
– Не, идете при Ксавие, той ще ви даде каквото трябва.
– Дръжте се, връщам се веднага.
Ръцете му се разтварят, плъзгат се по раменете ми. Отдръпва се. Стана ми студено. Изскочи навън тичешком.
Докосна ме, говори на ухото ми, притисна ме към себе си, но така и не видях лицето му...

На книжния пазар от 7 май 2015 г.
Обем: 288 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1442-5
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „Гривна на желанията“ – Мелиса Хил
• „Хотели, Първа стая“ – Ема Марс
• „Бели трюфели през зимата“ – Никол М. Келби