Иван Звездев: Мечтите са безплатни, не струват нищо, а дават щастие!

Иван Звездев е роден през 1975 година в София. Имал е радостта да израсне в многодетно семейство. Детството му преминава в игри и весели моменти с по-големия му брат и двете му сестри.

Като съвсем млад избира да се занимава с цирково изкуство, но след това готварството става негово призвание. Добре познат е на родната аудитория с готварското си предаване, с което обиколи цяла България в стремежа си да покаже разнообразието на българската кухня.

В момента Иван участва в шоуто „И аз го мога!“.

Какво разказа той пред нашия екип вижте в следващите редове:

Как се чувстваше в образа на великия Чарли Чаплин? Затрудни ли те?

Винаги съм си мечтал да се докосна до образа му още от дете. И не само че ми се удаде възможност, но и можах да изпълня номер, превъплъщавайки се в неговия образ.

Не мога да кажа, че ми е било особено трудно, защото има строго спазван сценарий, който трябваше да следвам. Трябваше образът и изражението ми да бъдат напълно сериозни, докато изпълнявам номера, така че мимиката не ме затрудни особено.

Гледах го, имитирах го и така.

Повече се притеснявах дали ще успея да запазя баланса в номера. Жонглирането е трудно и ако не трябваше да играя спокойния и сериозен Чарли Чаплин, ръцете ми щяха да са доста по-раздвижени, което щеше да улесни изпълнението.

Така че, не ми беше много лесно, но не беше и особено трудно. По-скоро бих го нарекъл много приятно!

Следващият номер, който ти се падна е айкидо. Допада ли ти този номер? Не си го избра сам.

Не, не си го избрах сам. Много ме е яд като стане така. Преди няколко лайфа ме сложиха да играя художествена гимнастика, което също не е никак по моята част. Арабски кючеци танцувах.

А айкидото не ми харесва, защото е бойно изкуство. Аз не съм боец.

Все пак съм чувала, че в айкидото има много философия, както и в други източни бойни изкуства... Може пък това да се окаже интересно в този номер.

Да, и аз така разбрах. Инструкторът ми обясни, че идеята е да вземеш силата на противника и да я използваш срещу него. Така че, мисля, че когато вникна малко повече в това изкуство може и да си променя мнението.

По какви критерии избираш номерата, в които да участваш?

Аз избирам такива номера, от които искам да науча нещо ново. Някои от участниците гледат да изберат най-лесното, други пък искат да покажат номера, които им се удават или са пряко свързани с работата им извън шоуто.

Аз също съм акробат и то добър, според мен, и много бих искал да се изявявам само в акробатични номера, но няма как. Когато имаше предложение за един акробатичен номер на батут, аз нарочно не го избрах. Тогава Балкански ми се разсърди и каза: „Защо не стана? Този номер е точно за теб!“

Но според мен нямаше да е честно, защото го мога. Но други колеги искат да правят номерата, които могат, а не да предизвикват себе си с нещо напълно ново.

Аз съм си такъв – играя шоуто от сърце. Не ме е привлякла наградата или славата.

А какво те привлече в шоуто? Защо реши да участваш?

Цирковото изкуство! Още като малък съм закърмен с цирка.

Защо се отказа от цирка?

Когато започнах беше още по комунистическо време. Записах се в цирка, за да изкарам някакви парички, защото тогава там се печелеше повече, не е като сега. Но родителите ми не бяха съгласни да се изпотроша с тези опасни номера.

Аз нямам травми от това време, сега по-скоро се обаждат разни болежки.

Беше ми криво тогава, тръшках се, исках да бъда цирков артист, но те ме спряха. Може и да е било за добро. Иначе ако зависеше от мен нямаше да спра никога.

А кой те запали по цирковото изкуство?

Сам се запалих. Като дете чаках с нетърпение да дойде циркът. Това си беше истинско вълшебство.

Не те е насочил някой близък?

Не, не. Моите родители са инженери. Нямат нищо общо с изкуството. Парадоксалното беше, че когато станах цирков артист месечната ми заплата беше двойно по-голяма от тази на баща ми. Аз тогава печелех по 480 лв в България, а баща ми изкарваше 240.

Заплащането в чужбина за цирков артист беше 980 германски марки! За тогавашните времена това си беше страшно много.

Но тогава някак си не им се радвахме толкова много на парите, защото нямаше какво толкова по-различно да си купиш. Пък и нямаше чак такава голяма разлика между богати и бедни. Всеки можеше да си позволи да си купи кола, стига да има връзки. Всеки имаше жилище.

Какво си купи с първата заплата?

Когато взех първата си заплата със сестра ми отидохме във виенската сладкарница на Шератон и изхарчихме 180 лв! Поръчахме си всякакви лакомства! (смее се). И така – всичко си купувахме, всичко си позволявахме. Бяха хубави времена в цирка.

Имахме възможността да пътуваме, да виждаме нови неща. Тук ни учеха, че в чужбина хората живеят по-зле, че спят под мостовете едва ли не. И аз бях подготвен да видя едни изтерзани хора и бях готов да им помагам, ако трябва.

Изненадата ми беше огромна, когато всъщност видях, че хората на запад живеят много по-добре и имат много повече възможности. Изумлението ми беше голямо.

Когато кацнахме на летището в Мадрид, аз бях облечен с пионерския си панталон и маратонки Ромика. Тогава се почувствах истински Гаврош като видях как са облечени хората там.

А по готварството кой те запали?

Отново покрай цирка се запалих по готварството. Там трябваше да поддържаме много добра форма, което изискваше спазване на строги диети и лишения. Балкански ни заключваше хладилника. Много строг беше.

Ние не можехме да си сготвим нещо, защото нямахме продукти. Все гладни бяхме! (смее се).

Като гимнастички!

Точно! Балкански ни казваше: „Има пиле и сладолед. Ако искаш да се наядеш, изяш пилето. Ако искаш да се подсладиш, хапни сладоледа, но няма пиле за теб!“ И ние си бяхме все гладни, та оттам дойде поривът ми към готвенето. Просто исках да се науча да си приготвя нещо вкусно за ядене.

Но готвенето беше тайно! Само когато ми се удаде възможност. Балкански винаги ни следеше какво и по колко ядем.

Когато ни хванеше, че сме прекалили с похапването ни караше да обикаляме цирка по 10 пъти бегом и ни слагаше на диета.

Пълна казарма!

О, да! Дори казармата ми беше песен в сравнение с тренировките и подготовката в цирка. Още първия ден в казармата ме взеха за писар при старшината. Така казармата ми мина сравнително по-леко.

Но циркът ми даде истински богат опит и ме научи на много дисциплина, за което съм безкрайно благодарен.

Ти си тотален привърженик на българската кухня. Но има ли чуждестранна кухня, която харесваш?

Да, японската кухня ми е една от любимите, китайската също.

Защо?

Защото при тях вкусът е много чист и опростен. Техните кухни са така създадени, че да изпъкне само чистият вкус. Те почти нямат подправки. Те имат едно оризово вино, което всъщност има слабо изразен вкус.

Основните компоненти на японската кухня са оризът с много малко захар, оцет, сол и водорасло. Ето ти суши! Така вкусът изпъква най-добре.

Значи не харесваш богатата на подправки кухня, например тайландската, индийската...

Напротив! Там пък чарът е друг – точно в богатството от вкусове и миризми. Аз дори съм бил на обучение в Сингапур. Отидох да се уча там за около 3 месеца – нещо като неплатен стаж.

Работих без пари само и само да се науча!

Китайската кухня е толкова необятна, колкото голяма е и територията на Китай. Затова и познатата ни тук „китайска кухня“ няма нищо общо с реалността. Тукашната е пригодена към европейските вкусове, за да бъде по-комерсиална.

В Сингапур, не знам дали знаеш, готвачите са на улицата – там готвят, а клиентите са вътре в заведението. Правят така заради жегата. По този начин топлината излиза навън и не пречи на гостите на заведението.

Защо се насочи именно към този район?

Защото там се намират така наречените кухни-майки. Това са китайската и арабската. От тях произлизат всички останали. Затова ми беше интересно да отида именно там да се уча.

Чувала съм теории, че всъщност източните народи са заимствали доста неща от нас. Просто историята е малко преиначена...

Не е изключено. Нахутът и сусамът, които са характерни за източните кухни всъщност виреят по нашите земи много, много отдавна. Нахутът у нас е известен като леблебия.

В много световни енциклопедии киселото мляко се упоменава като типично индийски продукт, а всъщност то е измислено от траките. След това и древните гърци започват да го произвеждат.

Сега западняците са свикнали да го наричат гръцки йогурт, за което ми е много мъчно. Унгарците пък се хвалят с прословутия си унгарски червен пипер, който също корени произхода си от българските земи.

Сливовата ракия сърбите си я запазиха, а тя отново е наша. Испанският хамон, който представлява сушено месо също е заимстван от българите и има доказателства за това. През 1280 година по време на военен поход испанците, минавайки през българските земи, се запознават с технологията на сушене на месото и я пренасят у тях.

Но това остава скрито за света. Ние можем да се похвалим с невероятни традиции в кухнята ни, но за съжаление не се борим за това.

Мога да кажа, че съм космополитен по отношение на готвенето, но българската кухня ми е много интересна, защото в нея има много скрити похвати, много скрити вкусове, които не познаваме. Затова и в предаването си правех всичко възможно да запозная зрителите с тези вкусове и различните краища на България.

През ръцете ти са минали толкова рецепти. Имаш ли си рецепта за „добър готвач“?

В интерес на истината през мен са минали над 7-8 хиляди уникални рецепти. Но някога един майстор-готвач ми каза, че добрият готвач се различава от лошия по това, че винаги знае колко точно сол да сложи! Просто, но абсолютно вярно!

Това е нашият основен рецептор. Ако можеш да преценяваш на кой продукт и на кое ястие колко точно сол да слагаш, значи всичко останало е лесно.

Китайците твърдят, че има 4 основни вкуса. Според тях добрият готвач винаги знае колко солено, колко сладко, колко горчиво и колко кисело трябва да е едно ястие.

Японците слагат и още един вкусов рецептор – към натриевия глутамат, който те много използват.

Той не беше ли обявен за вреден?

Да, но това изобщо не е вярно. Натриевият глутамат е сол, която присъства в доматите, морковите. Тя е естествен извлек, който японците ползват. Той дори се среща в тъканите на мозъка. Но като с всяко друго нещо прекаляването с натриев глутамат е вредно. Но и злоупотребата със захарта е вредна, нали?

Просто в последно време вървят едни търговски кампании за уж биопродукти, които са полезни, но същевременно ужасно скъпи. Ето, например, лимецът и киноата – толкова скъпи зърнени култури, които са не по-добри от нашите боб и леща! Това, което го има в киноата го има и в боба!

Но големите в хранително-вкусовата промишленост използват похвата „Това, което не можахме да променим с идеология, ще променим с екология!“ Тоест прокарването на нови навици в храненето е пазарен похват за определен интерес.

Нашата кухня е безкрайно полезна и според мен не трябва да се поддаваме на подобни теории.

Би ли дал няколко съвета, които всяка добра домакиня трябва да знае.

Една домакиня никога не трябва да остава без консерва сварен боб, без сол и без буркан домати. И в днешни времена, да кажем и пакет спагети. От тези продукти винаги можеш да стъкмиш една бърза и спешна манджа. Пък и всички деца обичат да „смучат“ спагети! (смее се).

Един безценен за мен съвет е, че когато на някого не му се готви – не трябва да готви! Храната не се получава, когато е приготвена с нежелание. Аз съм го изпитал и върху себе си. Когато не ми се готви, просто нищо не се получава както трябва.

Третото много важно нещо е да има баланс в готвенето. Във всяко солено ястие да има щипка захар и обратното – във всеки десерт да има и по една щипка сол. Така се провокират сетивата и вкусовете се подчертават най-добре!

Би ли отправил послание към нашите читателки!

Аз ще завърша философски. Има една много хубава аржентинска поговорка: „Un barco I nunca debe sujetarse por una sola ancla, ni la vida por una sola esperanza!“

Или на български: „Корабът никога не трябва да се крепи само на една котва, както животът не трябва да се крепи на една надежда!“

Много ми харесва тази поговорка, защото е хубаво да имаш много надежди, а не една-единствена, както повечето българи се надяваме само животът ни да се оправи. Човек трябва да мечтае за много неща, да се надява за много неща и така животът е по-пъстър и хубав.

Мечтите са безплатни, не струват нищо, а дават щастие!

Тук можете да видите една от любимите рецепти на Иван Звездев - "Мезето на майстора".