Завръщане в Ганд

Дворецът на графовете по най-тривиален начин беше претъпкан с призраци. Притеснени от непукизма на туристите, обаче, те клечаха в ъглите и не правеха ни най-малък опит да стряскат множеството. Напротив, даже страхливо се дръпваха навътре в стените, когато някой любопитко се доближеше прекалено. Оставих изтерзаните създания в подземията и последвах тълпата по тесните вити стълби нагоре и най-сетне сетивата ми си отдъхнаха. Горе в малкото преддверие, изостанала след пиянството на някогашни приеми дремеше арфа. Позволих си да я докосна, без да са ме представили официално и тя, освободена от каквото и да било аристократическо високомерие, въздъхна. Това ме развълнува много повече, отколкото онази, измъчена от дългия полет над Европа дама, която се беше разплакала в самолета точно над Адриатика.

Изящна и крехка арфата стоеше и предупреждаваше с мелодичното си мълчание, че не всяко откритие води до възхита. Но не можех да устоя на изкушението да надзърна зад затворената врата. И влязох в залата… за инквизиции. Жертвите, слава Богу, не бяха там. Бяха спасени. Омърлушените, неспокойни сенки, бродещи между клещи, шишове, обръчи и прочие дяволски изобретения, бяха тези на палачите. Един едър мъжага с кожена престилка задавено хлипаше, облегнат на малкия прозорец. Не знаех как да му помогна и избягах, заслизах по стълбите. На един от завоите хуманно проблесна гилотина, но вече бях научила от арфата, че не всеки блясък е светлина. Зеленото на двора ме взе в прегръдките си и ми показа една замаяна от лятото пчела. Последвах я към близкия храст и към следващия, докато, внезапно, не се озовах пред катедралата “Свети Никола”. Помахах на медоносното създание и, без да се отърсвам от цветния прашец, влязох под сводовете на въплътената представа за “небесна твърд”.

Сумрачно, изпълнено с догадки пространство. Високо някъде се спотайваше орган, приютил духа на Бах и подсещащ за Кръщението на Кубрат. Неделната служба припламна като живителен огън върху пепелта на мраморния под. Усетих как се раздвижва конницата на кръвта ми и как без никакво усилие преодолява схизматичните препятствия.

Късно следобед на пазара в Ганд едно чи хуа-хуа ми позволи да го погаля, а стопанинът рече:
- Улучили сте най-хубавия ден.

Така беше. Облаците се разпръскваха и слънцето леко позлатяваше фасадите на сградите и козината на кученцето.

Не, не бях пристигнала в непознат град, а след дълго отсъствие се бях завърнала на любимо място.