Торбичка впечатления или 24 часа в Париж

Най-накрая! След като разпитахме половин Париж, в това число и едни полицаи, намерихме така желаното от нас място. На рецепцията ни посрещна усмихнат чернокож рецепционист, който беше по-притеснен и от нас – караше първата си смяна.

Заваля.

Към обед на другия ден напуснахме хотела и се отправихме към кварталната гара, откъдето трябваше да хванем влак до центъра на Париж, така наречения “Малък Париж”. Нямахме карта или набелязан маршрут, видяхме спирките “Лувър” и “Тюйлери” и решихме, че това ще е първата ни дестинация.

Впечатления... Те изграждат човека, остават неизменна част от живота му и разширяват мирогледа му, обогатяват го. Човек “консумира” впечатления, т. е. приема послания от други хора чрез техните творения, думи или жестове.

Французите се славят като едни от най-големите шовинисти, отхвърлящи всичко чуждо, негостоприемни и високомерни, настроени негативно към чуждестранните туристи, неотронващи ни дума на някой език, различен от френския.

Не знаехме ни дума френски, но явно питащите ни и чудещи се погледи са успели да трогнат възрастен мъж, който, без дори и да сме помолили, ни разведе из цялата гара, обясни ни на английски от къде какво трябва да хванем и за да не си губим времето на опашката за билети ни подари по един и изчезна, без дори да изчака да му благодарим. Дори в собствената ми страна никой не беше правил нещо подобно за мене. Сигурно чиста случайност...

Невероятен град! Историята надничаше из всеки ъгъл, ходеше по петите ни по време на цялата обиколка. Криеше се зад завесите на прозорците в “Лувъра”, отекваше по площада във вътрешния двор. И за миг ми се стори, че видях любопитните лица, облечени в кринолини, белите перуки, изкуствените бенки.

Една картичка със скицирана карта на Париж, 12 часа и ентусиазъм, увеличаващ се с всяка минута – това беше всичко, което имахме.

Вървяхме пеша из малките улички на централната част. От двете им страни се редуваха малки кафенета, и не толкова малки магазини, частни галерии и магазинчета за сувенири.

Ето я и Сена, безкрайна, огряна от юлското слънце, блестяща, събираща много хора по бреговете си. Над нея се извиваха десетки мостове, под които се редяха панорамни корабчета и лодчици.

Впечатленията се трупаха едно след друго, а емоциите ескалираха. Дори по някое време вече си мислех, че не стъпвам по земята, толкова лека бях, толкова погълната от пейзажа и потопена в атмосферата.

Едва в Нотр Дам успях да се “събудя”, за да се преклоня пред нещо, което се усеща само в българските манастири. И пламъкът на свещите сякаш изгаряше от въздуха всичкия негативизъм, всички лоши помисли...

Свечеряваше се. Торбичката ми с впечатления вече натежаваше в ръката ми. Въпреки това устремът ни водеше, теглеше ни нещо голямо, грандиозно, сякаш някакъв огромен магнит привличаше малките частички като нас към себе си.

Задъхвах се, а сърцето ми ускоряваше ритъма си. В далечината съзирах нашия магнит, а по тялото му започнаха да пробягват куп малки светлинки. Това се случваше вечер на всеки час. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно, но една светлина светеше все повече и повече.

Дъхът ми спря.

Айфеловата кула... Стотици хора пъплеха в подножието й и се редяха на безкрайни опашки, за да я покорят. Не можех да откъсна поглед от нея, не можех да й се наситя и я попивах с цялото си съзнание. Невероятно, не спирах да повтарям колко е невероятно, как никога няма да мога да забравя тази гледка. Общата суматоха, всички тези емоции, изстреляни във въздуха го нажежаваха, разпалваха. Светлината на кулата се отразяваше върху лицето ми и проникна дълбоко в мен, стигна там, където трудно достига нещо друго и остана.

А луната и звездите спокойно наблюдаваха отгоре, навикнали вече на тази гледка.

Трябваше да продължим, аз все още се обръщах назад и наслагвах картина върху картина, за да не би да избледнее бързо образът.

Невалиден билет на кварталната гара, не можехме да излезем. Чернооко момиче с карта за транспорт ни отвори преграждащите метални вратички. Французите никога не помагали на туристи.

Заспивах в колата на връщане. Няколко картички, айфелови кулички, касета с едночасов филм, сниман от нас самите и една червена роза, подарена от любим човек под айфеловата кула бяха видимата част от съкровищата ми, откраднати от Париж. Другата част е някъде в мен и ме кара да се усмихвам всеки път, когато с повод и без повод изникне в съзнанието ми.