Симона Халачева: Нагласата към света определя съдбата!

Симона Халачева е млада, красива, талантлива и обещаваща актриса от Театър „София“. Родена в София през 1989 година. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Стефан Данаилов.

Усмихната и лъчезарна, Симона с готовност отговори искрено на нашите въпроси. В приятната й компания прекарахме прекрасни и незабравими минути. Ето какво ни сподели тя в откровено интервю:

Скоро имахте премиера на пиесата „Ние сме вечни“. Как мина?

Много добре мина. Приятно беше! Пиесата е повече за младите хора, за тийнейджърите, защото има един такъв език малко вулгарен и изпълнен със съвременни лафове, които по-възрастните не могат да разберат, поне не всички.

Какви бяха отзивите на публиката?

Изненадващо за мен възрастната публика много се смее на някакви моменти. До момента сме играли представлението само броени пъти, но ми прави впечатление, че публиката реагира или крайно позитивно, или крайно негативно.

Бихте ли разказали с няколко думи сюжета на пиесата?

Сюжетът представлява историята на 5 човека, всичките приятели от ученическите години. Тъкмо завършват гимназия и с това завършва и един етап от живота им. Оттук идва и въпросът „А сега накъде?“.

Идва моментът, в който всички трябва да се разделят, пътищата им просто се разделят. Един от групата заминава да живее извън България, както става все по-често в живота. Всъщност пиесата се върти около изпращането на единия от компанията. Приятелите се събират, за да го изпратят, за да си кажат последно „довиждане“.

Цялото това действие се развива по времето на протестите от 2013 година. Те са нещо като фон, който всъщност младите току-що завършващи хора едва отразяват. Пиесата показва как младежите в България изобщо не се интересуват от политическата обстановка, която ги засяга пряко или непряко, защото техните проблеми са много по-важни за тях на този етап.

Играете в цели 9 представления. Предстои да излезе и 10-то с ваше участие.

Да, предстои и още едно ново представление. В момента репетираме с Пламен Марков „Нощта на 16-ти януари“ на Айн Ранд. За първи път се поставя нейна пиеса в България. Доколкото знам е писана в началото на нейната кариера, още преди да започне да пише романи.

Как успявате да се съсредоточите еднакво добре във всички свои роли?

Това е част от професията. Аз също се чудя как лекарите правят по няколко операции на ден. За мен това е страхотна мистерия (смее се)!

Нямам време да се замисля как точно се случват преходите от една роля в друга. Благодарна съм, че имах възможността веднага след завършването си да не спирам да играя. Всяко едно представление, всяка една репетиция и нова роля всъщност ме развиват като актьор и ми дават освен самочувствие и професионално надграждане.

В края на миналия сезон представихте „Парижката Света Богородица“ на международен театрален фестивал в Скопие. Как се прие от публиката там?

Прие се много добре. Това е първото ни пътуване с това представление. Сценичното оформление на „Парижката Света Богородица“ изисква два въртящи се кръга на самата сцена, каквито имаме в Театър „София“. Много беше важно, че и в театъра в Скопие, където представихме пиесата, сцената беше оборудвана с такъв механизъм, защото това е много важно за представлението.

Двата въртящи се кръга често се налага да се въртят противоположно един на друг, което прави постановката още по-зрелищна и пищна. Васил Абаджиев направи сценографията и я направи страхотно! Просто няма как да се играе на други места извън Театър „София“.

Как се почувствахте след представлението там?

Много хубаво! Дори не очаквах да се приеме толкова добре! Все пак, непозната сцена... Ние никога не сме играли представлението извън нашия театър. Публиката беше във възторг, салонът беше препълнен, а залата беше огромна!

В „Парижката Света Богородица“ си партнирате с Калин Врачански. Как се работи с него?

Много приятно. Той много си изпипва нещата. Държи всичко да е на ниво. Много е приятен за партньорство. Не съм имала никакви проблеми с това да играем заедно. Той не е от хората, които се взимат прекалено насериозно, напротив – знае много добре кой и какво може и си върши работата без никакви претенции. Абсолютен професионалист!

От кои от вашите колеги черпите вдъхновение или „открадвате“ частица полезен опит?

От всеки по малко. Не мога да посоча точно определено име. Възхищавам се на всичките си колеги, независимо от възрастта им. За мен е удоволствие да играя с всеки един от трупата на Театър „София“. И може би всеки в даден момент ме е вдъхновил с нещо.

Завършила сте в класа на Стефан Данаилов. Какъв е той като учител?

А той колко страхотен човек е! Няма две мнения! Това е човек, който се ражда един на милиони – не само има невероятна харизма, но е и абсолютен лидер! Човек, който може страшно много да променя света около себе си. Той не само буди възхищение, но и някак си те кара да ставаш все по-добър човек. Неговото отношение е такова. Той винаги ни е казвал, че не можеш да се държиш, например, с чистачката като с по-нисша. Тя също е човек и ти трябва да бъдеш адекватен с всеки и да си преди всичко добър човек.

Това съм почерпила най-вече като човешки качества от него.

А професионално как успява да извади най-доброто от вас – неговите студенти?

Той много ни вдъхновява! За нас е удоволствие да ни показва разни неща, да ни дава пример. Когато го гледаш просто някак се запалваш. Той е човекът, който може да те вдъхнови истински, да те накара да се убедиш, че можеш наистина да се занимаваш с актьорската професия.

Прекарала сте доста време в Италия и Франция това и миналото лято. По какъв повод?

Аз много обичам да пътувам. За мен това е приоритет №1! Всички пари, които изкарвам, влагам в пътувания. Това ми дава страшно много! Вдъхновението е несравнимо! Не мога да си помисля, че ако имам пари ще ги похарча за нещо материално!

Пътувам често. Гледам поне веднъж или два пъти в годината да отида някъде. В Италия не съм била дълго време. Ходих две поредни години на екскурзия на различни места. Във Франция бях това лято. Преди две години ходих там за първи път.

Тази година посетих нещо като международен проект за обмен на опит. 5 или 6 човека се събират от всички краища на света в едно село или в случая няколко села, защото ние се местехме в рамките на един месец.

Идеята е да обменяме някакъв опит. Всеки се занимава с различни неща, свързани с изкуството – театър, музика, танц. Така, събирайки се, правим нещо общо като представление. Крайният продукт няма никакви претенции да е професионален, напротив – дори е много аматьорски! Но го правим с голямо удоволствие и любов.

Запознаваме се с много нови хора и ни е много приятно. Педагозите са страхотни и много добри професионалисти. Има много уъркшопове – танцови, певчески и други.

Всяка година се подготвя нещо различно. Тази година направихме „Сън в лятна нощ“ на Шекспир, а миналия път, когато бях там, подготвихме пиесата „Опера за три гроша“ на Бертолт Брехт.

Брехт се играе по-трудно, предполагам, с неговите внезапни преходи и неочаквани обрати?

Да, коренно противоположен е на Станиславски! Но пък аз повече харесвам точно тези резки преходи, защото за мен не трябва да потъваш прекалено много в действието. Аз обичам да се забавлявам в професията и това внезапно да станеш някой друг за мен е удоволствие без да претендирам, че наистина съм успяла да се превъплътя достатъчно добре.

Но колкото и да се превъплъщаваш в различни герои, ти си себе си преди всичко. И затова трябва да изпитваш удоволствие от играта преди всичко. А не играта да е живота ти! Това не го приемам.

И все пак предполагам, че актьорството е ваше призвание. Кога разбрахте, че искате да се занимавате с театър?

Желанието ми се кристализира, в момента, в който се срещнах със Стефан Данаилов. Допреди това аз исках да се занимавам с кинорежисура. Но понеже знаех, че много трудно се влиза кинорежисура си казах, че ще пробвам и актьорско майсторство.

В крайна сметка въобще и не кандидатствах кинорежисура. Някак така се завъртяха нещата. В края на 12 клас ми попадна обява за актьорска школа, водена от Малин Кръстев. Аз понеже много го харесвах реших да отида да видя какво представлява от чисто любопитство, не от професионална гледна точка.

Посещавах известно време школата и когато дойде моментът за кандидатстване аз вече бях решила, че това ще кандидатствам. Отидох на консултации при Стефан Данаилов и тогава вече си казах: „Това ще е! Искам с това да се занимавам!“

А иначе ако не се бяха случили така нещата, мислила ли сте каква щяхте да станете?

Много неща съм си мечтала. Исках да бъда журналистка! Но това беше в по-ранен етап. Много обичах да пиша стихове, есета, разкази – всякакви такива неща. Часовете по литература ми бяха много любими, най-вече писането на текстове.

И тогава баба ми ми каза: „Абе ти защо не станеш журналистка?!“ И аз прегърнах идеята, сякаш сама съм си я измислила и някак така остана в съзнанието ми, докато не дойде моментът на осъзнаването в края на гимназията.

След това пък реших да пробвам да уча интериорен дизайн. Записах един семестър, но бързо след това разбрах, че тази програма в България не е толкова задоволителна.

Съществува ли за вас понятието „най-трудна роля“?

В интерес на истината всяка роля, когато ми я дадат по разпределение, ми се струва ужасно трудна. Обикновено имам седмица-две, в които си мисля, че няма да се справя, включително сега за „Нощта на 16-ти януари“ бях ужасно потисната. За ролята ми в „Сватбата на дребния буржоа“ също.

За ролята ми в „Ние сме вечни“ също имах много терзания, защото персонажът й е коренно различен от мен. Тя е хулиганка, блъска се, бие се, псува, а това не е присъщо за мен.

И така – имам своя промеждутък от 2 седмици, в които изстрадвам всяка роля, докато я осмисля в главата си. Почти никога не съм си харесвала ролите от първия път. Винаги е било страшна драма (смее се)! Но това е докато се успокоя и осмисля предстоящото. След това започвам да се фокусирам върху ролята.

Значи ви е по-лесно да изиграете роля, която е близка до личността ви?

Съвсем близките до личността ми пък не са ми толкова интересни. По-скоро обичам да са различни и крайни. Например, най-приятно ми е да играя някоя луда жена или клошарка (смее се)! Така че, това са персонажи, различни от моята личност, но носят нещо добро в себе си.

Ролята ми в „Сватбата на дребния буржоа“ не възприех веднага, защото там играя майка и това ме ужаси. Казах си: „Как ще играя майка? Ще ме състаряват ли, няма ли да ме състаряват?“

В крайна сметка това се оказа една от любимите ми роли! Нея съм я страдала сигурно повече от 2 седмици (смее се)! В „Ние сме вечни“ не харесвам героинята си, защото мразя някой да се държи по такъв начин – да използва нецензурни думи, да се държи като хулиган. Просто не ми харесва.