Полет с Коледна звезда до Дюрен

В началото ми изглеждаше скучен и някак каменно изваян град. Имаше нещо различно от това, което съм свикнала да виждам в българските църкви, магазини, барове и кафенета. Първите впечатления почти винаги при мен са преди всичко облети с недоверие, затова Дюрен тогава, преди 16 години ми изглеждаше студен и сив. Възможно е и просто удивлението ми от богатството и усмихнатостта на хората да ми е повлияло... просто защитна реакция... вероятно още тогава усетих разликата, която ме плени. Всички се усмихват, спокойни са, подредено е и някак сигурно. Не бях свикнала да виждам това, дори не знаех с моите тогава 22 години, че съществува всичко това.

Пъстротата по Коледа и онзи заряд по лицата на хората винаги са ми изглеждали приказно реални. Дори не осъзнавах дълго време, че точно там, и точно по Коледа чудесата ми изглеждаха повече от възможни. Не е останало и кътче наоколо, което да не съм посетила или да не съм видяла отблизо. Поради стратегическото място на града, имах възможност да посетя Париж, Маастрихт, Антверпен... но истината е, че нямах търпение да се завърна в Дюрен. Някой сега сигурно ще се усмихнат недоверчиво, но това е лесно за обяснение. За толкова години аз свикнах с този град, с хората в него, имам познати, близки. Имам си любимо кафене, магазини и места в парковете. Този град има особен пулс... той се крие в неговата история...

В една Коледна вечер имах щастието да бъда с възрастната леля на приятеля на сестра ми. /Дано сега е щастлива там горе и ни гледа от някъде с радост в душата!/ Тогава невръстната ми дъщеричка в един момент върху грижливо подредената маса започна да си играе с хляба, да го мачка и ни замеря с топчета. Аз и се скарах по–шумно, а леля Герда се усмихна и каза, че е по–добре да ни разкаже защо никога не изхвърля хляб и го почита като баща си.

На 16 ноември 1944 година авиацията на съюзниците бомбардирала град Дюрен и го разрушила до основи. През 1900 година това е бил един от най-богатите градове в Германия. Там са живеели 43 милионера и са били разположени 93 фабрики. Та след тази бомбардировка на 16 ноември градът бил напълно разрушен, практически там било невъзможно да се живее, затова цялото население било евакуирано в централна Германия. Леля Герда помни как си е делила с братята и сестричките си чаша мляко за два дни, как събирали трохите от масата и ги доизяждали на следващото хранене, как са се редили на опашки с часове за пакет брашно... И са благодарили на Господ за всяка троха, ценили са и капката, и къшея хляб.

Всичко това го бях чувала бегло в разговори между приятели там, понякога съм гледала филми, но в онази Коледна вечер ми прозвуча съвсем различно и дълбоко. От този миг нататък като че ли нещо в мен се пропука и изникнаха нови чувства и усещания. Вече не вървях със същия ритъм по улиците на Дюрен, вече не гледах сградите със същите очи, вече имах чувството, че по някакъв странен начин разбрах, как всички сме равни... аз съм част от тази страна и тя е част от моята. Пред бедите и щастието всички сме равни.

Тази Коледа ще си бъда у дома, в моя роден град. Синът ми е все още бебе и не ми се иска да летя. От доста години аз лично не чувствам разликата когато съм там, в града на осъществените мечти и тук у дома. Хората навсякъде са еднакво устроени – когато им се усмихнеш и те го правят, когато им покажеш обич, ти отвръщат.

Само ми се иска, ама много ми се иска някой ден и моят малък син да може със същата гордост и национална принадлежност да говори за успехите на малкия ни град, за упоритостта и трудолюбието на народа си. Ние все пак не сме бомбардирани, градът ни не е разрушен до основи, не живеем под покрива на небето. Имаме си недостатъци и много липси, имаме си нужди, които са неотложни, но имаме и себе си. В едно се убедих за толкова години пътувайки до Германия и до моя малък и усмихнат град Дюрен – от нас зависят усмивките и това, как ще изглежда домът ни. Не може за толкова кратко време леля Герда и нейното поколение да превърнат един разрушен град в това, което е днес, а ние само да се оплакваме и да очакваме Неволята да ни помогне. Не бива пътувайки до Европа да търсим начини да живеем там, а да намираме пътя обратно към Родината и смисъла да уважаваме себе си и народа си.

Сега много ще ми се усмихнат и ще възкликнат, че съм ненужен патриот. Аз обаче познавам достатъчно българи, които живеят в Германия и зная болката от носталгията, познавам онази гримаса на лицето и онзи ритъм в сърцето когато се заговори за България. Всеки рано или късно открива в себе си този вид патриотизъм, разбира за притегателната сила на корените си. Лесно е да се избяга от проблема, трудно, но истински човешко е да застанеш очи в очи с него и да го пребориш.

Красиво е по Коледа в моя роден град, красив е и Дюрен. И там, както и тук, хората се надяват на чудото. Някой не си признават, но те са най-запалените мечтатели.

Дюрен ми помогна да повярвам още повече в надеждата на Коледната нощ, в бъдещето и в това, което се случва в момента. Винаги съм знаела, че сме достоен народ да бъдем част от “онзи” свят, и че това някой ден ще се сбъдне. Броени дни ни делят от този миг... когато една мечта се сбъдва, следва светлината на новата... толкова много нови мечти ни очакват... Дюрен също!