В търсене на бившия любовник

Легендарният частен детектив на Реймънд Чандлър се завръща през първокласното криминале „Чернооката блондинка“.

Според „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“ „Чернооката блондинка“ спокойно може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя. Един летен ден в офиса на Филип Марлоу се появява красива и заможна блондинка с черни очи на име Клеър Кавендиш. Тя моли Марлоу да намери бившия й любовник Нико Питърсън, който е изчезнал безследно, като настоява детективът да бъде изключително дискретен, за да не я злепостави пред съпруга й. Началото може и да звучи банално, но не след дълго детективът се оказва въвлечен в тайния и опасен свят на най-влиятелните и безскрупулни семейства в Калифорния.

Бенджамин Блак е псевдонимът, с който големият ирландски писател Джон Банвил подписва криминалните си романи. Обявен от критиците за наследник на Джойс, Пруст и Набоков, както и за един от най-големите стилисти в съвременната английска литература, Банвил придоби изключителна международна популярност, а книгите му печелят отличие след отличие, в т. ч. „Франц Кафка“ и наградата за художествена проза „Ланан“. За издадения у нас роман „Морето“ той става носител на „Ман Букър“ през 2005 година. Наскоро „Колибри“ публикува язвителната социална комедия „Недосегаемият“, поредно доказателство за искрящия талант на своя създател.

Откъс

Беше от онези летни вторнишки следобеди, когато се питаш дали Земята не е престанала да се върти. Телефонът върху бюрото ми сякаш прекрасно съзнаваше, че е наблюдаван. Автомобили пъплеха по улицата под прашния прозорец на кабинета ми, неколцина благопристойни граждани на хубавото ни градче, повечето мъже с шапки, крачеха безцелно по тротоара. Загледах се в жена, която чакаше да светне зелено на кръстовището на „Кахуенга“ и „Холивуд“ – дългокрака, с вталено кремаво сако с подплънки на раменете и тъмносиня тясна пола. Имаше и шапка – мъничка, приличаше повече на птиче, кацнало отстрани в косата й и щастливо сгушено. Жената се озърна наляво, надясно и после отново наляво – трябва да е била много послушна като малка – и пресече слънчевата улица, грациозно пристъпвайки върху собствената си сянка. Засега сезонът беше слаб. Една седмица го бях раздавал бодигард на някакъв тип, долетял от Ню Йорк. Имаше леко покарала брада и носеше златна гривна и пръстен на кутрето с голям колкото къпина рубин. Представи се като бизнесмен и аз реших да му повярвам. Беше притеснен и се потеше обилно, обаче нищо не се случи и ми платиха. После Бърни Олс от шерифството ме свърза с мила старица, чийто син наркоман свил колекцията от редки монети на покойния й съпруг. Наложи се да раздам няколко юмрука, за да върна стоката, но нищо сериозно. В колекцията имаше монета с лика на Александър Велики и друга с профила на Клеопатра с големия нос – какво толкова й харесват? Външната врата оповести отварянето си с бръмчене и аз чух жена да прекосява чакалнята и да поспира пред вратата на кабинета ми. Потракването на високи токчета по дървения под винаги раздвижва нещо у мен. Тъкмо да я поканя със своя специален, плътен, внушаващ доверие детективски тембър, тя ме изпревари и влезе, без да почука.
Беше по-висока, отколкото изглеждаше от прозореца, висока и слаба, с широки рамене и тесен ханш. С други думи, мой тип. Шапката й беше с воалетка, изящен воал от черна коприна на точки, който се спускаше до върха на носа – хубав връх на много хубав нос, аристократичен, ала нито твърде тесен, нито твърде дълъг, и съвсем различен от внушителния обонятелен орган на Клеопатра. Носеше ръкавици до лактите, светлобежови, в тон със сакото, и изработени от кожата на някое рядко животно, подскачало волно по алпийските чукари през своя кратък живот. Усмивката й беше приятна, донякъде дружелюбна и леко крива по привлекателно язвителен начин. Косата й беше руса, очите – черни и дълбоки като планински езера, с изящно заострени във външните ъгълчета клепачи. Черноока блондинка – рядко срещано съчетание. Постарах се да не зяпам краката й. Изглежда, божеството покровител на вторник следобед беше решило, че ми се полага малко ободряване.
– Казвам се Кавендиш – представи се жената.
Поканих я да седне. Ако знаех, че идва при мен, щях да се среша и да си сложа малко одеколон „Бей Ръм“ зад ушите. Сега трябваше да ме преценява натурален. Не изглеждаше като да не одобрява каквото вижда. Седна пред бюрото ми в стола, който й посочих, и смъкна ръкавиците си пръст по пръст, измервайки ме с нетрепващите си черни очи.
– С какво мога да ви бъда полезен, госпожице Кавендиш? – попитах.
– Госпожа. – Извинете... госпожо Кавендиш.
– Един приятел ми е говорил за вас.
– Така ли? Хубави неща, надявам се.
Предложих й цигара от кутията „Кемъл“, която държа за клиенти върху бюрото си, обаче тя отвори чантата си от лачена кожа, измъкна сребърна табакера и я отвори с палец. „Собрение Блек Рашън“ – какво друго! Драснах клечка кибрит и й я поднесох през бюрото, а тя се наведе напред, наклони глава, свела клепачи, и връхчето на пръста й мимолетно докосна опакото на дланта ми. Възхитих се на перленорозовия й лак, ала нищо не казах. Жената се облегна на стола, кръстоса крака под тясната си синя пола и отново ме изгледа със своя хладен преценяващ поглед. Избягваше да си прави прибързани изводи за мен.
– Искам да намерите един човек – каза.
– Добре. Кой е той?
– Мъж на име Питърсън, Нико Питърсън.
– Приятел ли ви е?
– Беше ми любовник.
Ако очакваше да си глътна граматиката от изненада, остана разочарована.
– Беше? – попитах.
– Да. Изчезна доста тайнствено, без да се сбогува.
– Кога се случи това?
– Преди два месеца.
Защо беше чакала два месеца, преди да се обърне към мен? Реших да не я питам поне засега. Чувствах се странно под погледа на тези хладни очи иззад прозрачната мрежичка на воалетката. Сякаш ме наблюдаваха от тайно прозорче, наблюдаваха ме и ме преценяваха.
– Казахте, че е изчезнал... – подех.
– Имате предвид от вашия живот или изобщо?
– Изглежда, и двете.
Почаках още малко, обаче тя само се облегна още мъничко по-назад и отново се усмихна. Тази усмивка: жената сякаш я беше възпламенила отдавна и после я беше оставила да си тлее. Имаше прелестна горна устна – издадена като на бебе, мека и леко подпухнала, все едно скоро е целувала някого... ама не бебе. Явно долови смущението ми заради воалетката и я повдигна от лицето си с ръка. Без воала очите й бяха още по-поразителни – искрящо тюленовочерни. Гърлото ми се стегна.
– Ами разкажете ми за него, за вашия господин Питърсън.
– Висок като вас. Красив, но някак слабоволев. Със смешни мустачки като на Дон Амичи. Добре облечен, поне преди, когато имах думата.
Извади от чантата си късо абаносово цигаре и вече пъхаше цигарата. Пръстите й бяха сръчни – тънки, но силни.
– С какво се занимава? – попитах.
Тя ме погледна със стоманен блясък в очите.
– Имам предвид какво работи – поясних.
Тя се замисли и отвърна:
– Вижда се с хора.
Беше мой ред да се облегна на стола.
– Какво искате да кажете? – попитах.
– Каквото казвам. Буквално всеки пък, когато го виждах, той трябваше спешно да отива някъде.
„Трябва да се видя с този, трябва да се видя с онзи.“ – Беше умела имитаторка. Започвах да добивам представа за господин Питърсън. Не ми се струваше неин тип.
– Зает човек, значи.
– Боя се, че бизнесът му не беше особено успешен. Нямаше забележими резултати или поне такива, които аз да забележа. Ако го питате, ще обясни, че е импресарио на звездите. Хората, с които се налагаше да се среща толкова спешно, обикновено бяха свързани с някоя филмова студия.
Тя интересно редуваше глаголните времена. Въпреки това останах с впечатлението, че за нея този мъж Питърсън, тази странна птица, до голяма степен е минало. Защо искаше да го намеря?
– Във филмовата индустрия ли работи? – попитах.
– Не бих казала „във“. По-скоро се увърташе около нея опипом. Постигнал е известен успех с Манди Роджърс.
– Името трябва ли да ми е познато?
– Старлетка... наивница, така казваше Нико. Представете си Джийн Харлоу, но без таланта.
– Джийн Харлоу е талантлива, така ли?
Тя се усмихна.
– Нико беше убеден, че всяко грозно патенце е лебед.
Извадих лулата си и я напълних. Направи ми впечатление, че в сместа, която използвах, имаше малко „Кавендиш“, но само като си представих неохотната усмивка и презрителното потрепване на ъгълчетата на устните й, реших да не споделям това щастливо съвпадение с нея.
– Отдавна ли познавате този ваш господин Питърсън? – попитах.
– От неотдавна.
– Колко е това „неотдавна“?
Тя сви рамене, тоест само дясното й рамо се поповдигна.
– От година? – Прозвуча като въпрос.
– Да видим... Започнахме през лятото. Може би през август.
– Къде? Имам предвид къде се запознахте.
– В клуб „Кахуила“, знаете ли го? Намира се в Палисейдс. Игрища за поло, плувни басейни, тълпи от умни и лъскави хора. Място, където ченге като вас няма да мине през електронните порти. – Това, последното, тя не го каза, но аз въпреки това го чух.
– Съпругът ви знае ли за него? За вас и за Питърсън?
– Не мога да ви кажа.
– Не можете или не искате?
– Не мога. – Тя сведе поглед към кремавите ръкавици, нагънати в скута й. – С господин Кавендиш имаме... как да го нарека? Уговорка.
– Каква уговорка?
– Не се преструвайте, господин Марлоу. Сигурна съм, че прекрасно знаете каква уговорка имам предвид. Съпругът ми харесва понита за поло и сервитьорки на коктейли, не непременно в тази поредност.
– А вие?
– Аз харесвам много неща. Предимно музика. Господин Кавендиш реагира на музиката по два начина в зависимост от настроението и трезвеността си: тя или го отвращава, или го разсмива. А смехът му не е никак мелодичен.
Станах от бюрото, застанах с лулата си до прозореца и зареях поглед. В офис отсреща секретарка с карирана блуза и слушалки на диктофон тракаше, приведена над пишещата си машина. Няколко пъти се бяхме разминавали на улицата. Хубаво личице, стеснителна усмивка, от момичетата, които живеят с майка си и готвят месно руло за неделния обяд. Това е град на самотници.
– Кога за последен път видяхте господин Питърсън? – попитах, все още наблюдавайки госпожица Пишеща машина.
Зад мен цареше мълчание, затова се обърнах. Явно госпожа Кавендиш не беше склонна да разговаря с ничий гръб.
– Не ми обръщайте внимание – казах, – обичам да стоя до прозореца и да размишлявам как е устроен светът.
Върнах се на бюрото и седнах. Оставих лулата си в пепелника, сключих ръце и облегнах брадичка върху кокалчетата, за да й демонстрирам колко внимателен слушател съм способен да бъда. Тя реши да приеме това сериозно доказателство за моята пълна и неотклонна съсредоточеност.
– Вече ви казах кога го видях за последен път – преди около месец.
– Къде се случи това?
– В „Кахуила“, по една случайност. В неделя следобед. Съпругът ми беше зает с особено напрегната чукка. Това е...
– Част от играта на поло. Да, знам.
Тя се приведе напред и тръсна няколко прашинки пепел от цигарата си до моята лула в пепелника. Над бюрото долетя полъх от парфюма й. Ухаеше на „Шанел № 5“, но на мен всички парфюми ми ухаят на „Шанел № 5“ или поне тогава беше така.
– Господин Питърсън даде ли някакви признаци, че се кани „да духне“? – попитах.
– „Да духне“ ли? Странна дума.
– Не е толкова драматична, колкото „изчезне“, както се изразихте вие.
Тя се усмихна и кимна кратко в знак на съгласие.
– Беше си както обикновено – отговори.
– Може би малко по-разсеян, дори напрегнат, макар че сигурно така ми се струва в ретроспекция. – Допадаше ми начинът, по който се изразява тя, навяваше ми мисли за обрасли с бръшлян зидове на престижни колежи и на клаузи, свързани с попечителски фондове и изписани с калиграфски почерк върху пергамент. – Определено не даваше явни признаци, че се готви да... – отново се усмихна тя – ... офейка.
Замислих се и се постарах тя да забележи.
– Кажете ми – подех, – кога разбрахте, че го няма? Искам да кажа, кога решихте, че той е... – сега беше мой ред да се усмихна – ... изчезнал?
– Няколко пъти му звънях по телефона, но не вдигна. После се отбих у тях. Доставките на мляко не бяха отменени и вестниците се бяха натрупали на верандата му. Не му беше присъщо да зарязва нещата така. В някои отношения беше много внимателен.
– Обадихте ли се в полицията?
Тя се ококори.
– В полицията ли? – попита и ми се стори, че ще се засмее. – Това изобщо не би помогнало. Нико странеше от полицията и надали ще ми е благодарен, ако ги замеся.
– Как така „странеше“? – учуди се. – Криеше ли нещо?
– А нима това не важи за всички нас, господин Марлоу? – И отново се ококори под прелестните си клепачи.
– Зависи.
– От какво?
– От много неща. Въртяхме се във все по-широк кръг и доникъде не стигахме.
– Нека ви попитам следното, госпожо Кавендиш: какво се е случило с господин Питърсън според вас?
Отново сви рамене почти незабележимо.
– Не знам какво да мисля. Затова се обръщам към вас.
Кимнах – умно, надявам се, – после взех лулата си и се позанимах с нея: натъпках чашката, такива работи. Лулата е много удобен реквизит, когато искаш да си придадеш умен и замислен вид.
– Може ли да ви попитам защо чакахте толкова дълго, преди да ми се обадите?
– Дълго ли е? Все се надявах да получа вест от него, някой ден телефонът да звънне и той да ми се обади от Мексико или отнякъде другаде.

На книжния пазар от 2 ноември 2015 г.
Превод: Надежда Розова
Обем: 344 стр.,
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 18 лв.

Прочетете още:

• „Недосегаемият“ – Джон Банвил
• „Ангел хранител“ – Джейн Ан Кренц
• „Светове“ – Владимир Зарев