Смесица от мистерия, магия и хорър

Ние сме Ясновидците. Били сме и ще бъдем. Това е сила от огромната енергия на земята и хората й. Виждаме мъртвите. Разговаряме с неспокойни души. Ходим насън. Прозираме смисъла на всяко нещо в ръката ни. Бъдещето се разгръща пред нас като карта на моретата, по които ни предстои да плаваме.

Ийви О'Нийл се замесва в поредния скандал в родното провинциално градче Зенит, Охайо и родителите й я изпращат за наказание в Ню Йорк. Но Ийви това и чака. През златните двайсет години на миналия век Ню Йорк кипи от живот, там е раят на тайните джаз-клубове, модните магазини и бляскавите кинозвезди. Точното място за момиче, което мечтае за слава и безгрижни дни. Но освен в оживлението на Голямата ябълка, Ийви прекарва времето си и из прашните, тъмни кътчета на странния Музей на окултното, или наричан от нюйоркчани „Музея на гадните усещания“, управляван от чичо й Уил. Той изглежда е обсебен от свръхестественото, а племенничката му пази мрачна тайна – дарба, която досега й е носила единствено беди. Не след дълго полицията открива тялото на момиче, белязано с мистериозни символи. Уил и Ийви са извикани да сътрудничат на силите на реда и тя осъзнава, че способностите й са единственият начин да заловят сериен убиец, излязъл на повърхността от черните дебри на миналото. Появяват се още жертви и жителите на Ню Йорк са ужасени. Целият град е вперил взор в разследването: ще успее ли Ийви да стигне до истината и какво ще й коства това? Дали мракът няма да я пречупи? А през това време около нея се разгръщат историите на Ясновидците, всеки със своята заплетена мрежа от тайни...

Носителката на престижната награда „Майкъл Принц“ Либа Брей ни потапя в бурната Епоха на джаза, под чиято бляскава повърхност се крие свръхестествено зло, предвестник на задаваща се буря. Навлизаме в този свят на контрасти през погледа на палитра от герои, наглед коренно различни, но обединени от странните си, неразбираеми за тях свръхестествени способности. Те са Ясновидците и трябва да се възправят, иначе всичко ще рухне.

„Ясновидците“, първата в поредица от четири, е обявена за една от най-добрите тийн книги на годината от „Пъблишърс Уикли“, „Къркъс Ривюс“, „Скуул Лайбръри Джърнъл“, влиза в класацията „Топ 10“ за годината на „Амазон“.

„Влюбих се в смесицата от мистерия, магия и хорър в „Ясновидците“, интелигентно написана, разнообразна и балансирана.“
Гардиън

„Сложният сюжет и възхитителните детайли в героите, диалога и атмосферата те хващат и не те пускат. Не бива да се пропуска.“
Къркъс

„Книгата е обемна и те подканва да се загубиш в нея. Успява ли? О, да.“
Буклист

Откъс

Вечер през късното лято

Всички лампи в градската къща в изискания манхатънски район Горен Ийст Сайд светят. Там има парти – последното за лятото. Вън на терасата, гледаща отвисоко нажежения от светлини хоризонт на Манхатън, музикантите ползват вече съвсем наложителната си почивка. Часът е десет и половина. Партито е започнало в осем и гостите са отегчени. Светски дебютантки в официални рокли от шифон в пастелен цвят седят оклюмани в дълбоките кожени кресла като разтапящи се под юлско слънце петифури. Самонадеян второкурсник от Принстън настоява приятелите му да отидат с него в нелегален бар в Гринуич Вилидж, за който е чул от приятел на приятел.
Домакинята, красиво разглезено младо създание, наблюдава с известна паника раздразнението на гостите си. Днес е осемнайсетият й рожден ден и ако не направи нещо, за да въздигне това парти из мъртвите, дни наред щеше да се говори, че събирането й е било скучно като църковна вечеринка.
Въздигане от мъртвите.
Предишния уикенд тя се принуди да отиде с майка си за антики северно от града – изключително неприятна работа, където попаднаха на дъска Уиджа за спиритически сеанси. Сега тези дъски са особено на мода; медиуми се бяха произнесли, че получават послания и предупреждения от отвъдното с помощта на „говорещата дъска“ на мистър Фулд. Търговецът на антики разпали допълнително интереса на майка й с историята как въпросната дъска попаднала при загадъчни обстоятелства при него.
– Казват, че продължава да привлича неспокойни духове. Но вие и сестра ви навярно ще успеете да ги усмирите – изрече той прекомерно ласкателно.
Майка й, естествено, пое жадно ласкателството и в резултат плати твърде скъпо за мистериозната антика.
Е, сега пък дъската може и да си върне инвестицията.
Домакинята хуква към шкафа в преддверието и прави знак на домашната прислужница:
– Бъди съкровище и ми подай ей онова.
Прислужницата сваля дъската Уиджа и клати глава.
– Не бива да се забърквате с тази работа, мис.
– Не бъди глупава. Това е примитивно.
С дъската за спиритически сеанси в ръце домакинята връхлита в гостната с енергично завъртане, достойно за актрисата Клара Боу.
– Кой иска да общува с духовете? – кикоти се тя, за да покаже, че изобщо не го приема сериозно, защото в края на краищата е едно напълно модерно момиче, млада дама от а до я.
Момичетата скачат от креслата.
– Какво е това там? Да не е от онези магически дъски – пита една от тях.
– Не е ли очарователна? Купи ми я майка ми. Убедиха я, че е обсебена от духове – отговаря домакинята през смях. – Е, аз, разбира се, не го вярвам.
Тя поставя в центъра на дъската показалеца с формата на сърце.
– Нека си направим малко смях, а?
Всички се струпват наоколо. Джордж се вмъква в ъгълчето до нея. Той е в предпоследен курс в Йейл. Нощи наред домакинята лежи будна с отворени очи, мислейки си за своето бъдеще с него.
– Кой иска да започне? – пита тя и поставя пръста си до неговия.
– Аз – отзовава се младеж със смешен фес на главата.
Тя не си спомня името му, но е чувала, че има навика да кани момичета на парти в къщата си, за да се натиска с тях. Младежът затваря очи, поставя пръсти на мястото за гадаене и изрича:
– Вечният въпрос: влюбена ли е лудо в мен дамата от дясната ми страна?
Момичетата се разпищяват, а момчетата се смеят, докато показалецът с форма на сърце изписва бавно Д-А.
– Лъжец! – скарва се въпросното момиче на стъкления оракул.
– Не воювай с него, скъпа. Мога да съм твой за символична сума – казва младежът.
Разположението на духа на гостите е блестящо; въпросите стават все по-смели. Всички са опиянени от джин, прекрасно настроение и развлечението с гадаенето. Всяка сутрин, всяка вечер нима не си прекарваме чудесно?
– Слушайте, нека извикаме истински дух – подканва Джордж.
Стомахът на домакинята се свива от възбуда и тревога. Търговецът на антики бе посъветвал да се избягва именно това и бе предупредил повиканите духове да се приберат обратно, за да сe успокоят и връзката с тях да се прекъсне като се изрече „довиждане“. Ала Джордж цели да измъкне пари с някоя история, а и е 1926 г., тъй че кой вярва в призраци и духове, когато има коли, самолети и „Котън Клъб“, а хора от рода на Джейк Марлоу превръщат американската промишленост в номер едно в света?
– Не ми разправяйте, че ви е страх – ухилва се самодоволно Джордж.
Устата му е жестока и го прави още по-желан.
– От какво?
– Да не останем без джин – шегува се младежът с феса и всички се разсмиват.
Джордж й шепне на ухото, а ръката му е на гърба й:
– Ще те пазя.
О-о, това със сигурност е най-прекрасната вечер на света.
– Сега призоваваме духа, вселил се в тази дъска, да откликне на повикването ни и да ни каже каква ни е съдбата – изрича през кикот приповдигнато домакинята.
След пауза показалецът започва да се мести бавно по обозначената върху дъската черна готическа азбука и изписва дума.
З-Д-Р-А-В-Е-Й-Т-Е.
– Това е духът – отбелязва подигравателно някой.
– Как се казваш, о, велики дух? – пита настойчиво домакинята.
Н-Е-М-И-Р-Н-И-Я Д-Ж-О-Н.
Джордж повдига закачливо вежда.
– Слушайте, хареса ми как прозвуча. И какво те прави толкова неукротим, старче?
Щ-Е В-И-Д-И-Т-Е.
– Какво ще видим? Какви ги вършиш, о, неукротими?
Тишина.
– Искам да танцувам! Да идем в „Муунглоу“ – плете език намусено пияно момиче. – Кога все пак оркестърът започва отново?
– След минута. Не се разстройвай – отвръща домакинята с усмивка, последвана от смях, но и в двете се таи предупреждение. – Да опитаме с друг въпрос. Имаш ли някакви пророчества, Немирни Джон? Нещо да ни предскажеш? – Тя хвърля лукав поглед на Джордж.
Показалецът остава неподвижен.
– Кажи ни още нещо, а?
По дъската най-сетне настъпва движение.
– Ще... ви... науча... да... се... страхувате – прочита високо домакинята.
– Звучи като директора на гимназията „Чоут“ – шегува се младежът с феса. – И как ще го направиш, старче?
С-Т-О-Я Н-А В-Р-А-Т-А-Т-А И Ч-У-К-А-М. А-З С-Ъ-М З-В-Я-Р-Ъ-Т. З-М-Е-Я-Т.
– Какво означава това? – шепне пияното момиче и отстъпва леко назад.
– Нищо не означава. Безсмислици – смъмря гостенката си домакинята, но е уплашена.
После се обръща към младежа, известен с това, че създава неприятности:
– Ти го караш да го казва!
– Не бях аз, кълна се! – И се кръсти с показалец.
– Защо си тук, старче? – пита Джордж масичката.
Показалецът се движи толкова бързо, че те едва го следват.
А-З Д-Ъ-Р-Ж-А К-Л-Ю-Ч-О-В-Е-Т-Е Н-А А-Д-А И С-М-Ъ-Р-Т-Т-А. И-З-С-Т-Ъ-П-Л-Е-Н-И-Е-И-Д-Е-А-Р-М-А-Г-Е-Д-О-Н-В-А-В-И-Л-О-Н-С-К-А-Т-А-Б-Л-У-Д-Н-И-Ц-А.
– Спри веднага! – изкрещява домакинята.
Показалецът повтаря:
Б-Л-У-Д-Н-И-Ц-А Б-Л-У-Д-Н-И-Ц-А Б-Л-У-Д-Н-И-Ц-А.
Духовитите млади умници отдръпват пръстите си от дъската, но показалецът продължава да се движи.
– Накарайте го да спре, накарайте го да спре! – пищи едно от момичетата и дори самодоволните младежи пребледняват и отстъпват назад.
– Спри, дух! Казах, спри! – вика домакинята.
Показалецът спира. Гостите се взират един в друг с обезумели погледи. В другата стая музикантите грабват отново инструментите и засвирват страстен танц.
– О-о, алелуя! Хайде, бейби, ще те науча да танцуваш блек ботъм. – Пияното момиче се изправя с мъка на крака и повлича младежа с феса след себе си.
Джордж плъзва ръка по кръста на рожденичката.
– Не ми казвай, че си уплашена от Немирния Джон.
– Ами-и...
– Знаеш, че беше нашето приятелче.
Дъхът му гъделичка леко ухото й.
– Има си своите трикове. Ясни са ти този тип хора.
Този тип хора са й ясни. Сигурно през цялото време онзи нещастник ги правеше на глупаци. Е, нея никой не може да я направи на глупак. Тя е вече на осемнайсет. Животът ще е безкраен водовъртеж от партита и танци. Нощем или през деня винаги за развлечение е време. Нима не си прекарваме чудесно? Страховете й отпреди малко са приспани. Партито й като че ли ще се вихри до зори. Килимите са навити на руло и гостите й танцуват лудешки. Дълги нанизи от перли подскачат върху рокли с удължена талия. Обувки с гети потропват предизвикателно по дървените подове. Протегнати ръце напират да изблъскат въздуха пред себе си и всичко това наподобява оживяла дадаистка картина.
Домакинята прибира дъската в шкафа, където скоро ще бъде забравена, хуква към ярко осветената от електрически лампи – модерното чудо на мистър Едисон – гостна и потъва безгрижно в последното за лятото парти.
Вън вятърът се поспира за момент край осветените прозорци, а после с внезапен изблик на енергия си тръгва и хуква надолу по тротоарите. Увива се около шапките клош на две модерни млади дами, които разхождат пудел покрай Ийст Ривър, и си приказват сладко за трагичната смърт на Рудолфо Валентино1. Вятърът продължава над удавените в неон каньони, над трещящия над 2-ро авеню влак, който разтриса прозорците на бедните души, опитващи се да поспят, преди да е настъпило утрото – утрото с клаксоните на такситата, тролеите и влаковете; с ваксаджиите, лъскащи носовете на обувките на бизнесмените на Юнион Скуеър; с вестникарчетата, тръбещи заглавията на деня на Таймс Скуеър; с телефонистките, втренчили се с копнеж в новите изкусителни палта с шал яка по витрините; с величествените небостъргачи, извисяващи се над всичко това като богове от сияйна стомана, тухли и стъкло.
Вятърът се поспира пред един джаз клуб и се заслушва в новата, накъсваща нощта музика. Във вибрациите на тръбите, в роденото от блуса и рагтайма ударно темпо на пианото, в синкопираните ритми, които понасят като ехо жизнерадостното въодушевление на очертанията на града.
В богато украсената сграда на някога импозантния вариететен театър на Бауъри Лейн се провежда маратон по танци. Участниците – момичета и техните партньори, се крепят взаимно на крака, решени да се прославят, да вкопчат зъби в илюзиите, които рекламите във вестниците и по радиото им продават. Краката им са в мазоли, ала в очите им сияят звезди. По-нагоре по Манхатън зрителите излизат от Грейт Уайт Уей, наречен така заради ослепителното му осветление. До служебния вход висят редовните контета с надеждата да зърнат бляскавите танцьорки или да получат шанса да вземат автограф от някоя от многото бродуейски звезди. Време е на слава, на блясък, успех и ненаситност и младите изгарят от скрити амбиции.
Вятърът приема всичко това равнодушно. Той е само вятър. Няма да стане радиозвезда или индустриален магнат. Няма да се кандидатира за пост или да се влюби в Дъглас Феърбанкс2, или да изпълнява песните на Тин Пан Али3 – песни за копнеж, тъга и добри времена (нима не си прекарваме чудесно?). Така че той поема нататък покрай кланиците на 14-а улица, покрай нещастничките, продаващи себе си из тъмните странични пресечки. Наблизо, в пристанището, госпожа Свобода издига своята факла, маяк за всички, които идват на тези брегове, за да търсят спасение от преследване, глад или безнадеждност. Защото това е страната на мечтите.
Вятърът се спуска над сградите по Орчард Стрийт, където някои от тези звездни мечти са умрели по трудния път нагоре, но в мизерията и нищетата са се родили други. Удря плесница на прането, простряно на опънати между сградите въжета над мръсни, разбити улици, където и в този час гладни деца тършуват за храна в кофите за боклук. Вятърът съществува вечно. Видял е много в тази страна на мечти и захаросани надежди, отдавнашни ужаси и кръвопролитие. Ставал е ням свидетел как тя е горяла вещиците си и е бродил по Пътя на сълзите, извървян от депортираното местно население; виждал е корабите с роби да разтоварват в пристанищата своя жив товар, премигващ и уплашен – хора, понесли със себе си само скръбта си, която никога няма да загубят. Вятърът е присъствал, когато президентът Линкълн падна покосен от куршума на убиец. Препускал е с бизоните, докоснал е нерешително високите черни шапки на пуританите. Пренесъл е викове за обич и е превърнал в солени следи сълзите по лицата на толкова много хора, че не би могъл да пресметне броя им.
Вятърът хуква надолу по Бауъри Лейн, спуска се рязко над Уест Сайд, дом на ирландски гангстери като Дъми Бойс, които яздят на кон по 9-о авеню, за да предупредят контрабандистите. Вятърът се спуска над могъщата река Хъдсън, минава през кипящия от енергия нощен живот на Харлем с неговите големи мислители, писатели и музиканти и се усмирява вън от развалините на голяма стара къща.
Изгнили дъски покриват изпочупените прозорци. Боклуци задръстват канавката отпред. Някога къщата е била дом на неописуемо зло. Сега е спомен от отминала епоха, забравена в сянката на развитието и благоденствието на града.
Вратата изскърцва на пантите си. Вятърът влиза предпазливо, тръгва дебнешком по тесните коридори, които се вият и сучат умопомрачително. Наляво и надясно се точат занемарени, прогнили от липса на внимание стаи. Вратите водят към тухлени стени. От отвор в пода се спуска улей към подземно помещение на ужаси и към една още по-ужасяваща стая. Все още вони: на кръв, урина, зло и на чудовищен страх, превърнал се в част от къщата като дървото, пироните и разложението.
Нещо мърда в дълбоките сенки, нещо ужасяващо, и вятърът, добре запознат със злото, отбягва това място. Втурва се към сигурността на онези величествени високи сгради, които сините небеса, само сините небеса, обещават на бъдещето, промишлеността и благоденствието; бъдещето, не вярващо в злото на миналото. Ако съзнаваше и чувстваше нещата, вятърът би бил тревога. Би известил на всеослушание, че настъпват ужаси. Но той е само вятър и знае прекрасно, че никой не обръща внимание на виковете му.
Дълбоко в мазето на порутената къща една пещ се съвзема с предсмъртно похъркване като последната мъчителна кашлица на умиращ човек, който се надсмива презрително на съдбата си. Тъмната смърдяща пръстена гробница излъчва слабо сияние. Да, нещо отново мърда в сенките. Предвестник на още по-голямо зло.
Немирния Джон се е върнал вкъщи. И има да върши работа.
1 Рудолфо Валентино (1895-1926) – американски актьор от италиански произход, общопризнат секс-символ на нямото кино. Един от най-известните му филми е „Шейхът“ (1921 г.). – Бел. ред.
2 Дъглас Феърбанкс (1883-1939) – звезда на нямото кино, наричан „Краля на Холивуд“. Един от основателите на Филмовата академия на САЩ и първият водещ на наградите „Оскар“. – Бел. ред.
3 Тин Пан Али – общо наименование на кръг от музиканти и продуценти от Ню Йорк, доминирали американската популярна музика в началото на 20 век. – Бел. ред.

На книжния пазар от декември 2015 г.
Превод: Дора Барова
Обем: 524 стр.
Редактор: Йоана Ванчева
Художник: Златина Зарева
Издателство: „Емас“
ISBN: 978-954-357-259-5
Корична цена: 19 лв.

Прочетете още:

• „Костите от Авалон“ – Фил Рикман
• „Полудив“ – Сали Грийн
• „В клопката на вуду“ – Ник Стоун