Всички капани на американската мечта

Най-шокиращият трилър на Харлан Коубън – „Непознатият“ ще погълне вниманието ви още с първата страница и ще ви държи нащрек до последната. Адам Прайс има много за губене: уютен брак с красива жена, две прекрасни деца и всички капани на американската мечта – голяма къща, хубава работа, привидно идиличен живот. После се натъква на непознатия. Научава съкрушителна тайна за съпругата си Корийн и миражът на идилията им се стопява светкавично, сякаш никога не е съществувал. Скоро след това са открити телата на две убити жени и ченгетата смятат, че Корийн е свързана със смъртта им...

Роден през 1962 г. в Ню Джърси, САЩ, Харлан Коубън е майстор на психологическия съспенс. Автор е на 27 романа – съвършено изпипани трилъри, за чийто успех свидетелства серия от литературни отличия. Той е първият писател, носител едновременно на три от най-значимите награди за криминална литература – „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“. Името му фигурира в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена. През 2011 година той получи Медала на Париж, който се връчва в знак на висока почит към артисти със специален принос към културата на международно ниво.

Откъс

НЕПОЗНАТИЯТ НЕ РАЗБИ СВЕТА на Адам от раз. Точно това си внушаваше впоследствие Адам Прайс, но то си беше чиста лъжа. Още в първия миг, от началното изречение на другия, Адам сякаш усети края на битието си на задоволен жител на предградията, женен, с две деца. Само по себе си изречението беше съвсем просто, но в тона му се съдържаше оттенък на информираност, че дори и загриженост, който подсказа на Адам, че каквото било – било.
– Нищо не ти налагаше да останеш с нея – каза непознатият.
Разговорът им започна в залата на Американския легион в Сидърфийлд, в щата Ню Джързи – град, фрашкан с пребогати мениджъри на хедж-фондове, банкери и тям подобни финансисти от така наречените „господари на вселената“. А залата на Американския легион им беше любима бирария, предлагаща им неангажиращи удобства и повод да се правят на най-обикновени земни пичове, излезли сякаш от реклама на пикапите „Додж Рам“, при все че нямаха нищо общо с този типаж.
Адам стоеше непосредствено до лепкавия бар. Зад гърба му висеше табло за дартс. Неонови надписи рекламираха „Милър Лайт“, но Адам държеше в дясната си ръка бутилка „Бъдуайзър“. Обърна се към току-що присламчилия се мъж и това, че знаеше предварително отговора, не му попречи да зададе въпроса:
– На мен ли говорите?
Онзи беше по-млад от повечето присъстващи бащи, по-слаб – почти мършав, но с големи, пронизващи сини очи. Ръцете му бяха бели и кльощави, а изпод единия къс ръкав надничаше крайчето на татуировка. На главата си носеше бейзболна шапка. Явно се мъчеше да мине за хипстър, но излъчването му беше по-скоро на оглавяващ някой ИТ отдел компютърджия, който от работа не успява да се покаже на слънце.
Синеокият пронизващ поглед прикова Адам с такава сила, че чак му идеше да се отдръпне.
– Тя вече ти беше съобщила, че е бременна, нали?
Адам усети как дланта му се стегна около бутилката.
– И ти затова остана. Понеже Корийн ти каза, че е бременна. – В същия миг Адам усети как нещо в гърдите му прещрака, все едно – като във филмите – се беше включил часовников механизъм с червен циферблат и сега отброяваше оставащите секунди до експлозията: тик-так-тик-так.
– Познаваме ли се отнякъде? – попита Адам.
Непознатият не отстъпваше.
– Уведомила те беше за бременността си. Корийн имам предвид. Каза ти, че е бременна, а после – че пометнала.
Залата на Американския легион беше фрашкана с градски татковци по бели горнища за бейзбол с три четвърти ръкави и карго шорти или торбести мъжки джинси с висока талия. Мнозина носеха и бейзболни шапки. Вечерта беше посветена на подбора на момчета от четвърти до шести клас за класните и училищния „А“ отбор по лакрос. Ако искаш някога да наблюдаваш поведението на алфа мъже в естествената им среда, мислеше си Адам, достатъчно е да видиш колко сърцато участват в избора на децата им за някой отбор. Сцената е достойна за филм по „Дискавъри Ченъл“.
– А ти реши, че си длъжен да останеш, нали така? – попита го онзи.
– Кой, по дяволите...
– Излъгала те е тя, Адам. – Младият мъж говореше убедено, като човек, който не само знае истината, но в крайна сметка се мъчи да защити интересите на самия Адам. – Корийн си го е измислила. Изобщо не е забременявала.
Думите се сипеха отгоре му като юмруци, замайваха го, изцеждаха съпротивителните му сили, оставяха го потресен, объркан и готов да му броят до осем, без да е падал на пода. Идеше му да отвърне на ударите, да сграби другия за ризата и да го млати по цялата стая за това, че обижда по този начин жена му. Но не го направи. По две причини.
Първо, защото юмрукоподобните думи го бяха замаяли и оставили без сили.
И второ, заради категоричната увереност на приказките на другия; при тази негова проклета убеденост, Адам започна да се пита дали няма да е най-разумно да го изслуша.
– Кой сте вие? – попита.
– Има ли значение?
– Да кажем, че има.
– Аз съм непознатият – отвърна му онзи. – Непознатият, който знае важни неща. Тя, Корийн, те е излъгала, Адам. Изобщо не е била бременна. Целта й е била да те примами да се върнеш.
Адам тръсна глава, наложи си да не се предава, да разсъждава логически и спокойно.
– Но тя ми показа теста за бременност.
– Фалшификат.
– И ехограмата видях.
– И тя фалшива. – Вдигна ръка да възпре по-нататъшните възражения на Адам. – И надутият корем или, по-точно, кореми. След като на Корийн почна да й личи, тя престана да ти се явява гола, нали? И по какви поводи ти отказваше да правите секс? Че нощем й призлявало, предполагам. Редовен номер. Така че след помятането да прецениш, че цялата й бременност от самото начало е била тежка.
Някой се изцепи мощно от далечната страна на залата:
– Грабвайте по една нова бира, момчета, и да почваме това, за което сме се събрали. Беше Трип Еванс – президентът на лигата по лакрос, бивш шеф в рекламна агенция на Медисън Авеню и, общо взето, свестен тип. Всички останали бащи тръгнаха да се сдобиват от стойката с по един от алуминиевите столове, от онези, които се използват за училищните концерти, и да се подреждат в кръг по периферията на салона. Трип Еванс хвърли поглед на Адам, видя безспорно бледата му физиономия и притеснено се намръщи. Адам обаче насочи цялото си внимание към непознатия.
– Кой сте вие, дявол да ви вземе?
– Да речем, че съм твоят спасител. Или приятелят, който току-що те е освободил от затвора.
– Що за глупости!
Разговорите бяха престанали на практика. Мъжете разменяха под сурдинка последни думи и из смълчаната зала се чуваше най-вече стърженето на столовете по пода. Всички се мъчеха да си докарат изражения на спортна настървеност – нещо, което напълно отвращаваше Адам. Той всъщност изобщо нямаше работа тук. Налагаше му се да замества Корийн, която беше касиер на съвета по лакрос, тъй като в последния момент от училището бяха пренасрочили участието й в учителската конференция в Атлантик Сити. А то взе, че се падна на най-светлата за лакроса в Сидърфийлд дата през годината – датата, заради която Корийн поначало беше започнала да проявява такава активност.
– А трябва да си ми безкрайно благодарен – каза другият.
– Не разбирам за какво изобщо става дума!
Онзи за пръв път си позволи да се усмихне. И то по начин, който нямаше как да убегне на Адам: миловидно, с усмивката на лечител – на човек, чиято единствена цел е да избере възможно най-добрия подход.
– За това, че вече си свободен – отвърна непознатият.
– Абсолютна лъжа.
– Ти май не си напълно убеден, Адам.
От далечния край на залата Трип Еванс се провикна:
– Адам? – Гледаше право в тях, тъй като само Адам и непознатият все още стояха прави.
– Време е да си вървя – прошепна непознатият. – Но ако наистина искаш доказателство, провери сметката по кредитната си карта „Виза“. И ще откриеш плащане в полза на "Novelty Funsy".
– Чакай малко...
– Да не забравя и друго – наклони се към ухото му непознатият. – На твое място бих направил и ДНК тестове на двамата си синове.
Тик-так-тик... Тряс!
– Моля?
– Не разполагам с никакви улики в това отношение, но знам, че ако една жена е готова да прибегне до подобна лъжа, почти сигурно е, че не й е за пръв път.
Замаял наново Адам с последното обвинение, непознатият тръгна забързано към изхода.
В МИГА, в който Адам си възвърна способността да ходи, моментално хукна подир непознатия.
Късно.
Онзи вече сядаше на дясната седалка на сива хонда акорд. Колата тръгна. Адам спринтира, за да я види по-отблизо, евентуално да разчете номера й, но успя само да установи, че е от щата, в който живееше – Ню Джързи. Другото го зърна чак когато колата свърна по посока на изхода от паркинга.
Зад волана седеше жена.
Млада, дългокоса блондинка. Уличното осветление му позволи да забележи, че гледа към него и че за миг погледите им се засякоха. На лицето й беше изписана загриженост, дори съжаление.
По негов адрес.
Колата изчезна с пълна газ. Някой го извика по име.
Адам се извъртя и се върна в залата.

На книжния пазар от 14 декември 2015 г.
Превод: Венцислав К. Венков
Обем: 384 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 16 лв.

Прочетете още:

• „Остани“ – Харлан Коубън
• „Онова, което не ме убива“ – Давид Лагеркранс
• „Мълчаливата съпруга“ – А. С. А. Харисън