Майя Остоич: „Всеки има нужда от погалване!“

Усмихната, лъчезарна, приветлива и по детски откровена – такава е актрисата от Театър „София“ Майя Остоич. Срещите с нея вълнуват и разпалват искрата на любовта към театъра. Дори най-каменното сърце няма да остане безразлично към това изкуство, когато я слуша да говори за актьорството.

Майя е родена в Санкт Петербург, Русия. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1976 година при професор Сашо Стоянов. Творческият й път е изпълнен с драматични, комедийни, героични роли, както и роли в детски постановки.

Тя е и познавач в дълбочина на творчеството на Астрид Линдгрен, създател на новаторската театрална форма „мономюзикъл“. Носител е на множество театрални награди. Владее няколко езика, пее, танцува и свири на пиано и акордеон.

Майя Остоич е една от най-многопластовите актриси на родната театрална сцена. Тя ще вземе участие в арт фестивала „Коледата е възможна“, организиран от Театър „София“. Ето какво ни разказа Майя за театъра, живота и предстоящото събитие:

На 19 и 20 декември предстои арт фестивал „Коледата е възможна“ в Театър „София“. Твоето участие е под надслов „Играй с приказните герои“. Ще ни разкажеш ли малко повече за това какво предстои?

Аз съм много пристрастна към Астрид Линдгрен, тъй като още в момента, в който станах актриса и бях разпределена в Пловдивския театър съм правила първия в България „Карлсон“. Тогава писах на Астрид Линдгрен, тя ми отговори и така се стекоха нещата, че нейното творчество остана дълбоко в сърцето и работата ми до ден днешен.

Целият ми живот мина с приказните герои на Линдгрен и сега, когато дойде идеята за детския арт фестивал, на мен ми хрумна да покажа на децата как аз – Майя, идвам и пред очите им се превръщам в Аника, в учителката. Маймунката господин Нилсон също ще присъства, но с предварително записани гласове, песни.

Смятам да донеса всичките книги на Астрид Линдгрен и да ги покажа на децата, да им разкажа накратко за какво става дума във всяка една от тях, за да се заинтригуват.

Накрая ще завърша с Карлсон! Като ще се опитвам да осъществя една моя отдавнашна мечта – да изнеса пред децата откровен театър.

Какво точно означава откровен театър?

Означава да дойда със собствените си дрехи, без грим и в следващия момент да нахлупя перуката на Аника и да си променя гласа, стойката, поведението. И така започвам да играя от нейно име.

След което махам перуката и отново съм Майя. След това правим заедно „фокус – мокус – препаратус!“ и си слагам строгата физиономия на учителката, очилата и къдравата й перука. Ще включа и кукли в представлението, които ще говорят на децата.

Разбира се, всичко това се случва в сюжетна линия, а не просто под формата на демонстрация. Накрая всичко ще завърши с рождения ден на Карлсон, за да мога да използвам повода да раздам и подаръци за децата!

Самите деца ще могат ли да вземат участие в целия процес, за да се докоснат до магията на театъра?

С оглед на времето и организацията децата няма да могат да опитат превъплъщаването в различни герои, но пък ще могат да се включат в озвучаването, например ще има широки свободни пространства, в които с тях ще се опитаме да пресъздадем шума на океана. В играта на призраци те ще се включат активно в озвучаването им. Така че, ще гледам да участват максимално.

За мен това е голям експеримент, защото всеки път, когато правя нещо ново, е предизвикателство. Това ще ми е първото така свободно представление с участие на децата извън сцената и се надявам да се получи страхотно!

Как скачаш от един образ в друг толкова светкавично?

Ние умеем да се тренираме. Актьорите имаме избирателна памет. Когато излезеш на сцената в даден образ, колегите около теб и цялата обстановка ти помагат и нещата тръгват в един поток. Не можеш да се объркаш.

Случвало ли се е да забравиш текст?

Е, случват се и такива неща, но рядко. Най-много някой да пропусне реплика, но не е фатално.

Имаш толкова различни интерпретации на едни и същи герои на Линдгрен. Запазваш ли си по нещо от всяка предишна роля или ги пресъздаваш изцяло наново?

Почти не запазвам нищо от предните интерпретации, освен сюжета. Все пак аз смятам, че основният сюжет винаги трябва да се следва. Интерпретацията на героите обаче запазвам за себе си всеки път.

Аз самата пиша книги, пиша и пиеси, които са се играли, печелили са награди и промяната на сюжета винаги е много деликатен момент.

Създател си на театралната форма „мономюзикъл“. Как се роди идеята за това?

Идеята ми хрумна още през 80-те години. Мислех си, че ако срещна някой композитор, той може да ми помогне да се направи една такава монодраматургия, при която говоренето да минава в песен. Моите детски пиеси са с много песни и целите в стих нарочно, за да бъде преходът плавен и като едно органично цяло.

Съпругът ми е композитор и заедно с него двамата осъществихме тази идея. Аз съм облагодетелствана, защото имам до себе си човек, който може да ми помогне в осъществяването на идеята. Написахме сценария за спектакъла „Когато пораснеш – внимавай!“ по „Малкият принц“ на Екзюпери и се получи страхотно. Прие се добре и от публиката и критиката.

Какво запали страстта ти към театъра?

От малка знаех, че искам да съм актриса. Родителите ми ме заведоха на балет под формата на мюзикъл за деца – „Доктор Охболи“ на руския кралски балет, който гостуваше в България. Тогава бях на около 5 години. Това изкуство толкова много ме впечатли, че като се прибрах вкъщи започнах да се опитвам да пресъздавам танца, изражението и сюжета на това, което бях гледала. Дори вечерта след представлението вдигнах температура от вълнение, цяла нощ сънувах зрелището, което видях и това остана завинаги в сърцето ми – любовта към изкуството.

Та първоначално бях решила да ставам балерина. Дори бях избрана за детската балетна трупа, но майка ми не беше особено съгласна да се занимавам с това. Аз бях много срамежливо дете.

Наистина? Актьор да се срамува – възможно ли е?

Да! Разбира се! Аз по принцип съм си срамежлива. Дори ако нямам предразполагаща компания и до ден днешен съм си такава – мога дума да не обеля през цялото време.

Та родителите ми казваха, че това не е професия за мен. Аз тайно се записах в Двореца на пионерите по тогавашното време в една подготвителна театрална школа. Там бях доста потисната, защото ми даваха все малки роли, а аз знаех абсолютно всички роли, които репетираха останалите. И тайно се надявах някой да ми предложи да играя нещо наистина сериозно.

Но след години аз получих своята награда – само аз станах актриса измежду всички в цялата огромна група. Тогава всички останали бяха много изявени, снимаха се във филми, взимаха участие в различни програми. Но само аз станах професионална актриса след години за учудване на всички, включително и на моите родители.

Най-големият ми извод от това преживяване е, че колкото човек е по-събран, което околните приемат за стеснителност, толкова по-дълбоко и качествено преживява емоциите и нещата около себе си.

И тези емоции в актьорската професия са най-важното нещо. Аз съм страшно емоционална и играта на сцената ме зарежда невероятно много, но преди да ме зареди аз раздавам от своята енергия на публиката.

Експлозията от емоции не ме поболява, както се случва с повечето хора. Те излизат навън с пълна сила! Затова си мисля, че актьорската професия е най-правилният избор, който съм правила в живота си.

Актьорската професия има и много несправедливости, но ако истински я обичаш ти минава и продължаваш, не можеш да се откажеш.

Не ти ли е минавало през ума да се откажеш в трудни моменти?

Никога! Никога не ми е хрумвало. Дори преди премиерата на „Госпожа министершата“ паднах и си счупих крака. Наложи се да ме оперират. Сега в крака си имам няколко пирона. Трябваше да съм обездвижена за повече от година.

Когато лекарите ми казаха, че се налага операция и ще съм извън строя доста време, аз казах: „О, не може! Аз имам премиера, не мога да отсъствам. Сложете там някакъв гипс и да се приключва!“ Бях решила да говоря с режисьора да играя с патерица.

Докторът само ме погледна и каза: „Някой ваш близък да дойде веднага. Не мога да говоря с луди хора!“ (смее се)

След това казах на рехабилитаторката, че трябва да се оправя по възможно най-бързия начин. Бях убедена, че ще успея. И така за малко повече от месец с много упоритост успях да се оправя значително.

Какво ти даде и какво ти отне театърът?

Театърът ми е дал всичко. Той е моят живот! Не мога да кажа, че ми е взел нещо, въпреки физическите болки понякога. Аз съм продължавала да играя въпреки физическата болка, която се е случвала в подобни моменти.

Ако не исках да играя можех да си остана година и половина вкъщи, за да се възстановя както ми бяха препоръчали лекарите. Но не го направих, защото не можех да си представя да не играя толкова дълго.

Но не смятам, че театърът ме ощетява по някакъв начин, въпреки всички трудности, които актьорите изпитват, особено в България. Много пъти съм се чувствала несправедливо оскърбена като поведение, като отношение, заради някакви интриги или подобни неща, но това не се случва само в театъра – тези човешки неразбирателства съществуват навсякъде.

Пожертвала ли си нещо в името на театъра?

Не! Даже си взех дете! Бях бременна и пометнах при едно рязко скачане. Получиха се някакви сраствания вследствие на това и не можех да забременея повторно. Реших, че не мога да се занимавам и с това – да се лекувам, да правя повторни опити и така реших от болницата да си взема бебе.

Той беше само на 8 дни. И сега като се сетя как съм го гледала сама... Тук в гримьорната много колеги ми помагаха. Аз през това време изобщо не съм преставала да играя. Годините си минаваха, детето си растеше.

Та в този смисъл не съм се пожертвала да нямам семейство в името на кариерата. Напротив – със сина ми имаме такава силна връзка, че чак не мога да повярвам. Аз самата не съм имала толкова близка връзка със собствената си майка.

Не криеш от него, че е осиновен. Смяташ, че осиновените деца имат право да знаят истината от самото начало?

Много е сложно. Появяват се толкова много въпроси и всеки път е мъчително. Мен ме беше страх ужасно много някой да не му каже и да получи невъобразим шок от тази новина. Затова реших да му кажа от възможно най-малък истината, за да е подготвен. Казах му, когато беше на около 3 години, но му го поднесох достатъчно смилаемо за неговата възраст.

Естествено, въпросите дойдоха с порастването и осмислянето на този факт. Но никога не си е позволявал да каже: „Ти не си ми майка, няма да те слушам!“ в някакъв конфликтен момент, например.

Винаги е бил много грижовен към мен. Винаги иска да се чувствам добре. Връзката ни наистина е невероятно силна. Никога не съм го наказвала, не съм го удряла. Винаги сме говорили след като ни мине яда в напрегнати ситуации, за да не се нараняваме с погрешни думи, които могат да съсипят отношенията.

Имаш богат опит с децата. На какво те научиха те?

Когато застана на сцената пред децата виждам в реакциите им пълната палитра от човешки реакции. Имах един много изумителен случай. След представление на „Пипи Дългото чорапче“ децата тръгват да излизат от салона, аз им се появявам в костюма си, за да им кажа чао. Децата обикновено идват и започват да ме подръпват за дрехите и да викат : „Пипи! Пипи“, викат, тичат около мен, бутат се.

И измежду всичките деца идва едно дете, стои и ме гледа след като повечето са се разотишли. Виждам го това дете и се обръщам към него и казвам: „Кажи!“

А детето ме погледна и си подаде главата и каза: „Аз съм за погалване.“ Това преобърна целия ми свят. Направо ме разтърси. Затова сега съм решила това да го направя с децата. С ръчичките на маймунката ще погаля всяко едно от децата, които ще дойдат на арт фестивала, защото всеки има нужда от погалване, независимо дали сме деца или възрастни.

Накрая стигнах до извода, че и аз съм за погалване. Театърът дава всичко това.