Майя Остоич: „Всеки има нужда от погалване!“

Играла си драматични роли за възрастни, роли в детски постановки. Къде се чувстваш по-добре?

Много е различно. Играла съм романтични роли, след това героични. Преди десетина години пък стана един прелом и изведнъж започнах да играя силно комедийни роли и много ми хареса.

Но с всяко излизане на сцената нещата се случват по различен начин. Въпреки че текстът е един и същ, случването му на сцената всеки път е различно и точно това прави театъра жив.

Познаваш добре творчеството на Астрид Линдгрен. С какво те привлича тя като детски автор?

Убедена съм дълбоко, че едно дете има нужда от истинска обич. И затова децата си измислят въображаеми приятели. Детето живее непрекъснато, чувайки: „Не!“, „Не прави това!“, „Ще се опариш!“ и така нататък.

Затова и много деца се научават първо да казват „не“ и „няма“.

Книгите на Астрид Линдгрен са изпълнени със самота. Всичките й герои са в известен смисъл самотни. Та Астрид Линдгрен е толкова популярна, защото е докоснала най-същественото – нуждата от приятел и обич.

Какво точно написа в писмото си до Астрид Линдгрен и какво ти отговори тя?

Писмото ми беше много възторжено. Бях млада актриса тогава. Писах й, че съм във възторг от нейните произведения и имам намерение да ги превърна в пиеси. Дълго време очаквах отговор, който не получих. Дори се разочаровах от нея, защото с такъв патос написах писмото, а тя не ми върна обратна връзка.

И в един момент се сещам, че аз съм го написала на български! Не можах да повярвам какво съм направила! Как очаквах да ми отговори!

След повече от година обаче получих отговор от нея. Тя е намерила преводач, който да й помогне. Представяш ли си?! Аз бях във възторг! След това със собствени средства успях да направя пиесата, защото авторските права бяха много скъпи. Свързах се с една фондация, чрез която успях да осъществя идеята си, но при определени условия. Бях много горда.

Какво ти дава детската публика и какво – възрастната публика?

Има голяма разлика. Възрастният много рядко реагира спонтанно. Има разлика единствено в силата на аплодисментите. Децата или ти вярват, или не! Магията на театъра е да умееш да изиграеш ролята си така, че да не те познаят на улицата след това! Случвало ми се е деца да не ме познаят след представление и това е най-голямата награда – значи съм успяла да пресъздам образа.

Възпитава ли театърът?

Естествено. Театърът е много отговорно нещо. Вили Цанков казваше навремето: „Театърът е храм и на нас е дадено да бъдем жреци в този храм.“

Винаги съм мислела за театъра по този начин. Тази фраза е и близка до мен самата. Безотговорно е да смяташ, че играта трябва да е максимално пресъздаване на себе си. Напротив – трябва да умееш да пресъздадеш нещо коренно различно от теб самия.

Театърът за мен е и хипноза. Трябва да видиш как хората долу пред сцената се хипнотизират от това, което виждат. Тогава си успял! Театърът е много неща. Всичко е въпрос на поглед върху нещата. На мен той ми е помогнал така, все едно съм учила психология. Ти трябва да пресъздадеш жив човек, но ти не си този човек. За да се роди един образ ти трябва да го разбереш, да го проумееш из основи.

За да го направиш ти започваш да се вглеждаш много повече в хората, да ги изслушваш, да обогатиш палитрата си от емоции и реакции, взимайки от опита на околните и превръщайки го в начин да влезеш в другия.

Би ли отправила едно пожелание към читателките на Az-jenata.bg?

Дълбоко вярвам, че всяка една жена, (защото жената е природата, тя най-вече отглежда децата), е с много по-голямо кътче запазено детство в сърцето си, откъдето взима сили, за да оцеляват хората около нея. Благодарение на запазената детска душа!