Самотна майка с надежда за нов живот на ново място

Излезе от печат дългоочакваната нова книга на Лиан Мориарти – „Големите малки лъжи“. По романа се снима едноименен сериал за HBO, който ще бъде излъчван през 2016 г. Във филма ще участват холивудските звезди Никол Кидман (като Селест), Рийз Уидърспун (като Маделин) и известната от „Дивергенти“ и „Вината в нашите звезди“ Шейлийн Удли (като Джейн). Сценаристи са Лиан Мориарти и Дейвид Кели, известен със сериали като „Али Макбийл“ и „Адвокатите от Бостън“.

За авторката

Лиан Мориарти е родена в Сидни през 1966 г., най-голямото от шест деца. Получава магистърска степен по творческо писане от един от водещите австралийски университети, след което започва работа в областта на маркетинга и рекламата. Първите й четири романа се радват на успех в родната й Австралия, но големият пробив идва с „Тайната на моя съпруг“ през 2013 г. Романът оглавява австралийските, английските и американските класации за бестселъри. Преведен е на 38 езика и до този момент от него са продадени над 2 милиона екземпляра. CBS вече са закупили правата за заснемането на филм по книгата.

Романът й „Какво забрави Алис“ също е сред най-обичаните от читателите й книги. С най-новата й книга – „Големите малки лъжи“, Лиан става първият австралийски автор с дебютна книга, оглавяваща класацията за бестселъри на Ню Йорк Таймс.

Днес четиридесет и девет годишната Лиан живее в Сидни с втория си съпруг и двете им малки деца – Ана и Джордж.

За книгата

Самотната майка Джейн пристига в градчето Пириуи с надеждата да започне нов живот с петгодишния си син Зиги. И да загърби болезненото си минало. Тя записва Зиги в местното начално училище, където се сприятелява с две други майки – Маделин и Селест. Маделин е забавна, общителна и емоционална. Тя помни всичко и не прощава на никого – особено на бившия си съпруг, който преди четиринайсет години я изоставя с новородената им дъщеричка. Селест привидно притежава всичко: изключителна красота, богат и грижовен съпруг, две прекрасни момчета близнаци. Въпреки това обаче тя винаги е необяснимо тревожна. Никой дори и не подозира високата цена, която Селест плаща, за да поддържа илюзията за съвършенство.

Маделин и Селест вземат сдържаната и неуверена Джейн под крилото си, за да я предпазят от интригите на свръхамбициозните майки. И за да опазят собствените си тайни дълбоко скрити.

По време на ежегодния маскен бал в училището някой умира. Дали става дума за убийство? Или е нелеп трагичен инцидент? Понякога малките лъжи, с които заблуждаваме себе си, могат да се окажат смъртоносни.

Откъс

1.

– Това изобщо не звучи като училищна викторина – каза госпожа Пати Пондър на Мария-Антоанета. – Шумотевицата е като при масови безредици.
Котката не отговори. Дремеше на дивана и демонстрираше пълна незаинтересованост към училищните викторини.
– Не те интересува, а? Като няма хляб, да ядат пасти! Това ли си мислиш? Ама те наистина изяждат огромни количества сладко, нали? Виж само колко щандове с торти. Мили боже! Макар да не ми се вярва, че някоя от тези майки изобщо яде от тях. Всичките до една са толкова елегантни и кльощави, нали? Като теб.
Мария-Антоанета посрещна комплимента с насмешка. „Като няма хляб, да ядат пасти“ отдавна се бе изтъркало, а наскоро бе чула един от внуците на госпожа Пондър да уточнява, че трябвало да бъде „да ядат бриош“, както и че Мария-Антоанета никога не го е казвала.
Госпожа Пондър взе дистанционното за телевизора и намали звука на „Денсинг Старс“. По-рано го бе увеличила заради силния дъжд, но сега пороят бе поутихнал.
Отвън крещяха хора. Гневни викове пронизваха тишината на хладния нощен въздух. Слухът на госпожа Пондър го приемаше някак болезнено, сякаш целият този гняв бе насочен лично към нея. (Госпожа Пондър бе израсла с гневна майка.)
– Мили боже! Мислиш ли, че спорят относно столицата на Гватемала? Ти знаеш ли коя е столицата на Гватемала? Не? И аз не знам. Трябва да проверим в Гугъл. Не ми се подсмихвай.
Мария-Антоанета изсумтя.
– Да отидем да видим какво става – енергично изрече госпожа Пондър. Чувстваше се напрегната и следователно преливаше от енергия за пред котката – точно както бе правила някога с децата си, когато съпругът й отсъстваше, а нощем се чуваха странни шумове.
Госпожа Пондър се изправи с помощта на проходилката. Мария-Антоанета плъзна елегантното си тяло между краката на госпожа Пондър за подкрепа (животното не се връзваше на сценката с преливащата енергия), докато тя побутваше проходилката по коридора към задната част на къщата.
Стаята й за шиене гледаше точно към двора на Начално училище „Пириуи“.
„Мамо, луда ли си? Не можеш да живееш толкова близо до училище“ – бе казала дъщеря й, преди да купи къщата.
Но госпожа Пондър обичаше да чува лудешкия ромон на детски гласове, който се носеше на интервали през целия ден, а и вече не шофираше, така че пет пари не даваше дали улицата се задръстваше от онези гигантски коли с вид на камиони, така модерни напоследък, над чиито волани се надвесваха жени с огромни слънчеви очила, за да изпискат някаква ужасно спешна информация относно балета на Хариет или сеанса при логопеда на Чарли.
В днешно време майките приемаха майчинството твърде на сериозно. Обезумелите им от тревога лица. Забързаните им задничета в тесни спортни екипи, които наперено влизаха в училището. Полюшващи се конски опашки. Вторачени погледи в мобилните телефони, които стискаха в дланите си като компаси. Все неща, които разсмиваха госпожа Пондър. От умиление, разбира се. Нейните три дъщери, макар и по-възрастни, бяха абсолютно същите. И всичките бяха толкова хубави.
„Как сте тази сутрин?" – винаги питаше тя, ако пиеше чай на верандата или поливаше градината, докато те минаваха.
„Пушат ни главите, госпожо Пондър! Пълна лудница!" – подвикваха в отговор те и продължаваха нататък, повлекли децата си за ръце. Бяха приятни и дружелюбни, и съвсем мъничко снизходителни. Тя беше толкова стара! Те бяха толкова заети!
Бащите – а напоследък все повече и повече от тях водеха деца на училище – бяха друга работа. Те рядко бързаха, подминаваха къщата с премерена небрежност. Нищо особено. Всичко е под контрол. Такова послание излъчваха. Госпожа Пондър се усмихваше с умиление и на тях.
Ала сега изглеждаше, че родителите от Начално училище „Пириуи“ се държаха невъзпитано. Тя стигна до прозореца и дръпна настрана дантелената завеса. Училището наскоро бе платило за прозоречна решетка, след като топка за крикет строши стъклото и едва не улучи Мария-Антоанета. (Група момчета от трети клас й бяха дали ръчно изрисувана картичка, която тя държеше на хладилника си.)
От другата страна на детската площадка имаше двуетажна сграда с фасада от пясъчник, със зала за организирани събития на горния етаж и огромна тераса с гледка към океана. Госпожа Пондър бе ходила там по няколко повода: беседа от местен историк; обяд, организиран от „Приятели на библиотеката“. Много красива зала. Понякога бивши ученици организираха там сватбените си празненства. Точно там щеше да се проведе и училищната викторина. Набираха средства за закупуване на „интерактивни дъски“, каквото и да означаваше това. Госпожа Пондър, естествено, също бе поканена. Близостта до училището й даваше някакъв странен почетен статут, макар че никое от децата или внуците й не го бе посещавало. Тя учтиво отказа поканата. Намираше за безсмислени училищните събития, на които не присъстваха ученици.
В същата зала децата провеждаха седмичното си училищно събрание. Всеки петък сутрин госпожа Пондър се настаняваше в стаята за шиене с чаша английски чай и джинджифилова бисквита. Детските песни, които се носеха от втория етаж на сградата, винаги я разплакваха. Тя по принцип не вярваше в Бог, с изключение на миговете, когато чуваше деца да пеят.
Сега нямаше песни.
Госпожа Пондър чуваше единствено ругатни. Не се преструваше на светица относно използването на груб език – най-голямата й дъщеря псуваше като каруцар, – но беше тревожно и смущаващо да слуша как някой крещи до безумие онази конкретна нецензурна дума, и то на място, което обикновено преливаше от детски смях и радостни викове.
– Всички ли сте пияни? – попита тя.
Осеяният с дъждовни капки прозорец гледаше точно към входа на сградата, откъдето внезапно започнаха да се изсипват тълпи хора. Сензорните лампи огряваха павираната площ около входа като сцена, подготвена за представление. Облачета мъгла засилваха драматичния ефект.
Беше странна гледка.
Родителите от Начално училище „Пириуи“ имаха необяснима слабост към маскени балове. Сякаш обикновената викторина не им беше достатъчна – от поканата ставаше ясно, че нечия умна глава бе решила темата да е „Одри и Елвис“, което значеше, че всички жени трябваше да се облекат като Одри Хепбърн, а мъжете – като Елвис Пресли. (Още една причина за госпожа Пондър да отклони поканата. Тя ненавиждаше маскени балове.) Очевидно най-предпочитаната Одри Хепбърн бе тази от „Закуска в Тифани“. Всички жени носеха дълги черни рокли, бели ръкавици и перлени огърлици. Мъжете пък бяха избрали да почетат по-късния Елвис. Всички носеха лъскави бели гащеризони, блестящи скъпоценни камъни и дълбоки деколтета. Жените изглеждаха прекрасно. Горките мъже изглеждаха ужасно нелепо.
Докато госпожа Пондър наблюдаваше, един Елвис удари друг с юмрук в челюстта. Той се олюля и залитна назад към една Одри. Други двама Елвисовци го уловиха и го издърпаха встрани. Една Одри зарови лице в ръцете си и извърна глава, сякаш не можеше да понесе гледката. Някой извика: „Престанете!".
Ама наистина. Какво биха си помислили прекрасните ви деца?
– Дали да извикам полицията? – зачуди се на глас госпожа Пондър, но тогава чу вой на приближаваща сирена, а по същото време на балкона започнаха да се чуват женски писъци.

* * *

Габриел: Вижте, не са виновни само майките. Това нямаше да се случи без намесата на бащите. Предполагам, че започна заради майките. Ние бяхме основните играчи, така да се каже. Майчетата. Не понасям думата майче. Звучи старомодно. Мами е по-добре. С и. Звучи по-кльощаво. Трябва да се прехвърлим на американския правопис. Имам проблем с телесните образи, между другото. Но кой ли пък няма, не е ли така?
Бони: Всичко бе просто едно ужасно недоразумение. Бяха наранени човешки чувства, а после нещата светкавично излязоха извън контрол. Обикновено така става. Всеки конфликт започва от нечии наранени чувства, не мислите ли? Развод. Световни войни. Съдебни искове. Е, може би не всеки съдебен иск. Мога ли да ви предложа един билков чай?
Стю: Веднага ще ви кажа защо се случи: Жените не падат по гръб. Не казвам, че мъжете нямат вина. Но ако момичетата не се бяха спречкали... Може да звучи сексистко, но не е, това е неоспорим житейски факт. Попитайте произволно избран мъж – но не някой духовно извисен и префърцунен тип, който ползва хидратантен крем, а истински мъж, – попитайте истински мъж и той ще ви каже, че жените са олимпийски състезатели в сръдните. Трябва да видите жена ми в действие. А има и много по-зле от нея.
Госпожица Барнс: Родители-хеликоптери. Преди да започна работа в „Пириуи“, мислех, че е преувеличение – това за родителите, дето кръжат над децата си. Имам предвид, мама и татко ме обичаха, в смисъл, интересуваха се от мен, когато растях през деветдесетте, но не бяха обсебени от мен.
Госпожа Липман: Това е трагедия, печална трагедия, и всички ние се опитваме да продължим напред. Нямам какво повече да добавя.
Каръл: Виновен е Клубът на любителите на еротични книги. Но това е лично мнение.
Джонатан: Няма нищо еротично в Клуба на любителите на еротични книги, от мен да го знаете.
Джаки: Знаете ли какво? За мен това е феминистки проблем.
Харпър: Кой казва, че е феминистки проблем? Ама че работа! Аз ще ви кажа откъде тръгна всичко: от инцидента в деня за ориентация в детската градина.
Греъм: Според мен всичко се корени в конфликта между работещите майки и домакините. Как го наричат? Майчинските войни. Моята съпруга не е намесена. Тя няма време за такива работи.
Теа: Вие, журналистите, просто обожавате сюжетната нишка за френската бавачка. Днес по радиото някой говореше за „френската прислужница“, а Жулиет със сигурност не беше това. Рената също имаше домашна помощница. Някои хора могат да си го позволят. Аз имам четири деца и не ползвам платена помощ! Естествено, аз нямам проблем per se с работещите майки, просто се чудя защо изобщо си усложняват живота с деца.
Мелиса: Знаете ли кое нажежи обстановката и изправи всички на нокти? Въшките. Божичко, не ме карайте да си отварям устата по темата за въшките.
Саманта: Въшките? Какво общо има това с всичко останало? Кой ви го каза? Обзалагам се, че Мелиса, нали? Горкото момиче страда от посттравматичен стрес, защото децата й непрекъснато хващат въшки. Съжалявам. Не е смешно. Изобщо не е смешно.
Детектив сержант Ейдриън Куинлан: Нека поясня. Това не е цирк. Това е разследване на убийство.

На книжния пазар от 14 януари 2016 г.
Обем: 416 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-1531-6
Корична цена: 15,95 лв.

Прочетете още:

• „Италианска афера“ – Сюзън Луис
• „Огън в небето“ – Джили Макмилън
• „Бърз триумф“ – Джули Гаруд