Незабравимо пътуване до сърцето на империята на инките

Преди малко повече от сто години младият преподавател от Йейлския университет Хирам Бингам III изкачва Перуанските Анди и се натъква на древен град сред облаците. Мачу Пикчу е последното убежище на инките, което нито археолозите, нито многобройните търсачи на съкровища успяват да открият. Докато един ден Бингам, ученият авантюрист, прототип на Индиана Джоунс, не навлиза смело в гъстата джунгла, за да разкрие за света легендарния град на инките.

Несъмнено Мачу Пикчу е забележително постижение на градоустройството, строителството и архитектурата.

Днес, един век по-късно, образът му вече не е толкова героичен. Перуанското правителство предявява иск за многобройните артефакти, изнесени тайно от Бингам за САЩ. Какъв е той тогава: велик откривател или самозванец и крадец?

Това се опитва да разбере Марк Адамс, когато решава да тръгне по стъпките на Бингам. Самият той е книжен плъх, който работи в списание за приключенски туризъм и редактира смразяващите кръвта разкази на известни пътешественици. Сега обаче е готов за собствено приключение. Придружен от опитен водач и местни индианци, Адамс повежда читателите към някои от най-красивите райони на Перу: от древната столица на инките Куско до загадъчните руини на Виткос и Вилкабамба. За да потърси отговор на въпроса, който занимава учените още от времето на Бингам: Какво точно представлява Мачу Пикчу?

В книгата има три сюжетни линии. Първата е свързана с историята на завладяване на империята на инките от конкистадорите и съдбата на последните им владетели. Втората проследява съдбата на Хирам Бингам III и откриването на Мачу Пикчу. Третата разказва от първо лице за преживяванията на автора по време на собствената му експедиция в Перу. Журналистическият опит на Марк Адамс му помага да структурира текста особено умело и така да вплете трите сюжетни линии, че минало и настояще да се слеят.

В „За Мачу Пикчу завий надясно“ има множество любопитни факти, пикантни истории и комични ситуации, които поддържат интереса на читателя от началото до самия край. Освен това историята е поднесена с щипка истински хумор и известна доза самоирония, което придава на книгата особено очарование.

Авторът ни пренася в една отдалечена и малко позната част от света, дава любопитна и полезна информация за историята, местоположението, атмосферата на една от най-големите археологически загадки – Мачу Пикчу.

За Марк Адамс

Марк Адамс е автор на биографията „Господин Америка“, която „Вашингтон Поуст“ обявява за най-добрата книга за 2009 г. Той пише за много национални списания, в това число „Джи Кю“, „Аутсайд“ и „Нешънъл Джиографик Адвенчър“. Живее в покрайнините на Ню Йорк със съпругата и децата си.

Откъс

Когато мъжът, облечен от глава до пети в цвят каки, зави зад ъгъла и се заизкачва с бързи крачки към мен, аз се запитах дали сме се срещали и преди. Това определено ми се струваше малко вероятно. Джон Лийвърс беше в края на петдесетте и прекарваше по-голяма част от времето си да проучва с мачете в ръка отдалечени райони на Андите, търсейки древни руини. Свръхразвитият от поп културата лоб на мозъка ми отбеляза смътната му прилика с Дънди Крокодила – Джон носеше елек и австралийска каубойска шапка и ме поздрави на тротоара пред моя хотел с веселото „Здрасти, Марк!“, което потвърди дълбоките му австралийски корени, – но имаше и още нещо странно познато у него.
– Съжалявам за закъснението – каза той, докато се ръкувахме, – но се върнах в Куско едва снощи.
Като цяло Джон Лийвърс ми напомняше за професионалните изследователи, които бях срещал през годините, докато работех като редактор в различни списания за приключенски туризъм в Ню Йорк – от типа мъже и жени, които управляват теглени от кучешки впрягове шейни на Южния полюс или претърсват морското дъно за потънали съкровища. Джон изключително много пасваше на този образ, беше облечен така, сякаш бе готов да се изкатери на връх Матерхорн, въпреки че бе безоблачен, двадесет-градусов ден, и бе почти толкова независим, колкото можеше да бъде един мъж през XXI век. Той нямаше жена и деца, нито постоянен адрес, а само мобилен телефон и джимейл акаунт. Бяха ми го препоръчали като един от най-добрите водачи в Южна Америка и ми бе отнело седмици да се свържа с него. Но сега, когато той най-сетне беше тук, седнал на късна закуска в моя малък хотел в Куско – стар колониален град в сърцето на Перуанските Анди, – аз не бях съвсем сигурен откъде да започна. Защото нямах ясен план.
Поръчахме си кафе и Джон започна да ми разказва за себе си, като от време на време спираше по средата на изречението – „Когато човек пътува сам, трябва да е абсолютно, хм, сегуро... съжалявам, отдавна не съм говорил на английски“, – после си потупваше ухото като плувец, из-тръскващ влязлата вода, сякаш някой упорит испански глагол се беше забил там. Джон започнал да идва в Куско преди двадесет години, когато работел като водач при екстремни пътувания, возейки с камионетката си безстрашни пътешественици на територията на четири континента.
– По онова време магазините все още затваряха в неделя и можеше да минат месеци, без да срещнеш американец – каза той.
През последното десетилетие – период, през който броят на посетителите на Куско се бе увеличил изключително много заради неговото местоположение като врата към Мачу Пикчу – Джон бе видял да спада интересът към сериозните приключения.
– Хората свикнаха да пътуват, Марк – каза той, като разбърка кафето си. – Сега те са туристи. Хората искат хотели, кафенета, интернет. Те дори не лагеруват!
– Шегуваш се! – възкликнах малко прекалено високо. От сутринта вече два пъти бях проверявал електронната си поща в едно интернет кафене. За последен път бях спал в палатка през 1978 година, когато баща ми бе донесъл от „Сиърс“* една имитация на типи** и я бе разпънал в задния ни двор.
*Американска верига от универсални магазини. – Б. пр.
**Конусовидна индианска шатра. – Б. пр.
В известна степен точно затова се намирах в Куско. След като години наред бях седял пред компютъра си в Ню Йорк и бях изпращал журналисти на мисии до Килиманджаро и в Катманду – места, които Джон познаваше от първа ръка, – исках самият аз да изживея едно приключение. Мислех, че почти пълната ми липса на опит в живота на открито е тема, която двамата с Джон можехме да обсъдим, щом бях решил да предприема това пътешествие.
– Е, какъв вид пътуване имаш предвид? – попита Лийвърс. – Паоло каза, че смяташ да вървиш по стъпките на Бингам.
– Да, така мисля. Нещо от този род.
През по-голямата част от живота му и много десетилетия след смъртта му през 1956 г. Хирам Бингам III е бил известен като откривателя на Мачу Пикчу. Историята, разказана от него в приключенската му класика „Изгубеният град на инките“ – евтини издания на която се предлагаха в повечето магазини, обслужващи туристите (дори в неделя) в центъра на Куско, – бе една от най-известните в аналите на изследователската дейност. Бингам бил преподавател по история в Йейлския университет, който случайно минавал през Куско през 1909 г., където научил за мистерия, останала неразбулена цели четиристотин години. Когато през XVI в. испанските конкистадори завладели страната, група инки се оттеглили в един град, скрит високо сред непроходимите планински тропически гори на Перу, отнасяйки със себе си свещените съкровища на своята империя. Този град и неговите жители били изчезнали толкова отдавна, че повечето сериозни учени считали легендите за неговото съществуване за толкова достоверни, колкото и историите за Атлантида. Обаче Бин-гам решил, че експертите грешат, и се заел да проучва малко познати текстове и карти за някакви указания за неговото местонахождение. В драматичния кулминационен момент на „Изгубеният град на инките“ на 24 юли 1911 г. той издирвал това последно убежище на инките, когато вместо на него се натъкнал на геометричното великолепие на Мачу Пикчу. Руините, които открил, били толкова неочаквани, толкова невероятни, че Бингам се запитал: „Ще ми повярва ли някой какво съм намерил?“.
С наближаването на стогодишнината от откритието на Бингам името на изследователя внезапно отново се появи в новините. Аз се запознах с Джон по електронната поща чрез неговия приятел Паоло Гриър – вманиачен изследовател аматьор с енциклопедични познания за историята на инките. Паоло също така се оказа пенсиониран работник от нефтопровода „Трансаляска“, който живееше сам в хижа без електричество в горите край Феърбанкс. Той твърдеше, че е намерил рядка карта, показваща, че някой може да е бил в Мачу Пикчу четиридесет или повече години преди Бингам. Само няколко месеца след като картата на Паоло стана журналистическа сензация по целия свят, името на Бингам започна да се появява отново в пресата. Бившата първа дама на Перу бе предизвикала международен скандал, поставяйки искането Йейлският университет да върне артефактите, които Бингам бе изкопал в Мачу Пикчу, под предлог, че изследователят – тя предпочиташе термина „грабител на гробове“ – и неговият работодател са нарушили правно споразумение. Първоначално Йейл и Перу бяха планирали да открият съвместно нов музей в Куско, за да ознаменуват стогодишнината от подвига на Бингам. Вместо това, когато наближи знаменателната дата, те се съдеха в американските съдилища.
В лавината от репортажи, която последва предявяването на съдебния иск от страна на Перу, непрекъснато възникваха въпроси: „Излъгал ли е Бингам за откриването на Мачу Пикчу?“, „Изнесъл ли е контрабандно артефактите от страната?“. Една жена в Куско дори твърдеше, че семейството и все още притежава земята, на която е разположен Мачу Пикчу. Възможно ли бе Йейлският университет и правителството на Перу да грешат?
Като редактор в списание, аз знаех, че преработената версия на историята на Бингам има качествата да се превърне в страхотна статия – герой авантюрист, разобличен като долен измамник. За да придобия по-ясна представа какво наистина се е случило на онзи планински връх през 1911 година, аз си взех почивен ден и отидох с влака до Йейл. Прекарах часове в библиотеката, прелиствайки дневниците на Хирам и тези на експедицията. Докато държах малкия, подвързан с кожа бележник, в който Бин-гам бе записал с молив първите си впечатления от Мачу Пикчу, продължавах да прехвърлям в ума си полемиките около името му. Но още по-интересен бе разказът му за това как се бе озовал на Мачу Пикчу. Бях чувал, че Бин-гам е прототип на филмовия герой Индиана Джоунс – връзка, която се споменаваше без особени доказателства в почти всяка статия за изследователя през последните двадесет години. Докато седях в неоготическото великолепие на читалнята в Залата за редки книги и ръкописи на библиотеката в Йейлския университет, връзката между Инди и Бингам за първи път придоби някакъв смисъл. Проучването на Хирам представляваше географска детективска история, която бе започнала като търсене на Изгубения град на инките, но бе прераснала в неистов стремеж да бъде разгадана мистерията защо такъв импозантен гранитен град е бил построен на такова смайващо място: на изолиран планински хребет, в забулената в мъгла суб-тропична зона, където Андите се срещат с Амазонската джунгла. Петдесет години след смъртта на Бингам полемиката бе подновена. И следите все още бяха там, за да бъдат разгледани от всеки, който има здрави крака и много голяма отпуска.
– Какво мислиш за Бингам? – попитах аз Джон.
– Че е бил малко „мартини изследовател“ – отвърна той, използвайки, както научих по-късно, евфемизъм за пътешественик, който се мисли за много корав човек, но всъщност очаква известни удобства и лукс. – В момента не е много популярен в Перу. Но не могат да се оспорят нещата, които е открил.
Като всеки сериозен изследовател в Перу, Джон бе научил почти наизуст публикуваните разкази на Бингам за неговата експедиция от 1911 година. През онова лято Хирам бе направил не едно, а три невероятни археологически открития, всяко едно от които бе затвърдило репутацията му на изследовател от световна величина. В свободното си време при това посещение той бе успял да участва в първото изкачване на високия 6427 м перуански връх Коропуна, смятан тогава за най-високия непокорен връх в Западното полукълбо. По време на трите си основни експедиции в Перу Бингам бе открил толкова много руини, че значителен брой от тях след това отново се превърнали в пущинаци. Няколко години по-рано Лийвърс бе помогнал да се организира експедиция за преоткриването на забележителност, която Бингам бе открил при оглед от Мачу Пикчу и която отново бе потънала в забрава в продължение на деветдесет години.
Докато Джон посръбваше от кафето си, аз му представих идеята си. Исках да мина отново по маршрута на Бингам през Андите по пътя, следван от него, когато е открил Мачу Пикчу. Исках също така да видя три други важни археологически обекта, които той бе посетил: високопланинската цитадела Чокекирао, сега считана от мнозина за град близнак на Мачу Пикчу; Виткос, където се намираше една от най-свещените гробници в империята на инките; и Ес-пириту Пампа – изгубения дълго време в джунглата град, където инките оказали последната си съпротива срещу испанците. Точно как щяхме да осъществим това – да пътуваме с автобус, влак или лами? – беше подробност, за която не бях мислил много задълбочено.
– Бихме могли да вървим пеша по Пътеката на инките – казах аз. – По този начин бих могъл да почувствам преживяното от Бингам, нали разбираш, като следвам пътя, който води до Мачу Пикчу.
Изпитвах смесени чувства по отношение на Пътеката на инките. За пътешествениците минаването по нея беше като ходенето на поклонение в Мека – трябваше да се направи веднъж в живота. Но всички разкази, които бях чел за Пътеката на инките – а когато работиш в списание за приключенски туризъм, четеш много истории за нея, – я описваха претъпкана с хора като моста „Джордж Вашингтон“ в пиковите часове. Най-хубавите части в книгите на Бингам бяха тези, в които описваше природните красоти на Перу, и аз се надявах да придобия впечатлението за Перу, каквото го бе видял Бингам, ако това все още бе възможно.
– Знаеш ли, Марк, всички пътища на инките водят до Мачу Пикчу – отвърна Джон. Той посегна над отрупаната маса за бурканчето с конфитюр. Не можех да не забележа колко различни бяха ръцете ни. Неговите имаха квадратни изрязани нокти и изглеждаха така, сякаш бе прекарал целия си живот да тегли въжета на траулер. Моите изглеждаха така, сякаш току-що бях посетил салон за маникюр и педикюр. – Ако това е Мачу Пикчу – той постави бурканчето в средата на масата, – а това е Чокекирао – сложи захарницата на една линия с него, – то това са Виткос и Еспириту Пампа. – Джон постави на съответните места солницата и пиперницата. Четирите предмета образуваха фигура с формата на Y, като Мачу Пикчу беше в края на долната черта. – До повечето от тези места няма пътища, а само пътеки – продължи той. – Въпреки това можеш да отидеш почти навсякъде, където е ходил Бингам. – Джон бръкна в един от многобройните джобове на елека си и извади малък син тефтер с полипропиленова корица. – Купувам си такива в Чили, те са абсолютно необходими при пътуване във влажни райони.
Сега, нека да видим. Ще имаш нужда от три дни престой в Куско, за да се аклиматизираш към надморската височина. Един ден, за да се придвижиш с кола до началото на пътеката за похода ти до Чокекирао. Два дни ходене пеша до руините. Не е много далече, но е малко стръмно. Има невероятни гледки. Ще разгледаме наоколо, след това ще продължим към Виткос – това е още около четири дни ходене. Ще разгледаме добре Бялата скала – много важен религиозен обект, където Бингам е прекарал доста време, за да се опита да разбере нейното предназначение. Тежък район с трудни за изкачване инкски пътеки. Ще имаш нужда от стабилен спален чувал, защото ще прекараме една нощ на около 4500 м надморска височина. Може да завали сняг.
Ще направим един-два дни почивка близо до Виткос. След това ще се спуснем към джунглата – има доста пътища надолу, по-точно казано към басейна на Амазонка. Ще ни трябват може би още три дни, за да стигнем дотам, в зависимост от времето, което може да бъде малко непредсказуемо. Ще стигнем до Еспириту Пампа и ще се спуснем по стълбите до старата столица на инкската империя, което е направил и Бингам, въпреки че никога не е осъзнал значението на това, което е видял. Там ще искаш да останеш поне два дни. – Джон замълча за миг. – Вероятно ще искаш да видиш и Лактапата.
– Какво?
– Лактапата. Това е градът, който Бингам е открил, когато се е върнал в Перу през 1912 година. Бях там преди няколко години. Можеш да погледнеш направо през долината към Мачу Пикчу. Просто невероятно. Той изглежда точно като Мачу Пикчу, преди да бъде почистен – току-що разкрит при разкопките.
– Разбира се, онази Лактапата – казах аз, опитвайки се да отгатна как се пише името, за да направя справка за нея по-късно. – Определено не можем да я пропуснем.
– Тя ще ти помогне да добиеш представа как инкските инженери и жреци са ориентирали всички тези градове спрямо слънцето и звездите. Поразително нещо.
Ако Джон не приличаше на завършил с отличие обучението си във Френския чуждестранен легион, щях да се закълна, че навлизаме предпазливо в някаква ню ейдж територия. Куско бе магнит за мистиците. Човек не можеше да си окачи някой кристал, без да се натъкне на носещ пера субект, който се наричаше духовен лечител. Голямата примамка, разбира се, беше самият Мачу Пикчу. Нещо в забулените в облаци руини имаше ефекта на ултразвуковата свирка за кучета върху най-различни нюейджъри, които се занимаваха с астрологически предсказания, инипи* и гривни против уроки. Туристическите брошури, които пристигаха в редакцията на списанието ми, като че ли винаги загатваха, че камъните на Мачу Пикчу практически излъчват положителна енергия. Нямаше нито
*Инипи, или колибата за изпотяване, една от седемте свещени церемонии на индианците лакота. Тя служи за обновление и ду-ховно възраждане, където всеки от четирите основни елемента – земя, въздух, огън и вода – способства за физическото и духовното пречистване на човека. – Б. пр.
едно обяснение защо откритата от Бингам цитадела е свещено място, но това не пречеше всяка година към обекта да се стичат хиляди духовни поклонници, надявайки се да преживеят лична хармонична конвергенция*.
– Добре. Значи, ще отидем пеша до Лактапата, ще стигнем до отсрещната страна и може да вземем влака до Агуас Калиентес. – Той ме погледна над бележника си. – Това е градът в подножието на Мачу Пикчу. Или може да вървим край релсите и да спестим парите за билети за влака.
– Това законно ли е?
– Ами, знаеш как стоят нещата в Перу, Марк. Всичко зависи от това кого ще попиташ.
– Много хора ли се записват за този вид пътешествие?
– Преди всяка година се събираха по няколко души – сериозни туристи. Сега вече никой не го прави.
– Колко време ще отнеме?
– Около месец. Може и по-малко, ако времето е с нас.
Представено чрез бурканчетата на трапезните подправки, пътешествието не изглеждаше особено трудно – около сто и шейсет километра ходене по грубите ми изчисления. Според разказаното от Джон ние щяхме да тръгнем на север, да преминем през планината, да се отклоним наляво към джунглата, а след това да се върнем обратно към Куско. За големия финал единственото, което трябваше да направим, бе да следваме течението на реката и да завием надясно към Мачу Пикчу. Тази последна част изглеждаше като приятна следобедна разходка, нещо, с което да убиеш няколко часа и да ти се отвори апетит за вечеря.
– Знам, че информацията е много за възприемане – каза Джон. – Имаш ли някакви въпроси дотук?
Дойде ми наум само един.
*Съзнателно свързване на хора с цел да подкрепят еволюционното обръщане от разделение към единство и от страх към любов. Наименованието е дадено на една от първите синхронизирани медитации в света, проведени през 1987 г., която също така съвпада с изключителното подреждане на планетите от нашата слънчева система в един и същи огнен знак. – Б. пр.
– Този маршрут по-труден ли е от Пътеката на инките? За част от секундата Джон сякаш не ме разбра.
– Марк, този преход е много по-труден, отколкото по Пътеката на инките.

На книжния пазар от 31 март 2016 г.
Обем: 368 + 16 стр. приложение
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1566-8
Корична цена: 17,95 лв.

Прочетете още:

• „Магията на Хималаите“ – Данка Пергелова
• „Спирки под южния кръст“ – Румяна Николова, Николай Генов
• „В Африка – сред лъвове и сенки на предците“ – Николай Овчаров