Дария Симеонова: Адреналинът на сцената действа като наркотик

Лъчезарна и едновременно сериозна, интелигентна и здраво стъпила на земята млада дама, професионалист и перфекционист до мозъка на костите си – актрисата от Театър „София“ Дария Симеонова е всичко това, но и много повече!

Зрителите я познават като Наталия от сериала „Откраднат живот“. Виждали сме я и в трети сезон на хитовия сериал „Под прикритие“. За ролята си на Хор в постановката „Антигона“ на Театър „София“ получава номинация за „Икар“ за поддържаща женска роля и номинация за „АСКЕЕР“ за изгряваща звезда. Номинирана е и за „Икар“ за най-добра водеща женска роля в представлението „Презрението“ на Крис Шарков.

Дария е родена в София през 1989 година. Завършва НАТФИЗ през май 2011 година в класа на професор д-р Атанас Атанасов. От 2012 година е част от трупата на Театър „София“.

Откровено и чистосърдечно Дария разговаря с нас за ролите, живота и приключенията в тях.

Как би се описала с 3 думи?

Дария Живкова Симеонова.

Снимала си в киното и телевизията, играеш и в много постановки в театъра. Къде се чувстваш по-добре?

Не мога да ги степенувам. Страшно са различни и трите. Но мога да кажа, че най-добре се чувствам в театъра, понеже там имам най-много опит. Иначе са трудно сравними помежду си.

В киното и телевизията понякога сцените се снимат доста хаотично. Затруднява ли те това?

Никак не е лесно, да, но това е част от работата ти като актьор. Способността ти да си подреждаш нещата в главата, да знаеш откъде тръгваш, през какво минава героят ти и как точно върви действието в сценария.

Така няма значение дали ще заснемеш първо финалната сцена, а след това началото, защото вече ще си подредил в главата цялостната идея.

Звучи много трудно!

Определено е трудно, да. Особено по време на снимките на сериала „Откраднат живот“, където всичко се случва изключително динамично и бързо. Предполагам е прекрасно да се снима хронологично, но на мен още не ми се е случвало.

Снимка: Ивайло Петров

Какво ти дава театърът от една страна и киното – от друга?

И двете дават много и взимат много. Различни са като изразни средства. Не мога да кажа, че имам особено голям опит в киното и телевизията, уча се на всичко в движение, буквално гледайки сама сцените си.

Театърът ми дава повече свобода, повече мощ, повече размах. Там нямаш право на втори дубъл и най-хубавото е, че това е жив организъм, който всяка вечер е различен. Всеки път! В зависимост от настроението, с което влизаш на сцената, в зависимост от кондицията ти и тази на партньорите ти, дава се начало на спектакъла и играеш... от край до край.

Понякога е трудно, защото подсъзнателно носиш целия багаж на деня си със себе си и това неминуемо се отразява. Майсторството на актьора е именно да не предава този свой личен емоционален заряд, каквото и да му се е случило в личния живот, а това се оказва много трудна задача.

Променливостта и живостта в театъра са ми много сладки. В киното и телевизията средствата са много по-фини, по-детайлни, по-филигранни. Като че ли там е достатъчно само да си помислиш нещо и то се изразява на лицето си. Камерата лови всяка нотка на емоциите ти, всеки трепет на лицето и тялото ти.

На сцената е различно, особено голямата театрална сцена, защото трябва повече мощ в изразяването. В киното всичко е много по-детайлно. Достатъчно е само едно повдигане на веждата и ти вече си казал много.

Точно това си говорехме с Александър Алексиев наскоро – за тази лаконичност, която понякога е много по-изразителна и вярна, казваща толкова повече от иначе големия диалог. Мълчанията и паузите понякога са повече от хиляди думи.

Сценаристите дават ли ви свобода по време на снимки?

Да, определено. В театралното изкуство има една такава реплика: „Текстът е само повод за театър.“ В крайна сметка всичко минава през интерпретацията на режисьора, виждането на оператора, изиграването на актьорите. И да – текстът понякога не е такъв, какъвто е бил първоначално в сценария.

Разбира се, следваме логиката, следваме идеята на ситуацията, но често сама да си смилам репликите през призмата на моята героиня – през това как аз самата бих го казала от нейно име.

Тоест даваш много от себе си в своята героиня от сериала Наталия.

Да, разбира се. За мен е много грешно да не вложиш от себе си, за която и роля да става дума. Тогава какво се получава – просто нещо като коментар на персонажа, представата ти за героя. Напротив! Трябва да обичаш героя си, да го разбереш! Той трябва да е част от теб.

Дори да е зъл!?

Дори да е зъл, да! Дори да е кучка, дори да е откровена и намахана, каквато е Наталия – каквато може би в някои случаи съм и аз. Неминуемо съм ѝ придала частици от мен самата.

Ако не влагаш от себе си, значи не ти е мястото в тази професия. Всяко изкуство иска много себеотдаване.

Снимка: Лора Мушева

Това изтощава ли те?

Да, по някакъв начин, но пък едновременно и зарежда. На мен ми се е случвало, претопявайки се в роля, да преоткрия много неща за себе си, които може би подсъзнателно съм знаела, но не съм си признавала.

Има моменти, в които наистина си тотално емоционално изтощен. Особено когато влизаш от процес в процес, отново и отново. В един момент имаш нужда да се заредиш. Всеки има своя начин да „захрани“ системата си.

Какъв е твоят начин?

Аз обичам много да пътувам и да правя глупости (смее се). Зареждат ме щуротиите – да направя нещо разтърсващо, което никога не съм правила от сорта на това да ме провесят от балкон надолу с главата или да изкарам книжка за мотор, или пък да отида на море да карам сърф с приятели, да скачам от скали.

Всякакви такива повдигащи адреналина неща ме зареждат изключително много. Емоциите, които ми носят подобни лудории ми помагат в работата, защото намирам емоционални еквиваленти от живота, които след това ми помагат на сцената.

Това помага ли ти да прескачаш от една роля в друга, например ако едната вечер трябва да играеш в театъра, а на следващия ден да си на снимачната площадка и да играеш нещо коренно различно?

Самата ни професия е малко шизофренна. На хората например им е наистина странно как учим толкова много текст. Природата на актьора е склонна да се превъплъщава. Това не е най-трудното – днес да играеш едно, утре друго.

Аз успявам да настроя цялото си съзнание за ангажимента, който имам в днешния или утрешния ден. Старая се да давам максимума от себе си във всичко, което правя и насочвам цялата си енергия в тази посока. Опитвам се да мисля за най-трудното, което предстои, а не за това, което е в момента.

Истински трудното е да успееш да влезеш в логиката на конкретния персонаж и да започнеш да мислиш и действаш като него, успееш ли, нещата потичат.

Снимка: Ивайло Петров

С колегите ти от сериала не сте се срещали друг път на снимачната площадка или на сцената. Сработихте ли се?

Не сме се срещали с никого, освен със Стоян Алексиев. Всъщност дебютът ми като професионална актриса беше с него на една сцена в представлението „Посещение при бащата“ в ТР (Театрална работилница) „Сфумато“, реж. Крис Шарков. Стоян играеше бащата.

Иначе с нито един от другите не сме се срещали, но се сработихме. Оказахме се страшни бачкатори, истински вълци в професията си, имаше недълъг период на адаптация в първите седмици, но след това прекрачихме тази бариера и се сработихме прекрасно.

Там няма човек, с когото не се разбирам и не мога да работя. Не само човешки, но и актьорски.

Важно е, предполагам, да сте приятели, освен колеги.

Да, екипът е просто страхотен във всяко звено. Естествено понякога има дребни конфликти или несъгласия, но най-хубавото е, че има диалог.

А някога изобщо случвало ли ти се е да преживееш конфликт с колега, който да ти пречи на работата с него след това?

Случвало се е, да, и никак не е лесно, но няма как! Понякога дори е ужасяващо. Тук голямо значение има твоят професионализъм, защото това, което се случва в живота ти и взаимоотношенията ти с конкретен колега по никакъв начин не трябва да личи на сцената.

Но има хора, които го пренасят на сцената, а така не бива. Актьорите сме много емоционални хора и емоциите понякога просто взимат връх, изпускаш си нервите, изпокарваш се с някого, след това трябва да се разберете и да излезете на сцената като партньори.

Героинята ти в „Откраднат живот“ Наталия е много буйна и своенравна. Виждаме я да претърпява много катаклизми. Ще претърпи ли някакви промени в следващите епизоди?

Да, тя вече търпи промени. Най-вече в отношенията ѝ с Александър. Естествено, винаги ще си остане Наталия – леко ръбата, смела, пряма, със самочувствие. Когато е жестока с някого – тя е наистина жестока, когато обича – обича, дори това да я плаши. Тя е човек на крайностите и силните, често прикрити, чувства.

Снимка: Красена Ангелова

Аз много се занимавам с това да търся скритото в нея. Защо всъщност е такава? Никой човек не е какъвто е просто така. Винаги има причини, които са те довели до това поведение. Човешкият характер се изгражда след много натрупвания. Аз вече започнах да я разбирам и все си търся пролука да покажа на зрителите какво всъщност има в душичката ѝ.

И много ми харесва линията с Александър, защото в негово лице тя среща трудност, с която не може да се справи. Първоначално това я амбицира, но тя наистина се влюбва и се страхува да го признае дори пред себе си.

Какво харесваш и какво не в твоята героиня Наталия?

Не харесвам това вкопчване. Не харесвам тази обсесия и фиксация. Това просто е много различно от мен. Това може би е чертата, която никога няма да обикна в нея. Но иначе харесвам смелостта ѝ, дързостта, откровеността ѝ. Харесвам дори това, че е наивна на моменти. Тя толкова много си вярва понякога, че чак се обърква.

Предстоят моменти в сериала, в които тя наистина няма да знае какво да направи.

Коя роля ти е най-трудна – близката до теб или коренно различната?

Много хубав въпрос. Изключително трудно е да играеш нещо много близко до теб самия. Защото в един момент заставаш пред 300 човека в залата или 40 човека снимачен екип и трябва да покажеш най-дълбоките и най-лични преживявания. Точно онези неща, които идват от дълбината на душата ти.

Да разкриеш себе си пред хора, които не те познават, да се оголиш и да кажеш „ето това съм аз – яжте ме!“ Ето така те кара да се чувстваш близката до теб роля.

Тоест е много по-трудно, отколкото да се разголиш просто физически?

Много повече! Много повече! Това наистина е най-трудното, защото хората са много добри в това да се крият и да слагат маски, да поддържат бонтона на социума. Но когато трябва да си онова най-дълбоко и съкровено ти е наистина трудно.

Има ли роля, която не би изиграла?

Няма. Напротив, аз обичам предизвикателствата. Дори тези може би най-трудни неща, за които си говорим, не ме плашат чак толкова, защото актьорът трябва да умее да преодолява себе си. Като да скочиш от скала. Когато ти дадат роля, имаш два варианта – да се откажеш или да скочиш. Аз избирам да скоча!

Снимка: Ивайло Петров

Много от сцените във филма са инспирирани от реални случаи. Какво си мислиш, докато снимате?

В голяма степен това важи за медицинските случаи. Другите сюжетни линии и любовните взаимоотношения в по-голяма степен са художествена измислица.

Но често се шокираме от историите, наистина. Като знаеш, че това се е случило някъде на някого... Понякога колегите много преживяват даден случай. И може би затова резултатът е толкова добър.

Как минава един снимачен ден?

Чудесно! Вече ми липсва! Ставането рано сутрин е единственото мъчително нещо. Обикновено трябва да сме на снимачната площадка в 6-7 часа сутринта. Въпреки всичко дните минават чудесно! Заради екипа, атмосферата, общата нагласа въпреки всичко да направим нещо хубаво. Няма нито един човек, който да не отива с усмивка на терен.

Дори когато ме няма няколко дни на снимачната площадка чакам с нетърпение да отида пак и буквално попивам историите, които съм изпуснала през тези дни.

Забавляваме се непрекъснато, смеем се. Ние сме приятели! Играем на различни игри в почивките, печем се на покрива на сградата, разказваме си истории. Така се работи много леко.

Случва ли се да повтаряте по няколко пъти една сцена от смях?

Случва се, разбира се, например след лапсус да се разсмеем и да не можем да продължим дълго време. И с всеки следващ дубъл ти става още по-смешно. Тук вече идва ролята на режисьора, който да въведе ред и да ни накара да се концентрираме.

Имахме една много смешна случка, която дори оставиха в сериала.

С един колега трябваше да разговаряме с пациент на легло. Обаче в стаята нямаше достатъчно място и за леглото, и за камерата и затова махнаха леглото и сложиха отстрани на камерата една червена бележка, маркираща главата на пациента. Пациентът обаче беше зад гърба ни и подаваше текст оттам.

Ситуацията беше изключително шизофренна, защото не стига, че си представяш човека, с когото говориш, а и звукът от гласа му идва зад гърба ти... Сцената тече, в един момент аз се обръщам към партньора си и виждам как той гледа назад реалния пациент, вместо напред червената бележка, вижда ме, осъзнава грешката си и прави оценка тип „малко се разсеях, не ми обръщай внимание“.

Прихнахме да се хилим, едвам се сдържахме до края на сцената. След това заснехме и един сериозен дубъл, но в крайна сметка екипът реши да остави първоначалния вариант. Беше наистина забавно.

Режисьорите позволяват ли ви да изменяте някои сцени? На теб как ти е по-лесно – да те наставляват строго според сценария или да ти дават свобода за интерпретация?