Графитите в красива България

23.02.2007г. / 09 10ч.
Вергиния Генова
Графитите в красива България

Проектът Красива България бавно, но сигурно преобразява сградите. От олющени и сиви, те възвръщат първоначалното си достолепие в ярки и красиви цветове. Но за съжаление, както повечето хубави неща в България, това става почти незабележимо, мъчително и на пренебрежимо малки части.

Младото поколение обаче не може да чака и то иска да се включи в пребоядисването на страната. Започва първо експериментите в квартала, гаража на съседа, стената на училището, кофите за боклук. Обикновено това са хаотично надраскани надписи, имена на отбори и състави, наред с цинизми и лозунги. Тъй като в повечето случаи младежите се упражняват в това изкуство на непозволени места, се получават набързо надраскани и недовършени произведения.

Знаем, че всяка енергия, която не е канализирана и устремена към някаква цел се разлита хаотично в пространството и в повечето случаи води до деструкция, затова не бива да им се сърдим. Все пак едно цветно петно всред сивата улица си е цвят. Ако сме достатъчно умни ще съзрем в бунта против сивотата, желание за една нова естетика и красота. Ако канализираме неумелите опити, предоставим възможност на младежите да се обучават в художествено творчество, определим места, които се нуждаят от разкрасяване и организираме младежки конкурси за произведения с графити. А защо не и конкурси с награди!

Градовете ни ще се преобразят много по-бързо. Ще придобият много по-цветен екстериор и далеч по свеж вид. Младежите могат да рисуват и по зададени теми, могат да пресъздадат в цвят и образ своето виждане за свобода, щастие, любов и красота.

Защо да не се поинтересуваме поне веднъж за какво мечтаят децата ни? Знаем, че психолозите отдавна използват картините, за да надникнат в душевния свят на децата и да дефинират правилно проблемите. А като че ли улицата и сивите стени са единствените довереници на младите. Единствените, които не викат по тях, не протестират, че драсканиците им са неестетични, единствените, които имат време да ги изслушат и може би дори са им благодарни, защото някои от сградите не са пребоядисвани, откакто са били построени някога.

Мечтите никога не са разрушителни, отчаянието е разрушително.

Много от проблемите могат да бъдат решени не като се забранява нещо и се налагат наказания, а като се очертаят нови хоризонти и се покажат на младите нови примамливи предизвикателства. Всяко дете има в себе си желанието и нагласата да пее, да танцува, да спортува и да рисува, но колко от тях имат възможността да реализират тези свои таланти? Повечето таланти остават неоткрити, защото родителите нямат време да ги забележат или нямат възможност да ги насърчават. А когато талантът, който е неудържима стихия, енергия, която иска да се материализира, по липса на съзнателно стимулиране и насочване, избуи в нещо забранено – агресия спрямо хора, рушене на материална собственост или най-обикновено драскане по стената на някаква кооперация бива наказан, и порицан.

Тогава логично е младежите да се чувстват неразбрани от обществото и непризнати. А от там крачката до бунта и всеобщото отрицание е малка – Без Бог, без господар! Кой каза, че младежите не познават класиците? Явно ги познават, но в какъв контекст? Какъв ще бъде техният прочит и как ще ги интерпретират в картината на своето бъдеще?

Фотопоглед

Коментирай