Накъде поглеждаме, когато видим истината

След големия интерес към „Пропуканата България“, излезе новата книга на Тони Николов – „Българската дилема“. Тя е поредното попълнение в поредицата „Перо“ на Издателска къща „Хермес“, част от която са книгите на проф. Калин Янакиев, Андрей Захариев, Деян Енев, Мирела Иванова.

За автора

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор е на Портал „Култура“. Завършил е НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ и философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.) в Лувен. От 2005-а до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI) – България. Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.

Преводач е на книги на Ж.-П. Сартър, Р. Жирар, Ж. Грийн и др. Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

За книгата

Един народ може да загърби за известно време истината, да се окайва, оплаква и хвърля цялата вина върху другите, историята и лошото стечение на обстоятелствата.

Ала идва миг, когато безвремието свършва, той е принуден да си поеме дъх и да отвори широко очи.

Картината, разкрила се пред взора му, може и да е съкрушителна.

И все пак трябва да се започне отнякъде.

Един народ, две или повече Българии.

Тони Николов

Откъс

Новата българска робинзониада

Че нещо леко се раздвижва в България, спор няма...

В този смисъл много би ми се искало да споделя интуитивния оптимизъм на Деян Кюранов от статията му в „Дневник“, че „вече живеем“ ново (второ) българско Възраждане, базиращ се и на констатация на Теодора Димова в Портал Култура, че „нещо започва да се случва в България“.

Така е, случва се, доловимо е с просто око. И все пак има над какво да поразмислим.

Съгласен съм, че свързващата тъкан на едно общество не може да бъде друго освен културата. Така е било винаги. Така е и през първото ни Възраждане, когато блянът на зараждащата се буржоазия е свързан и с това българинът да се образова, да знае, да се развива, да учи навън, за да постигне идентичността си (не само „да знае своя род и език“). Любознателен е бил българинът да открие широко кръгозора си, жаден за чудесиите на големия свят.

Ако и тогава, както и сега, всичко е опирало до образованието, то в златните години на Възраждането българското училище е било наистина широко скроено, че и модерно.

Български търговци („робите“, де) надлъж и на шир кръстосвали не само и най-отдалечените пазари на империята (мой прапрапрадядо например доставял шаяк в Египет за шинелите на войниците, охранявали прокопаването на Суецкия канал), но е имало и български банкерски къщи във Виена, Лайпциг, Париж, Букурещ, Браила и къде ли не още. В книжарницата на Хр. Г. Данов в Пловдив са се продавали френски, немски и английски учебни помагала по землеописание, химика, физика, алгебра и геометрия, които учители са ползвали в школата си, въвеждайки най-прогресивната за времето си Бел-Ланкастърова система.

В истинското българско Възраждане е царял духът на истинско европейско Просвещение. А жаждата за знание е и жажда за книги. Един пример: в края на една от старопечатните книги в библиотеката ми, дело на (признавам) неизвестния мен Алеко Кръстевич – „Водачът по пътя на живота, нъравствеността в класическити поучения“ – Виена (1864-1870), следват десетина страници със спомоществователи, които докарват на тази скромна компилация от класически и романтични мъдри мисли трудно представимия и с днешна дата тираж от около 6 000 екземпляра. Просто българите са искали четат, където и да се намират – от Тулча до Охрид и от Солун до Болград.

Вярно, че успехът на преоткритата от Деян Енев „Калуна каля“, на романите на Милен Русков, Георги Господинов или Теодора Димова през последните години, на възвърналия се силен интерес към творчеството на Георги Марков свидетелстват, че и днес има наченки на духовен кипеж. Обърнете внимание, че все повече хора четат в метрото и в градския транспорт книги (все едно хартиени или дигитални), а все по-малко са онези, дето се разтушават с жълти вестници.

Но ето пък друг пресен пример от родното ни образование: след „робската истерия“ в българската история министърът на образованието Меглена Кунева и заместникът ѝ Диян Стаматов съобщиха следното: „История славянобългарска“ ще се учи в четири поредни класа (от седми до десети включително), а „Робинзон Крузо“ изхвърча от учебните програми към някой самотен остров.

Никой обаче не обяснява защо една и съща творба (била тя и „История славянобългарска“) трябва да се учи четири пъти (съответно и по литература, и по история). Че повторението е майка на знанието, знаем. Но почетвъртяването баща на какво е, освен на страха на институциите от медийни манипулации, явно тепърва ще разберем.

Аргументът, ако го има, е само един – назад към Възраждането (като национален разказ, спойка, плам и еуфория, дето определено не ни достигат).

Че е назад, назад е, ама извинете – към Възраждането ли е?
И към кое по-точно Възраждане?
Простете, но в историята на истинското Възраждане, в което наистина се преписва и чете Паисиевата история (известни са около 70 преписа), се правят цели три превода на безсмъртния роман на Дефо „Робинзон Крузо“. За да съм съвсем точен: имаме ръкописния превод на Райно Попович от 1841 г., четен и разпространяван от неговите ученици; сетне идва първият печатан превод – „Чудесиите на Робенсина Крусо“ (Цариградски вестник, 1848-1849, под редакцията на дядо Славейков и Ст. Дринов), любимо четиво в периода около църковно-народните борби; и след това имаме друго, самостоятелно издание през 1849 г., дело на Иван Богоров.

Признавам, че изхвърлянето на „Робинзон Крузо“ не ми вдъхва оптимизъм.

Чудил съм се много защо българите през Възраждането толкова са обичали историята на Робинзон Крузо. Явно с нещо историята на този самотник им е била наистина близка. Дали защото и те са се чувствали по сходен начин – като национална отломка, захвърлена от бурите на историята, подобно на „Робенсина Крусо“? Нали е трябвало сами да се оправят, сами да смайсторят съдбата си. Досущ като Робинзон: „При мисълта, че бях останал самотен, аз заплаках, но като си спомних, че сълзите никога не могат да премахнат нещастията, реших да продължа пътя си и да стигна до разбития кораб. Съблякох се, влязох във водата и заплувах."
Ето я и другата причина – вечното българско любопитство към широкия свят, неутолима жажда да видиш с очите си, съхранила се и до днес. Освен икономическите причини, винаги това е било мотив и за „гурбетчиите“ – да видят какво има оттатък, там далеч, зад голямата вода. В една английска книга за йерусалимските поклонници (Jerusalem Pilgrimage 1099-1185, ed. J. Wilkinson, J. Hill, W. F. Ryan, London, 1988) преди време с почуда открих как още през 1170 г., според свидетелството на Йоханес от Вюрцбург, мнозина българи, редом с гърците, латиняните, коптите, наварците, германците, скотите, грузинците, арменците, изпълват това „ядро“ на света, каквото е Йерусалим. Какво да говорим за времената на Възраждането, когато Божи гроб е в рамките на империята и дотам свободно се пътува с тескере. Стотици са писмените спомени за подобни пътувания и перипетиите покрай тях (издадени от Надя Данова и Светла Гюрова в „Книга на българските хаджии“, София, БАН, 1995).

Днес, ще кажете, е съвсем друго.

Друго е, защото и ние сме други.

Светът ни е разклатен. Основополагащите за възрожденската епоха понятия като чест, достойнство, справедливост са рушат, а в отговор ние упорито сме се вкопали в края на XIX в. с надеждата там да намерим оня стар дом, който е границата между нас и света отвън. И пеем ли, пеем възрожденски песни...

Питам се обаче до кого сме по-близко в тези си начинания – до преподобния Паисий, задал цел пред народа си, или до самотника Робинзон на отредената му от съдбата територия.

Ако един ден някой учител в българското училище рече да преподаде „Историята“ на Паисий от самото ѝ начало, а не от предисловието, питам се как ли ще реагират неговите ученици. Вярно, предисловието е Паисиевият шедьовър в българската словесност, ама пък в началото, дето все се пропуска, той говори за важни неща – за „ползата от историята“ (тъй се е пишело в Просвещението). И там четем: Сами от себе си да се научим не можем, защото кратки са дните на нашия живот на земята. Затова с четене на старите летописи и с чуждото умение трябва да попълним недостатъчността на нашите години за обогатяване на разума.

Казал го е преподобният Паисий, ама пусто не увират главите ни – да попълваме с чуждото умение своята недостатъчност и да обогатяваме разума си, а не само да се надвикваме със самодекламации, докато изчезне и усетът ни за самите себе си.

Трябва да вървим напред в търсенето на себе си, а пък има и такива територии на „къмпингуването на духа“, дето хората няма как да заградят с бодлива тел, даже да им се иска, пък ако не им се иска – съвсем.

Така и ние – имаме близо двумилионна диаспора по света, а сме вторачени само в себе си.

И знаем да говорим само за една България – за Дунавския вилает до 1878 г.

А те са толкова много, както чудесно ги описа в едно свое есе писателят емигрант Атанас Славов.

Ама кой се сеща за тях. Всичко се свежда само до политиканска България с център София
А има толкова други. Изселници от XIX в. заливат Добруджа и Бесарабия. Наричали са я прекупчийска България, – заради стадата и имотите – със своя гимназия в Болград, театри и читалища. Нещичко, и то немалко, е останало дори днес от нея.

Има я, разбира се, Македония – там, където ревностно са се пазили традициите, а борбите са били белязани с реки от кръв (за нея, за тази Македонска България романтично или патриотарски най-много се говори, а как я мислим, е друга работа).

В Банат, по Дунава, е първият български Запад. Печатане на книги и вестници. Една католическа България. Нея най-често забравяме.

Сетне – около Одеса в Украйна имаме големи вълни от изселници, най-премазани по лагерите от болшевишката революция, защото са били заможни. Чифликчийска България, която днешните путинофили искат пак да мислят като „руска губерния“. А тя не е това, земя на страданието е.

И накрая, имаме голямата емигрантска България, на намерилите своята „Америка“ отвъд или отсам океана. Сега е модерно да се проклетисва тази Америка, където все пак са уседнали и намерили препитанието си поне 300-400 000 българи с училища, църкви, културни домове и от която потичат към България финансови потоци, съпоставими с нашия износ.

Линиите на бягството от себе си очевидно нямат територия.

На книжния пазар от 26 януари 2017 г.

Обем: 272 стр.

Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-1669-6
Цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „1000 страници България“ – Румяна Николова, Николай Генов
• „Светове“ – Владимир Зарев
• „Омбре“ – Емил Тонев