Представете си един филм...

Затворете очи. Сега си представете един баща на ръба на разорението; майка на ръба на отчаянието; тинейджър, вманиачен по Ницше, не продумвал от 9 месеца; дядо, пристрастен към хероина; вуйчо гей, направил неуспешен опит за самоубийство след неслучила се любовна авантюра. ..

Представихте ли си? Добре. А сега ги набутайте в един 20-годишен микробус Фолксваген с жълт цвят, с който трябва да изминат над 1200 км., за да изпълнят мечтата на едно малко пълничко момиченце с очила с дебели рамки, което иска да е кралица на красотата.

Представихте ли си и това? Браво!

И аз си го представих. И бях доста скептичен, особено като чух за Малкото слънчице /Little Miss Sunshine/, филма, чийто сюжет описах по-горе, думите : „ Най-забавния филм на годината“. Представих си типичната американска глуповата комедия и твърдо реших, че няма да ми хареса.

Сбърках.

Представете си сега пълен киносалон, който със затаен дъх следи как четирима възрастни, един наполовина възрастен и едно дете бутат по един баир стария Фолксваген и като набере скорост, скачат в движение. Точно както са направили и в живота си – когато се развали съединителят, буташ и скачаш в движение и само се молиш да проработят спирачките в края на пътя.

Представете си филм за успехите и неуспехите и за нашето постоянно лутане между двете състояния, за истинската красота и за конкурсите по красота и един български киносалон през 21 век, който ръкопляска след като филмът свърши.

А сега спрете да си представяте и отидете на кино!