Цяла мрежа от лъжи се разплита в сенките на Банкок

Това е още една среща с Хари Хуле – разрушителният и саморазрушителен инспектор, „роден“ изпод перото на най-добрия норвежки криминален писател Ю Несбьо.

Инспектор Хари Хуле пристига в жежкия Банкок. Норвежкият посланик е открит мъртъв в съмнителна стая в мотел и от Осло пращат Хари да помогне в разследването. Бързо става ясно, че семейството на посланика държи ключа за цяла мрежа от лъжи, но никой не е склонен да говори за тях.

Той трябва да разкрие престъпление и да избегне скандала...

Хари попада на извънредно „неудобен“ запис от охранителна камера и случаят става още по-заплетен. Мъжът, предоставил касетата, изчезва безследно и инспекторът осъзнава, че неуспехът далеч не е най-голямата опасност, която грози непредпазливите.

Но на кого можеш да се довериш в този непознат и потаен град?

Биографията на енигматичния норвежец Ю Несбьо звучи сякаш е живял няколко живота – тийнейджърът Ю мечтае за професионална футболна кариера и играе в младежката лига. Но преди да осъществи мечтата си, претърпява контузия на коленните връзки и футболът изхвърча през прозореца. За да навакса уроците, занемарени покрай тренировките, постъпва в армията и учи усилено. Открива своя изключително важна черта – самодисциплината. Завършва гимназията с отличие и следва икономика в университета. А там се запознава с няколко момчета, с които решават да формират банда. Ю пише песни, свири на китара и е вокалист в групата, кръстена „Ди дере“ („Онези там“). Уж на шега, но достигат огромна популярност – 25 години по-късно все още държат рекорда за най-продаван албум в Норвегия. Междувременно Несбьо балансира музиката с работата на стоковата борса и усеща как „прегаря“. Взима решение, което ще преобърне живота му: да замине за възможно най-отдалеченото от дома място, а именно Австралия. В полета натам в главата му се заформя образа на стихийното бедствие инспектор Хари Хуле... И така започва фантастичната му поредица, спечелила милиони читатели по цял свят и куп престижни награди.

През последното десетилетие Ю Несбьо се утвърди като емблема на скандинавското криминале. Норвежецът бързо премина от етикета „следващия Стиг Ларшон“ до това да бъде своя собствена марка – на върха на всички класации, книгите му са преведени на 50 езика и са достигнали фантастичните 30 милиона продадени екземпляра. През декември „Холивуд Рипортър“ го постави на 15-о място в класацията си за най-влиятелните писатели в Холивуд.

В момента се работи по няколко екранизации на негови книги, а през октомври тази година е премиерата на „Снежния човек“ с режисьор Томас Алфредсон, а в главната роля на инспектор Хари Хуле влиза номинираният за „Оскар“ Майкъл Фасбендър. Към другите проекти са свързани имена като Дени Вилньов, Джейк Джиленхол, Мила Кунис, Леонардо ди Каприо, Браян Кранстън, Чанинг Тейтъм...

Откъс

Сред норвежката общност в Тайланд се говори под сурдинка, че норвежкият посланик, по официални данни загинал трагично в автомобилна катастрофа в Банкок в началото на шейсетте години, в действителност е бил убит при изключително мистериозни обстоятелства. Външното министерство не е потвърдило слуха, а тялото е било кремирано още в деня след фаталната злополука, без да бъде извършена официална аутопсия.
Лицата и събитията в тази книга не бива да се отъждествяват с реални лица и събития. За подобни аналогии реалността е прекалено недостоверна.

Банкок, 23 февруари 1998

Първа глава

СВЕТОФАРЪТ СВЕТНА ЗЕЛЕНО. Ръмженето на автомобили, мотоциклети и триколесни рикши „тук-тук“ започна да се усилва все повече. Накрая Дим видя как витрините на търговския център „Робъртсън Дипартмънт Стор“ се разтресоха. Таксито потегли и дългата червена копринена рокля, изложена на витрината, се изгуби зад тях във вечерния мрак.
Дим взе такси. Не се качи в претъпкан автобус или в изпоядено от ръжда „тук-тук“, а в такси с климатична инсталация и шофьор, който не бръщолевеше нонстоп. Облегна се на подглавника и опита да се наслади на пътуването. Никакъв проблем. Един мотопед свърна рязко встрани и ги изпревари, а отзад момичето се вкопчи в мотоциклетиста – с червена тениска и каска с визьор – и хвърли празен поглед към таксито. „Дръж се здраво“ – предупреди я наум Дим.
По Рама* IV шофьорът се залепи за един камион, който бълваше пушек – толкова гъст и черен, че закриваше табелата с номерата. След като преминеше през климатичната инсталация, изгорелият газ се охлаждаше и почти не излъчваше миризма. Почти, но не съвсем. Дим разгони демонстративно дима с ръка, за да покаже недоволството си. Шофьорът хвърли поглед в огледалото и веднага се изнесе вляво, за да изпревари камиона. Никакъв проблем.
Невинаги животът ѝ обаче бе протичал така безпроблемно. Дим израсна в селски чифлик с още пет сестри. Всички тези дъщери идваха в повече на баща ѝ. И шестте. Когато беше на седем, цялото семейство изпрати най-голямото момиче. Кашляха, задавени от жълтия прахоляк, докато каруцата се кандилкаше по селския път покрай кафявия канал. Сестрата на Дим тръгна с чисти дрехи, билет за влака за Банкок и адрес в Патпонг, написан на гърба на визитна картичка, а сълзите ѝ се лееха като из ведро. От усърдното махане ръката на Дим едва не се откачи. Майката я потупа по главата и каза, че не било леко, но пък не бивало и да го приемат толкова тежко. Момичето поне нямало да обикаля от чифлик на чифлик като куай, както навремето правела по принуда майка ѝ, преди да се омъжи. Пък и Мис Уонг обещала да се грижи добре за нея. Бащата кимаше в знак на съгласие, дъвчеше листа от бетел и плюеше черна слюнка. Добави, че фарангите в баровете плащали добре на момичета, нови в занаята.
Дим не разбра защо майка ѝ използва думата куай – ще рече „вол“. Подобно на повечето си съседи и те нямаха пари за собствен вол, затова наемаха някой от пътуващите волове, дойдеше ли време да се оре оризовото поле. Чак по-късно Дим узна, че момичето, което води вола, също се нарича куай, защото нейните услуги вървят в комплект с добичето. Така повелявала традицията. Момичето се надявало да попадне на селянин, който ще я поиска, преди да престарее.
Един ден – тъкмо бе навършила петнайсет – баща ѝ я повика по име. Появи се, газейки към нея през оризовите насаждения. Слънцето го печеше в гръб. Държеше шапка в ръка. Дим не отговори веднага, но се изправи, огледа добре зелените хребети около малкото стопанство, затвори очи, чу песента на птицата тръбач сред листата и вдиша аромата на евкалипт и на каучукови дървета. От известно време знаеше, че наближава нейният ред.
През първата година живееше в една стая с още три момичета. Споделяха всичко: леглото, храната, дрехите. Особено важно беше последното, защото без шикозно облекло няма как да се уредиш с платежоспособни клиенти. Дим се научи да танцува, да се усмихва, да отгатва кой иска питие и кой – секс. Баща ѝ се беше уговорил предварително с Мис Уонг да изпраща парите на него и през първите години Дим не видя нищо от хонорарите си, но понеже се представяше на ниво, Мис Уонг започна да заделя все по-малки суми от заработеното за бащата и да дава повечето на Дим.
Мис Уонг имаше всички основания да е доволна. Дим работеше здраво и клиентите навъртаха сметки в бара. Мис Уонг се радваше, че Дим все още е при нея, защото на два пъти едва не я изпусна. Някакъв японец поиска да се ожени за Дим, но се отказа, когато тя му поиска пари за самолетен билет. После пък американец я заведе в Пукет, отложи прибирането си у дома и ѝ купи диамантен пръстен. Още в деня, след като той си тръгна, Дим занесе пръстена в заложна къща.
Случваше се клиенти да не ѝ платят обещаното, а осмелеше ли се да възнегодува, я засипваха с псувни. Други я портеха на Мис Уонг, когато откажеше да откликне на всичките им перверзни капризи. Не разбираха, че след като платят за нея на бара, Мис Уонг вече си е получила дела и Дим сама си е господарка. Имаше свободата да действа по собствено усмотрение. Отново се сети за червената рокля на витрината. Майка ѝ се бе оказала права – не беше леко, но не беше и болка за умиране.
Дим съумя да съхрани невинната си усмивка и веселия си смях – магнит за клиентите. Вероятно затова одобриха именно нея за „позицията“, наречена от Уанг Ли „служителка връзки с гостите“ в обявата във вестник „Тай Рат“. Уанг Ли, дребен, почти черен китаец, държеше собствен мотел по Сукумвит Роуд. Посещаваха го предимно чужденци със специални мераци, но не чак толкова специални, че Дим да не може да ги задоволи. Всъщност работата в мотела ѝ допадаше повече от нескончаемите танци в бара. Пък и Уанг Ли плащаше добре. Имаше един недостатък: от жилището ѝ в Банглапу до мотела на Сукумвит Роуд се пътуваше дълго.
Скапаният трафик! Колоната пак спря и Дим реши да слезе от таксито, макар това да означаваше да прекоси шест ленти, за да се добере до мотела от другата страна на пътя. Навън въздухът я обгърна, все едно е гореща мокра кърпа. Тя затърси пролука между автомобилите, притиснала длан към устата си – нещо съвсем безсмислено, защото в Банкок чист въздух просто няма, но така поне се предпазваше от миризмата.
Запровира се между колите. Отстъпи рязко встрани и избегна удара на пикап, от чиято каросерия се разнесоха подсвиркванията на натъпкалите се там момчета, а една тойота, летяща с бясна скорост, едва не отнесе токчетата ѝ.
Влезе в пустата рецепция и Уанг Ли вдигна глава.
– Слаба работа, а? – попита тя.
Собственикът кимна недоволно. През последната година бизнесът нещо не вървеше.
– Вечеряла ли си?
– Да – излъга момичето.
Оценяваше загрижеността му, но не изпитваше желание да яде „специалитета“ му – разкашкани нудъли, собственоръчно сварени в задната стаичка.
– Ще се наложи да изчакаш малко – предупреди я той. – Фарангът искаше първо да поспи. Той щял да те повика.
Дим простена.
– Нали знаеш, че най-късно в полунощ трябва да се върна в бара, Ли.
Мъжът погледна часовника.
– Дай му един час.
Сви рамене и седна. Ако това се беше случило преди година, Уанг Ли вероятно щеше да я изхвърли за този тон, но сега се нуждаеше от нея, за да закърпи оборота. Нищо не пречеше, разбира се, Дим да си тръгне, но тогава напразно щеше да е била толкова път. А и дължеше услуга на Лий. Все пак не беше от най-лошите сводници, с които си бе имала вземане-даване.
Изгаси третата поредна цигара, изплакна си устата с тръпчивия китайски чай на Уанг Ли и стана за последна проверка на грима в огледалото над плота.
– Ще го събудя – реши тя.
– Мхм. Носиш ли кънките?
Тя потупа красноречиво чантата си.
Токчетата ѝ захрущяха по чакъла върху откритата площадка между ниските стаи. Стая номер 120 се намираше съвсем в дъното. Отвън не се виждаше кола, но прозорецът светеше. Навярно клиентът се бе събудил. Лек бриз повдигна късата ѝ пола, без да донесе прохлада. Дим жадуваше за мусона, за дъжда. И той щеше да дойде. Наводненията, разкаляните улици и плесенясалото пране обаче бързо-бързо щяха да я отрезвят и да я накарат да си спомня с носталгия за сухите, безветрени месеци.
Почука леко на вратата, нахлузила стеснителна усмивка. Въпросът „Как се казваш?" вече бе кацнал на върха на езика ѝ. Никой не отговори. Почука повторно и си погледна часовника. Нищо, че „Робъртсън“ е голяма модна верига, вероятно ще намери начин да свали цената на роклята с няколкостотин бата, мина ѝ през ума. Завъртя топката на вратата. Оказа се отключена.
Той лежеше ничком върху леглото. Първо го взе за заспал. После забеляза син отблясък в дръжката на ножа, стърчащ от сигналножълтото сако. Трудно беше да се определи коя от всички мисли, разразили се в главата ѝ, се появи първа, но една от тях гласеше, че пътуването от Банглапу така или иначе се е оказало на вятъра. Най-сетне Дим стегна гласните си струни. Писъкът ѝ се удави в пронизителния клаксон на тир, отбил встрани заради разсеян шофьор на „тук-тук“ по Сукумвит Роуд.

Втора глава

„НАЦИОНАЛЕН ТЕАТЪР“ – оповести сънлив носов глас по високоговорителя, преди вратите на трамвая да се отворят с шумно хлопване. Дагфин Турхюс слезе в суровото, мразовито, едва просветляло зимно утро. Въздухът захапа прясно избръснатите му бузи. В отблясъците от оскъдното неоново осветление на Осло той виждаше как от устата му се вие мразовита пара.
Течеше първата седмица от януари. Очакваше с напредването на зимата нещата да се пооправят: ледът ще покрие фиорда, а влажността във въздуха ще намалее. Тръгна към Министерството на външните работи. Подминаха го няколко таксита. Иначе улиците пустееха. Часовникът на банка „Йенсидиге“ хвърляше червено сияние върху черното зимно небе над сградата пред него. И той показваше шест часа.
Пред входа извади магнитната си карта. „Позиция: началник отдел“ – пишеше над снимка на Дагфин Турхюс отпреди десет години. Взираше се в обектива с издадена напред брадичка и целеустремен поглед зад очила с метални рамки. Прокара картата през четеца, въведе кода и бутна тежката стъклена врата на „Тераса Виктория“ – импозантен комплекс от сгради, където днес се помещава Министерството на външните работи.
Не всички врати се бяха разтваряли така лесно пред него, откакто преди близо трийсет години постъпи тук – едва двайсет и пет годишен. В дипломатическия институт към министерството Дагфин не успяваше да се впише гладко в средата заради широкия си йостердалски диалект и „аграрен манталитет“, както се бе изразило едно от столичанчетата от випуска. Другите стажант-аташета бяха политолози, икономисти и юристи с родители от академичните среди, от политическата класа или от дипломатическата аристокрация, където сега се опитваха на свой ред да се намърдат и отрочетата им. А Дагфин беше селско чедо, завършило земеделския техникум в Ос. Не му пукаше особено, но все пак знаеше, че истинските приятели са важни за по-нататъшната кариера. Докато се опитваше да усвои социалните норми, компенсираше с усърдна работа. Независимо от различното си потекло, всички стажанти си приличаха по едно: нямаха конкретна представа накъде точно искат да поемат. Знаеха само посоката. Нагоре.
Турхюс въздъхна и кимна на охранителя. Онзи плъзна под остъкленото гише вестниците и някакъв плик.
– Някой друг...?
Охранителят поклати глава.
– Както винаги сте пръв. Пликът е от отдел „Междуведомствена комуникация“. Донесоха го снощи.
Турхюс наблюдаваше как числата върху таблото с бутоните светват последователно, отчитайки напредъка, докато кабината го издига нагоре. За него всеки етаж символизираше определен етап от професионалния му път и всяка сутрин кариерата му преминаваше пред очите му като на лента.
Първия етаж свързваше с първите две години от курса по дипломация, с пространните, необвързващи дискусии на политически и исторически теми и със скучните до смърт часове по френски.
Вторият етаж бележеше следващия етап: задграничната служба. Изпратиха го в Канбера за две години, после в Мексико за три. Хубави градове, нямаше от какво да се оплаче. Е, на челно място бе поставил Лондон и Ню Йорк, но и другите му колеги бяха кандидатствали за същите престижни места. Затова реши да не приема жребия си като поражение.
Третият етаж – обратно в Норвегия, край на щедрите бонуси от службата зад граница, за да си позволи живот на широка нога. Срещна Берит, тя забременя и когато дойде време да кандидатства за нова мисия в чужбина, вече очакваха второ дете. Берит, с корени от неговия роден край, говореше всеки ден с майка си по телефона. Той реши да поизчака със задграничната работа и междувременно да се трепе геройски. Вадеше километрични справки за двустранни търговски отношения със слаборазвити страни, съставяше речи на министъра на външните работи и жънеше признание нагоре по вертикалата. Никъде другаде в държавния апарат служебната конкуренция не е толкова свирепа както в дипломацията с нейната желязна йерархия. Всеки ден Дагфин Турхюс отиваше на работа, както войник отива на фронта: залягаше ниско, непрекъснато нащрек врагът да не го нападне в гръб, и откриваше огън, ако някой му паднеше на мушката. Получи няколко потупвания по рамото – значи го бяха „забелязали“ – и се опита да обясни на Берит благоприятните шансове да се уреди за Париж или Лондон, но за пръв път в техния дотогава безметежен брачен живот тя тропна с крак. И Дагфин отстъпи.
Четвъртият етаж – още справки, секретарка и символично повишение на заплатата, преди да го преместят на втория етаж в отдел „Човешки ресурси“.
Позиция в отдел „Човешки ресурси“ впрочем минаваше за нещо специално в министерството: предвестник, че пътят ти към висините вече е открит. Но се случи нещо. Заедно с кариерната комисия служителите в отдела определяха назначенията в задграничните мисии – тоест директно се намесваха в кариерното развитие на мераклиите за посланици. Навярно по онова време Дагфин бе стъпил накриво. Например, като е парафирал назначение, което не удовлетворява амбициите на някой дипломат, или е изказал възражения против назначението на човек, издигнал се впоследствие. Сега този незнаен реваншист явно дърпаше невидимите конци, направляващи живота на Дагфин и други като него във Външното министерство.
Защото възходът му към горните етажи секна и една сутрин Дагфин неочаквано видя в огледалото в банята един чиновник, изтикан в миманса, посредствен бюрократ, който никога няма да успее да издрапа до петия етаж – не и при условие, че до пенсионна възраст му оставаха някакви си десетина години. Освен ако, разбира се, не сътвореше чудеса от храброст. Уви, в неговата гилдия подобни подвизи имаха един недостатък: водеха или до повишение, или до уволнение по бързата процедура.
Въпреки това той продължи в същия дух. Все се стараеше да води с едни гърди пред останалите. Всяка сутрин пристигаше пръв на работа, за да прочете на спокойствие вестниците и факсовете и да си е съставил мнение, когато на сутрешната оперативка другите още дремят и си търкат сънливо очите. Натегачеството му стана втора природа.
Отключи вратата към кабинета си и се поколеба за миг, преди да запали лампите. Колебанието му си имаше предистория с кодовото име „челник“. За жалост историята се разчу и се превърна в любима дъвка из дипломатическите среди. Преди много години тогавашният посланик на САЩ – вече прекарал известно време в Осло – се обади на Турхюс в ранни зори и го попита какво му е мнението за снощното изявление на президента Картър. Турхюс – току-що прекрачил прага на кабинета – не беше прочел пресата и факсовете и не успя да даде адекватен отговор. Провалът, естествено, съсипа целия му ден. Очакваше го обаче още по-голямо фиаско. На следващата сутрин посланикът се обади точно когато Турхюс бе разтворил вестника и му поиска прогноза как снощните събития ще повлияят на ситуацията в Близкия изток. На по-следващата сутрин пак му позвъни с въпрос по актуална новина. Разколебан поради недостатъчна осведоменост, Турхюс изпелтечваше изсмукан от пръстите отговор.
Започна да идва още по-рано на работа, но посланикът сякаш притежаваше свръхестествена интуиция, защото всяка сутрин телефонният звън съвпадаше с настаняването на Турхюс в служебния стол.
Чак когато случайно научи, че посланикът живее в хотел „Акер“ – точно срещу Външното министерство – Турхюс схвана причинно-следствената връзка. Посланикът, прословут ранобудник, бе забелязал, че прозорците на Турхюс светват много по-рано отколкото в другите кабинети, и беше решил да се пошегува със свръхприлежния служител. Турхюс си купи челник и на следващата сутрин първо прочете всички вестници и факсове и чак тогава включи осветлението. След като в течение на почти три седмици прилага новата си тактика, посланикът се призна за надхитрен.
В момента на Дагфин Турхюс изобщо не му дремеше за глупавите номерца на Негово превъзходителство. Разпечата плика. Дешифрираното хартиено копие от криптофакса съдържаше съобщение с гриф „строго секретно“, от което ръцете му се разтрепериха и той разля кафе върху книжата, пръснати върху бюрото му. Лаконичният текст оставяше доста място на въображението, но есенцията беше приблизително следната: Атле Молнес, посланик на Норвегия в Тайланд, е бил открит, наръган с нож в гърба, в банкокски бардак.
Турхюс прочете съобщението повторно и остави листа настрана.
За Атле Молнес, бивш политик от редиците на Християнската народна партия и някогашен председател на Комисията по финансов надзор, вече щеше да се говори само в минало време. Новината изглеждаше толкова невероятна, че Турхюс неволно хвърли поглед към хотел „Акер“, за да провери дали завесите не помръдват. Криптограмата съвсем закономерно бе изпратена от норвежкото посолство в Банкок. Турхюс изруга. Защо намери да се случи точно това – и то не другаде, а именно в Банкок? Редно ли е незабавно да уведоми Аскилсен? Не – ще научи, когато му дойде времето. Турхюс хвърли поглед към часовника и вдигна слушалката, за да се обади на външния министър.
Бярне Мьолер почука предпазливо по вратата и отвори. Гласовете в заседателната зала замлъкнаха. Лицата се обърнаха към него.
– Това е Бярне Мьолер – началник отдел в криминалната полиция – представи го шефката на Главното управление и му даде знак да седне. – Мьолер, запознай се с Бьорн Аскилсен, съветник на министър-председателя, и с господин Дагфин Турхюс от Външното министерство.
Мьолер кимна, дръпна един стол и се помъчи да сбута „мотовилите“ си под масивната овална дъбова маса. Май беше мяркал по телевизията младежки гладкото лице на Аскилсен. Съветник на премиера? Работата, значи, е дебела.
– Благодаря, че се отзовахте след толкова кратко предизвестие – изръмжа съветник Аскилсен, докато пръстите му барабаняха нервно по плота. – Хане, ще преразкажеш ли накратко за какво говорихме, за да се ориентира господинът?
На Мьолер му се бяха обадиха едва преди двайсет минути. Тогава, без никакви обяснения, шефката му бе отпуснала петнайсет минути да стигне до Външното министерство.
– Атле Молнес е открит мъртъв, вероятно убит, в Банкок – подхвана шефката на полицията.
Мьолер видя как Турхюс завъртя иронично очи зад очилата с метални рамки. След като го запознаха с малко повече подробности, Мьолер схвана причината за реакцията му. Само полицай би използвал формулировката „вероятно убит“, говорейки за човек, намушкан с нож вляво от гръбначния стълб, при което острието е разкъсало левия бял дроб и се е врязало в сърцето.
– Намерен е в хотелска стая от някаква жена...
– В бардак – прекъсна го мъжът с металните рамки. – От проститутка.
– Чух се с моя колега в Банкок – намеси се шефката на Мьолер. – Разбран човек излезе. Обеща на първо време да не огласява случая.
Спонтанният порив на Мьолер му диктуваше да попита защо ще протакат оповестяването на убийството. Често бързото отразяване на убийствата в медиите помагаше на полицията да събере сигнали от очевидци, докато спомените им и следите са още пресни. Но нещо му подсказваше, че въпросът му ще бъде схванат като ужасно наивен. Затова попита колко време възнамеряват да пазят престъплението в тайна.
– Докато скалъпим по-приемлива версия, надявам се – отвърна Аскилсен. – Наличната отпада.
Наличната? Мьолер не успя да сдържи усмивката си. С други думи, бяха претеглили истината и я бяха отхвърлили. Като сравнително новоизлюпен началник отдел досега, слава богу, Мьолер не си беше имал вземане-даване с политици, но знаеше, че повишението неминуемо ще го сблъска с напористите им ходатайства.
– Настоящата версия е леко смущаваща, разбирам, но какво имате предвид под „отпада“?
Шефката му го изгледа предупредително. Съветникът се поусмихна.
– Времето ни притиска, Мьолер, въпреки това ще ви изнеса бърза лекция по практическа политика. Всичко, казано между тези четири стени, е строго конфиденциално, естествено.
Той попристегна машинално възела на вратовръзката си – навик, който Мьолер бе запомнил от телевизионните му интервюта.
– И така... За пръв път в следвоенната ни история имаме центристко правителство с известни шансове да просъществува. Не защото разполага с безрезервна парламентарна подкрепа, а защото премиерът по случайност е на път да се превърне в един от най-малко мразените политици в страната.
Шефката на управлението и Турхюс се подсмихнаха угоднически.
– Рейтингът на правителството обаче се крепи върху крехък фундамент, основен капитал на всички политици: доверието. Най-важното не е да си симпатичен и харизматичен, а да се ползваш с доверие. Знаете ли на какво Гру Харлем Брюнтлан** дължеше огромната си популярност, господин Мьолер?
Мьолер нямаше никаква представа.
– Не на неустоимата си харизма, а на хорското доверие, че при нея няма скрито-покрито. Разковничето към управленческо дълголетие е именно доверието.
Всички около масата закимаха. Този постулат явно представляваше своеобразна азбучна истина в политическите среди.
– Атле Молнес и премиерът бяха много близки – свързваше ги и лично приятелство, и професионална солидарност. Били са състуденти, заедно са се издигали в партийната йерархия, преборили са се за подмладяването на състава, набирайки членове от младежката организация, а в зората на политическата си кариера дори са споделяли една квартира. Молнес доброволно се е оттеглил от надпреварата между двамата равностойни претенденти за лидери на партията и дал пълната си подкрепа за настоящия премиер. Така избегнал ожесточена междуличностна битка в партията. В резултат министър-председателят е дълбоко задължен на Молнес.
Аскилсен навлажни устни и погледна през прозореца.
– С други думи, Молнес нямаше дипломатическа школовка и без ходатайството на премиера едва ли щеше да се уреди посланик в Банкок. Вероятно прилича на шуробаджанащина, но е нейна приемлива разновидност, практика, въведена и получила широко разпространение по време на управлението на Работническата партия. Райюлф Стен също нямаше никакъв стаж във външнополитическите отношения, когато оглави мисията ни в Чили.
Аскилсен се обърна към Мьолер. В очите му играеше палаво пламъче:
– Едва ли е нужно да подчертавам колко сериозно ще бъде дискредитиран премиерът, ако се разчуе, че негов приятел и съпартиец, когото той лично е протежирал за ръководител на дипломатическа мисия, е бил хванат да мърсува и при това е убит.
Съветникът предостави с жест думата на шефката на управлението, но Мьолер не се стърпя:
– Че кой няма приятели, които посещават проститутки?
Усмивката на Аскилсен замръзна, а мъжът с металните рамки се прокашля:
– Получихте цялата необходима информация, Мьолер. Ако обичате, оставете преценките на нас. Нужен ни е човек, който да се грижи разследването на този случай да не... вземе злощастен обрат. Всички, естествено, искаме извършителят да бъде заловен, но засега обстоятелствата около убийството следва да се пазят в тайна. Заради доброто на страната. Ясно е, нали?
Мьолер сведе поглед към дланите си. Заради доброто на страната. Мълчи си. В семейството му така и не се бяха научили да разговарят помежду си. За него баща му си бе останал просто ченге.
– Опитът показва, че истината трудно може да бъде скрита, господин Турхюс.
– Факт. От името на Външно министерство операцията ще ръководя аз. Както сам разбирате, случаят е изключително деликатен и е необходимо да се сработим добре с тайландската полиция. Жертвата е дипломат, затова ще ни дадат известна свобода на действие, дипломатически имунитет и така нататък, но така или иначе ще стъпваме по тънък лед. Важно е да изпратим на място човек със солидна професионална подготовка, с опит в международното сътрудничество и най-важното – да работи ефективно.
Турхюс млъкна и погледна Мьолер, който се питаше защо изпитва органическа антипатия към чиновника с агресивната брадичка.
– Ако съберем екип от...
– Никакви екипи, Мьолер. Колкото по-малко шум, толкова по-добре. Пък и вашата шефка ни обясни, че присъствието на цяла група няма да улесни съвместните действия с местната полиция. Само един човек.
– Един-единствен?
– Вашата началничка излезе с приемливо за нас предложение. Въпросният полицай е ваш пряк подчинен. Повикахме ви, за да чуем мнението ви. Според разговор на вашата шефка с неин колега от Сидни миналата година полицаят е свършил забележителна работа по случая „Ингер Холтер“. Четох за тази история във вестниците през зимата – поясни Аскилсен. – Много впечатляващо разследване. И това ако не е нашият човек, нали?
Бярне Мьолер преглътна. Шефката на полицията бе предложила да изпратят в Банкок Хари Хуле. И сега викаха Мьолер, за да увери бюрократите, че Хари Хуле е оптималният избор. Идеалният кандидат за мисията.
Мьолер огледа присъстващите около масата. Политика, власт, влияние. Нищичко не отбираше от тези игри, но от тази среща зависеше и неговото бъдеще и той го съзнаваше. Всичко изречено и предприето от него щеше да се отрази на по-нататъшната му кариера. Началничката на управлението бе рискувала да назове конкретен полицай и сега администрацията държеше прекият началник на Хуле да потвърди качествата му. Мьолер погледна шефката си и се помъчи да разтълкува погледа ѝ. Не беше изключено, разбира се, Хуле да се представи на ниво. Ако пък тръгне да ги разубеждава, няма ли да злепостави шефката си? А и щяха да настояват да предложи друг полицай. Ами ако онзи оплеска нещата, Мьолер щеше да се озове сам-самичък на пангара.
Вдигна поглед към портрета над главата на началничката. Трюгве Ли, генерален секретар на ООН, го гледаше повелително. Аман от политици. През прозорците Мьолер виждаше покривите на околните сгради, крепостта „Акершхюс“ и ветропоказателя, който трептеше върху хотел „Континентал“ под напора на бръснещите пориви на вятъра.
Бярне Мьолер имаше самочувствието на кадърен полицай, но сега нещата опираха до друго. Бяха го въвлекли в игра, чиито правила му бяха непознати. Какво би го посъветвал баща му? Най-вероятно нищо: на Мьолер-старши не му се бе налагало да се разправя с политици. Но той отрано беше разбрал кое е разковничето към успеха и бе забранил на сина си да постъпва в Полицейската академия, преди да завърши първия етап от юридическото следване. Бярне го беше послушал и след церемонията по връчването на дипломите баща му кашля ли, кашля, докато тупаше сина си по гърба. Нямаше да спре, ако Бярне не го беше помолил.
– Добро предложение – отсъди Мьолер с висок ясен глас.
– Чудесно – кимна Турхюс. – Искаме толкова бързо становище, защото случаят е спешен. Ще се наложи вашият човек да прекрати текущите си ангажименти. Заминава още утре.
„Навярно Хуле се нуждае именно от такава задача в момента“, утеши се Бярне Мьолер.
– Съжаляваме, че се налага да ви отнемем толкова ценен кадър – заключи Аскилсен.
Бярне Мьолер едва се сдържа да не прихне.
* Рама – широка голяма улица. – Бел. пр.
** Гру Харлем Брюнтлан (р. 1939 г.) – норвежка политичка, член на Работническата партия, първата жена министър-председател на страната, заемала този пост трикратно, впоследствие генерален директор на Световната здравна организация. – Бел. прев.

На книжния пазар от 13февруари 2017 г. 
Обем: 384 стр.
Превод: Ева Кънева
Редактор: Цвета Германова
Издателство: Емас 
ISBN: 978-954-357-348-6
Корична цена: 16 лв.

Прочетете още:

• „Невидим“ – Джеймс Патерсън
• „Никой не иска да знае“ – Алисия Хименес Бартлет
• „Опасно убежище“ – Елизабет Лоуел