„Перлата, която се освободи от черупката си“ – Надя Хашими

Вижте Афганистан през погледа на две жени, разделени от цяло столетие, но борещи се за едно и също право – да бъдат свободни и пълноправни членове на мюсюлманското общество.

Според редица проучвания и до ден днешен повече от половината жени в Афганистан са омъжени насила при уреждане на дългове или спорове между фамилии.

„Перлата, която се освободи от черупката си“ от носителката на наградата на GoodReads за най-добър дебют през 2014 г. Надя Хашими е драматичен разказ за две афганистански жени, разделени във времето, но ограничени във всяко свое действие. И преди век, и днес да си мъж в мюсюлманското общество, е единственият път към свободата.

Кабул, началото на XXI в. Рахимa и нейните четири сестри живеят с майка си и баща си, който често търси утеха в опиума, за да забрави ужасите на войната. Момичетата ходят рядко на училище, а да напускат дома си без мъж за придружител, е забранено. Единствената им надежда е древният обичай бачe пуш, според който е възможно Рахима да се превърне в момче, докато навърши годините за женитба. Като момче тя ще може да ходи свободно на училище, да пазарува и да придружава навън сестрите си.

Кабул, началото на XX век. Прапрабабата на Рахима – Шекиба, успява да вкуси от непознатата за жени свобода, ставайки страж в двореца, за да охранява харема на царя. С обезобразено лице, загубила рано най-близките си, в тежък конфликт с деспотичните си роднини, тя трябва да намери място в свят, който няма капка милост за нея.

Разказ за смелостта и изключителната сила на човешкия дух, когато е окован от обстоятелствата, книгата на Хашими преплита литература и реалност, за да създаде една красива, но различна приказка а ла тези на Шехерезада. Обратният път към оковите се оказва немислим след срещата с бленуваното, с мечтата – целувката на свободата, за която всички копнеем, но невинаги имаме право да получим.

„Надя Хашими е написала деликатна и красива семейна драма. Нейната приковаваща приказка за две поколения жени е портрет на Афганистан в целия му сложен и загадъчен образ, както и огледало на продължаващите борби на афганистанските жени.“ – Халед Хосейни, автор на „Ловецът на хвърчила“ и „Хиляда сияйни слънца“

Откъс

Първа глава

Рахима

Входната ни врата – яркозелена, метална, с ръждиви ръбове. Шала стоеше отпред. Изви врат. В мига, в който свихме зад ъгъла, с Паруин доловихме облекчението в очите ѝ. Не биваше да закъсняваме отново.
Паруин ме стрелна с поглед. Избрахме онази, забързаната походка. Ако се затичахме, щяхме да привлечем прекалено нежелано внимание, затова правехме каквото ни беше по силите. Гумените подметки пошляпваха по пътя и вдигаха облаци прах. Подгъвите на полите бръскаха глезените ни. Пребрадката залепна от избилите по челото ми капки пот. Допускам, че и с Паруин беше същото, понеже кърпата ѝ не помръдваше.
Проклети да са. Те бяха виновни. Онези момчета с безочливо ухилени лица и парцаливи панталони! Не за първи път ставаха причина да закъснеем.
Притичвахме покрай вратите. Синьо, мораво, виненочервено. Цветни петна върху платно от глина. Шала нетърпеливо ни помаха.
– Побързайте! – трескаво изсъска тя.
Последвахме я през входната врата. Едва си поемахме дъх. Металът издрънча върху рамката на вратата.
– Паруин! Защо го направи?
– Съжалявам, съжалявам! Откъде да зная, че ще вдигне толкова шум.
Шалa изви очи, същото направих и аз. Паруин винаги оставяше вратата да се затръшне.
– Къде закъсняхте? Не минахте ли по улицата зад пекарната?
– Не можахме, Шалa. Той стоеше точно там!
Бяхме описали широк кръг около пазара, за да избегнем пекарната, където се мотаеха момчетата с присвити рамене и дебнещи очи, впити в селото – истинска джунгла от каки.
Като оставим отборните игри на футбол по улицата, да гледат момичетата, беше основният спорт за момчетата. Висяха наоколо и ни причакваха да излезем от класните стаи. Напуснеше ли очертанията на училищния двор, момчето се стрелваше между колите и пешеходците и тръгваше след обекта на своето внимание – нищо неподозиращото момиче. Проследяваше го и така затвърждаваше претенциите си. „Това е моето момиче – говореше жестът му. – Няма място за друга сянка.“ Днес дванайсетгодишната ми сестра Шалa беше магнит за нежелания интерес.
В очите на момчетата подобно поведение беше израз на ласкателство. Момичето обаче се плашеше, понеже хората са склонни да приемат, че търси ухажори. А момчетата нямаха кой знае какъв избор за развлечения.
– Шалa, къде е Рохилa? – прошепнах аз. Промъкнахме се крадешком към дъното на къщата. Сърцето ми лудо биеше.
– Занесе храна на съседите. Майка-джан [1 – Джан – мило обръщение към близки и любими хора в знак на привързаност, а също и като израз на уважение. При много обстоятелства въздържанието от неговата употреба се приема за проява на грубост. – Б. пр.] им приготви патладжани. Май че някой умрял.
– Умрял? – Стомахът ми се сви. Отново пренесох вниманието си върху Шалa. Следвах я по петите.
– Къде е майка-джан? – запита Паруин с пресипнал от вълнение глас.
– Приспива бебето – отвърна Шалa и се извърна към нас. – А вие гледайте да не вдигате толкова шум, защото иначе ще разбере, че се прибирате едва сега.
С Паруин замръзнахме. Лицето ѝ помръкна при вида на разширените ни очи. Извърна се и съзря майка-джан зад себе си. Излязла беше от задната врата и стоеше насред тесния калдъръмен двор зад къщата.
– Майка ви е съвсем наясно точно кога се прибирате, момичета; съвсем наясно е и на какво ви учи по-голямата ви сестра – кръстосаните ръце издаваха яда ѝ.
Шалa засрамено увеси глава. С Паруин се опитвахме да избегнем погледа на майка-джан.
– Къде бяхте?
Ама колко ми се искаше да ѝ кажа истината само!
Едно момче, момче с късмет, понеже имаше колело, проследи Шалa, подмина ни, а после закръжи напред-назад. Шалa не му обърна никакво внимание. Когато ѝ прошепнах, че я гледа, тя изшътка да замълча, сякаш думите ми щяха да сбъднат казаното. При третия кръг момчето мина съвсем близо.
Описа примка и се насочи към нас. Засили се по мръсната улица, но като ни наближи – забави. Шалa вървеше със сведен поглед и се опитваше да изглежда ядосана.
– Паруин, внимавай!
Преди да успея да я изтласкам от пътя, предната гума се заби в една метална кофа на улицата, кривна вляво-вдясно и свърна, за да избегне някакво бездомно куче. Колелото буквално връхлетя върху ни. С високо извити вежди и отворена уста, момчето се мъчеше да запази равновесие. Помете Паруин и се стовари върху стъпалата на магазина за билки и сухи плодове.
– Божичко – възкликна Паруин с висок, замаян глас. – Виж го! Премаза си крака!
– Мислиш ли, че е ранен? – запита Шалa. Стоеше, притиснала устни с ръка, сякаш никога не беше виждала толкова трагична гледка.
– Паруин, полата ти! – Преместих поглед от угриженото лице на Шалa към раздрания подгъв на Паруин. Накъсаните жици на спиците бяха закачили роклята ѝ.
Новата ѝ училищна униформа! Паруин се разхлипа. Знаехме, че ако майка-джан кажеше на татко-джан, наместо да ходим на училище, щяхме да си стоим вкъщи. И преди се беше случвало.
– Защо всеки път, като ви запитам нещо, си гълтате езиците? Няма ли какво да кажете в своя защита? Прибирате се късно и видът ви е такъв, сякаш сте гонили кучета по улицата!
Неведнъж Шалa беше говорила от името на всички ни, но сега изглеждаше ядосана. Както винаги, Паруин беше кълбо от нерви и не я свърташе на едно място. Чух гласа си, преди да осъзная какво казвам.
– Майко-джан, ние не сме виновни! Там имаше едно момче на велосипед, не му обръщахме внимание, но той продължи да обикаля около нас, а аз даже му креснах. Рекох му, че е идиот, ако не знае пътя за дома си.
Паруин неволно се изкиска. Майка-джан я стрелна с поглед.
– Да не би да те е доближил?
– Не, майко-джан. Беше на метри зад нас, искам да кажа. Нищо не рече.
Майка-джан въздъхна и вдигна ръце към слепоочията си.
– Хубаво. Влизайте и се захващайте с домашните. Ще видим какво мисли баща ви по този въпрос.
– Ама ще му кажете ли, майко-джан? – изпищях аз.
– Разбира се, че ще му кажа – отвърна тя и ме перна по гърба, докато минавах покрай нея, за да вляза вкъщи. – Не сме навикнали да имаме тайни от баща ви!
Дращехме с моливите в тетрадките си и шепнешком се питахме как ли ще реагира татко-джан, като се прибере у дома. Паруин имаше план.
– Трябва, мисля, да кажем на татко-джан, че учителите знаят за тези момчета и че са им дали да се разберат, затова повече няма да ни безпокоят – енергично рече тя.
– Паруин, каква полза? Какво ще стане, когато майка-джан попита ханъм Бехдури?
Шалa, гласът на здравия разум.
– Ами, тогава ще му кажем, че момчето се е извинило и е обещало повече да не ни притеснява. Или че ще намерим друг път до училище.
– Хубаво, Паруин. Ти му кажи. На мен така и така вече ми е опротивяло да говоря от името на всички ви.
– Паруин няма да каже нищо. Тя говори само когато никой не слуша – рекох аз.
– Много смешно, Рахимa. Голяма куражлийка си, няма що! Ама дай да те видим докъде ще ти стигне смелостта, когато татко-джан се прибере – нацупи се Паруин.
От само себе си се разбираше, че аз, деветгодишната, не бях особено храбра, ако се наложеше да се изправя лице в лице с татко-джан. Държах мислите си заключени зад стиснати устни, а това не оставаше незабелязано. В крайна сметка татко-джан пак реши да ни спре от училище.
Молехме и настоявахме пред него за позволение да се върнем в класната стая. Една от учителките на Паруин, приятелка от детинство на майка-джан, дори дойде у дома и се опита да вразуми родителите ни. Досега татко-джан винаги омекваше, обаче този път беше различно. Искаше да ходим на училище, но не знаеше как да обезпечи сигурността ни. Как щяха да изглеждат в очите на хората дъщерите му, щом всички виждаха, че местните момчета тичат след тях? Ужасно.
– Ако имах син, такова нещо никога нямаше да се случи! Дявол да го вземе! Защо къщата ни е пълна с момичета! Не едно, не две – цели пет! – щеше да изкрещи той, а майка-джан щеше да се залиса с къщна работа с превити от тежестта на разочарованието рамене.
В последно време не беше в настроение. Майка-джан ни казваше да си затваряме устата и да бъдем почтителни. Спомена, че на татко-джан са му се случили много лоши неща и това го е направило сприхав. Каза, че ако се държим благовъзпитано, той ще се съвземе съвсем скоро. Обаче ние все по-трудно си спомняхме кога татко-джан не е бил сприхав и не е крещял.
Понеже си стояхме у дома, на мен ми възложиха допълнителната задача да пазарувам от бакалницата. На по-възрастните ми сестри им беше забранено да излизат, понеже бяха големи и лесно щяха да привлекат внимание. За момента поне аз бях невидима за момчетата и не представлявах никаква опасност.
През ден натъпквах няколкото банкноти от майка-джан в кесията, която беше пришила към джоба на роклята ми – да си нямам оправдание, ако ги изгубя. Избирах лъкатушни тесни улички и изминавах пътя до любимия ми пазар за трийсет минути. Около сергиите гъмжеше от народ. Жените изглеждаха по-различно отпреди няколко години. Някои носеха сини чадори, други – поли до земята и семпли пребрадки на главата. Мъжете се обличаха досущ като баща ми – дълги туники и широки панталони в бозави като пейзажа наоколо цветове. Шапките на малките момчета бяха богато украсени с кръгли огледалца и златни ширити. Докато пристигнех, обувките ми пак се напрашваха и аз се виждах принудена да използвам носната си кърпичка като филтър срещу облаците пепел, които стотиците коли оставяха след себе си. Сякаш оцветеният в каки пейзаж се разтваряше във въздуха на селото.
Нямаше и две седмици, откакто ни спряха от училище, и собствениците на магазините вече ме познаваха. Деветгодишните момичета, които обикаляха решително дюкяните, не бяха много. И понеже знаех как родителите ми се пазарят, мислех си, че и аз мога като тях. Опъвах се на пекаря, дето се опитваше да ми вземе двойно повече, отколкото на майка ми. Бакалинът ме уверяваше, че брашното е внос и заради това е с надценка. Препирах се и с него. Издебело подчертавах, че мога също толкова лесно да взема това специално брашно от ага Мируаис по-надолу в квартала, и посрещах с присмех неговата цена. Той скърцаше със зъби, слагаше брашното в торбата при останалите продукти и мърмореше под нос думи, неподобаващи за слуха на едно дете.
Майка-джан беше доволна, че ѝ помагам с пазаруването. Ситарa правеше първите си стъпки и не ѝ даваше време да диша. Майка-джан караше Паруин да наглежда Ситарa, докато двете с Шалa вършеха домакинската работа, чистеха прахта, метяха и приготвяха вечерята. Следобедите майка-джан ни караше да седнем с книгите и тетрадките и да си напишем назначените от нея домашни.
За Шалa дните се нижеха дълги и изнурителни. Копнееше да види приятелите си и да поговори с учителите. Интуицията и интелектът бяха силните ѝ страни. Не беше първа, но неизменно очароваше преподавателите и те я числяха към звездите в класа. Външно не блестеше с нищо, но полагаше особени грижи за вида си. Всяка вечер разресваше косата си поне по пет минути, понеже някой ѝ беше казал, че така къдриците ѝ ще израснат по-дълги. Другите биха окачествили лицето ѝ по-скоро като приятно, но не и красиво или запомнящо се. Характерът ѝ обаче я караше да сияе. Хората я поглеждаха и не можеха да не се усмихнат. Учтива и благовъзпитана, тя беше любимка в училище. Гледаше те по онзи си неин начин и те караше да се чувстваш значим. В присъствие на семейството и приятелите Шалa беше повод за гордост за майка-джан, понеже говореше зряло и разпитваше за всекиго от семейството.
– Как е милата Фарзане? От толкова време не съм я виждала! Моля ви, предайте ѝ, че съм питала за нея – казваше тя. Бабите кимаха одобрително и превъзнасяха майка-джан, задето е отгледала такова благовъзпитано момиче.
Нещата с Паруин стояха другояче. Тя беше изумителна. Очите ѝ не бяха с мътнокафяв цвят като нашите, а лешниково-сиви и те караха да забравиш какво си искал да кажеш. Непокорни къдрици обрамчваха лицето ѝ. Несъмнено Паруин беше най-привлекателното момиче в цялото наше многолюдно семейство.
Обаче изобщо не умееше да общува. Ако приятелките на майка-джан наминеха, Паруин се свиваше в ъгъла и се заемаше да сгъва и разгъва някоя покривка за маса. А ако успееше да се измъкне, преди гостите да влязат в стаята – още по-добре. Нищо друго не ѝ носеше повече облекчение от шанса да си спести обезателните три целувки при поздрава. Отговаряше лаконично и трескаво търсеше с поглед как да се отскубне по най-бързия начин.
– Паруин, моля те! Леля ти, халa [2 – Халa, леля. – Б. пр.] Лайломa, те пита нещо. Би ли се обърнала, ако обичаш? Не е наложително да поливаш цветята точно сега!
Паруин компенсираше неумението да общува с артистичността си. Беше истински виртуоз с молива и листа хартия. В ръцете ѝ графитът се превръщаше във визуална енергия. Сбръчкано лице, ранено куче, къща, дотолкова разнебитена, че нищо не би било в състояние да я възстанови. Имаше талант. Дарена беше с вещината да показва онова, което не виждаш, макар очите ѝ да се спираха върху същите гледки като твоите. Умееше за минути да нахвърли шедьовър, но миенето на чинии ѝ отнемаше часове.
– Паруин не е от този свят – казваше майка-джан. – Тя е едно много различно момиче.
– И каква полза? И тя ще трябва да оцелява и да си проправя път в живота – натъртваше татко-джан, макар да харесваше рисунките ѝ и да държеше до леглото си цяла купчина, за да ги прехвърля от време на време.
И още един проблем – Паруин се беше родила с болна става. Някой казал на майка-джан, че сигурно е лежала твърде много на една страна по време на бременността. От мига, в който Паруин започнала да пълзи, станало очевидно, че нещо не е наред. Отнело ѝ повече време да се научи да върви и до ден-днешен куцаше. Татко-джан я завел на лекар, когато била на пет или шест години, но му казали, че е прекалено късно.
А ето ме и мен. Аз не се разстроих колкото останалите, че ни спряха от училище. Предполагам, защото това ми даваше възможност да скитам сама, без двете ми по-големи сестри да ми се карат или пък да настояват да им подавам ръка, когато пресичаме улицата. Най-после! Можех да се похваля с повече свобода от тях!
Майка-джан се нуждаеше от помощ за различни дребни поръч-ки, а напоследък беше невъзможно да се разчита на татко-джан за каквото и да е. Помолеше ли го да донесе нещо от пазара на път за вкъщи, той неизбежно забравяше, а после я проклинаше за празния долап. Ако пък отидеше на пазар сама, съвсем побесняваше. От време на време майка-джан молеше съседите да ѝ вземат едно или друго, но гледаше да не прекалява, понеже знаеше, че те вече шушукат по повод странната привичка на татко-джан да кръстосва нагоре-надолу тясната уличка пред нас и да размахва ръце като обезумял, докато разяснява нещо на птиците. Поведението му изглеждаше чудато и на двете със сестра ми, но майка-джан каза, че нашият татко трябвало да взема някакво специално лекарство и заради това се случвало да се държи необичайно.
У дома не можех да се сдържа и да не говоря за приключенията си навън, в света. Шалa се притесняваше повече от Паруин, на която освен моливи и хартия друго не ѝ трябваше.
– Ще гледам утре да взема малко печен нахут от пазара. Имам дребни. Ако искаш, мога да ти донеса, Шалa.

На книжния пазар от 26 февруари 2017 г. 
Превод от английски: Елика Рафи
Обем: 440 стр.
Издателство: Сиела 
ISBN: 978-954-28-2208-0
Корична Цена: 17,90 лв.

Прочетете още:

• „Стълбове от сол“ – Фадия Факир
• „Мираж“ – Дъглас Кенеди
• „Лупита обичаше да глади“ – Лаура Ескивел