Инспектор Хари Хуле се завръща в „Жажда“ от Ю Несбьо

Този октомври „властващият крал“ на скандинавския криминален роман Ю Несбьо се завръща на българския пазар с най-новия случай на инспектор Хари Хуле. Преведена на над 50 езика, поредицата за своенравния полицай не спира да вълнува читателите по света цели 20 години, а Холивуд вече пренесе образа му и върху големия екран. Касовата екранизация на „Снежния човек“ излиза по кината на 13 октомври и в ролята на Хари влиза двукратно номинирания за „Оскар“ Майкъл Фасбендър.

Какво обаче прави романите на Ю Несбьо толкова специални? Разгръщайки негова книга, винаги ще срещнете дълбоко човешки образи, ще потънете в автентичната, мрачна атмосфера на Осло, ще потръпвате в очакване на следващия стъписващ обрат и ще се надпреварвате с времето, заедно с Хари, в преследване на убиеца. „Жажда“, единадесетият случай на инспектор Хуле, е все така пристрастяващ, както сме свикнали да очакваме да бъде писането на Несбьо.

Извършено е зловещо убийство. Жертвата е млада жена, пристрастена към изпълненото с обещания приложение за запознанства „Тиндър“. Единствената улика – следи от ръжда и боя в раните – не води наникъде.

Два дни по-късно следва още едно убийство при притеснително сходни обстоятелства: млада жена, потребител на „Тиндър“, педантично почистено местопрестъпление. Същите ужасяващи рани.

Вътрешна информация от разследването достига до медиите и обществеността научава, че следователите буксуват, а из улиците на Осло необезпокоявано броди психопат. Всички погледи са насочени към полицейската управа, а единственият полицай, подготвен за случая, вече не работи за тях. Бившият старши инспектор Хари Хуле е обещал на съпругата си, а и на себе си, че няма да се върне; не и след последната игра на котка и мишка, която бе застрашила живота на най-близките му.

Само че нещо в тези убийства обсебва вниманието на Хари, нещо в детайлите, убягнало на колегите му. Сякаш чува „глас на мъж, чието име се опитва да си спомни“. Въпреки обещанието си, въпреки огромните залози, Хари отново се впуска по следите на неуловима сянка от миналото, на чудовището, което се беше изплъзнало.

За автора:

През последното десетилетие Ю Несбьо се утвърди като емблема на скандинавското криминале. Норвежецът бързо премина от етикета „следващия Стиг Ларшон“ до това да бъде своя собствена марка – на върха на всички класации, книгите му са достигнали фантастичните 33 милиона продадени екземпляра. „Холивуд Рипортър“ го постави на 15-о място в класацията си за най-влиятелните писатели в Холивуд за 2016-а.

В момента се работи по няколко екранизации на негови книги, освен дългоочакваната адаптация на „Снежния човек“. Към другите проекти са свързани имена като Дени Вилньов, Джейк Джиленхол, Мила Кунис, Леонардо ди Каприо, Браян Кранстън, Чанинг Тейтъм...

Откъс

ПРОЛОГ

Той се взираше в бялото нищо.
От близо три години все това правеше.
Никой не го виждаше и той не виждаше никого. Освен при всяко отваряне на вратата. Тогава през процепа се изпускаше пара, колкото да се мерне някое голо мъжко тяло, после вратата пак се хлопваше и всичко се обвиваше в мъгла.
След малко банята затваряше. Той беше сам.
Загърна се по-плътно в белия хавлиен халат, стана от дървената пейка и излезе. Мина покрай пустия басейн и хлътна в съблекалнята.
Не се чуваше нито шуртене на вода, нито турска реч, нито шляпане на боси крака по плочките. Вторачи се в отражението си в огледалото. Прокара показалец по още незараслия белег от последната операция. Отне му време да привикне към новото си лице. Пръстът се плъзна по врата, по гърдите, спря над мястото, откъдето започваше татуировката.
Отключи катинара на шкафчето, обу си панталоните и си навлече палтото направо върху още влажния халат. Завърза си обувките. Увери се, че е сам, после отиде до друг шкаф, заключен с катинар с шифър и мацнат с петно синя боя. Нагласи въртящите се цифри в комбинацията 0999. Отключи металната скоба, свали я и отвори вратичката на шкафа. Огледа големия хубав револвер вътре. Обхвана плътно червената му дръжка и го прибра в джоба на палтото си. Извади плика и го разпечата. Вътре откри ключ, адрес и по-подробна информация.
В шкафа имаше и още нещо.
Боядисано в черно. От ковано желязо.
С една ръка вдигна предмета срещу светлината и се полюбува на възхитителната изработка.
Щеше да се наложи да го измие и изтърка, но вече усещаше възбудата от мисълта да го използва.
Три години. Три години в бялото нищо, в пустош от безсъдържателни дни.
Стига толкова. Крайно време беше отново да започне да черпи от живота с пълни шепи.
Крайно време да се завърне.
Хари се сепна в съня си. Вторачи се в сумрачната спалня. Пак си беше той, върна се, намираше се у дома си.
– Кошмар ли сънува, скъпи? – прошепна му спокоен топъл глас.
Обърна се към нея. Кафявите ѝ очи се впиха въпросително в неговите. Призракът избледня и се изгуби.
– Тук съм – увери го Ракел.
– И аз.
– Този път кой беше?
– Никой, никой – излъга Хари и я погали по бузата. – Заспивай.
Затвори очи. Изчака достатъчно, за да е сигурен, че и тя е затворила своите, и погледна. Зае се да изучава лицето ѝ.
Този път видя онзи в гора. Тресавище, обвито в бяла мъгла, която се кълбеше наоколо. Мъжът вдигна ръка и насочи нещо срещу Хари. Хари мярна татуираното сатанинско лице върху оголените му гърди. После мъглата се сгъсти и онзи изчезна.
– И аз съм тук – прошепна Хари Хуле.

ПЪРВА ЧАСТ

ПЪРВА ГЛАВА

Сряда вечер
Макар бар „Джелъси“ – в превод „Ревност“ – да беше почти празен, вътре се дишаше тежко.
Мехмет Калак огледа мъжа и жената пред бара, докато им наливаше вино. Имаше общо четирима клиенти. Третият, някакъв тип, седеше сам на отделна маса и отпиваше малки глътки от халба с бира, а каубойските ботуши на четвъртия се подаваха от едно сепаре, където светлите отблясъци от телефонен дисплей час по час разсейваха тъмнината. Четирима клиенти в единайсет и половина през септември в района на най-оборотните нощни заведения в „Грюнерльока“. Трагична посещаемост. Не можеше да продължава да я кара така. Често-често се питаше защо му трябваше да напуска длъжността управител на бар в най-модерния хотел в града, за да се захване сам-самичък да разработва тази западнала дупка, където се отбиваха предимно пияндета. Направи го вероятно защото вярваше, че като надуе цените, ще прогони старите посетители и ще привлече мечтания контингент на всички собственици на нощни заведения: младите, платежоспособни, безпроблемни клиенти от квартала. Или пък защото след като скъса с приятелката си, Мехмет изпитваше потребност да се претрепва от работа. Или просто офертата на Даниал Бенкс му се стори изгодна, след като от банката го отрязаха. Или беше още по-просто: в бар „Джелъси“ именно той пускаше музиката, а не някой скапан хотелски управител, поклонник на една-единствена „мелодия“: бръмченето на касовия апарат. Старата клиентела Мехмет я изрита лесно. Тя вече отдавна си бе намерила ново свърталище в евтин бар на три пресечки оттук. Привличането на нови клиенти обаче се оказа трудно. Навярно се налагаше да преосмисли концепцията си. Вероятно един-единствен телевизионен екран, по който нонстоп вървяха мачове от турското първенство, не беше достатъчен барът да минава за спортен. А в музикално отношение май трябваше да наблегне на по-сигурни, класически изпълнители като „Ю Ту“ и Спрингстийн за господата и „Колдплей“ за дамите.
– Не съм ходил на кой знае колко срещи, уредени в Тиндър – Гайр отпи и остави чашата с бяло вино върху бара. – Но ми прави впечатление, че по света бъка от откачалки.
– Нима? – жената едва потисна прозявката си.
Имаше късо подстригана руса коса. И стройна фигура. Мехмет ѝ даваше трийсет и пет години. По припрените ѝ, малко трескави движения и изморените очи отсъди, че вероятно се преработва и тренира с надеждата да си набави необходимата ѝ енергия. Мехмет видя как Гайр хвана с три пръста столчето на чашата – точно както я държеше и дамата. По време на десетките си срещи с потребителки на Тиндър Гайр неизменно поръчваше същото като потенциалните си партньорки – от уиски до зелен чай. Навярно искаше да им изпрати посланието, че и в това отношение си подхождат.
Гайр се прокашля. От пристигането на жената бяха изминали шест минути, установи Мехмет. Време беше Гайр да отправи коронната си реплика.
– По-красива си отколкото на профилната снимка, Елисе.
– Това вече го чух, но все пак благодаря.
Мехмет се зае да полира някаква чаша с привидно разсеян вид.
– Кажи ми, Елисе, какво искаш от живота?
Тя се усмихна малко отегчено.
– Мъж, който да не държи само на външността.
– Напълно съм съгласен с теб, Елисе. Вътрешното съдържание е важно, а не обвивката.
– Пошегувах се. Всъщност не си прав. На профилната снимка изглеждам по-добре, както впрочем и ти, Гайр.
– Хе-хе – неприятно изненадан, той прикова поглед в чашата си. – Е, като повечето хора и аз съм избрал сполучлив портрет. Та, казваш, търсиш си партньор. Какъв?
– С желание да домакинства и да гледа три деца – тя си погледна часовника.
– Хе-хе – в пот плуваше не само челото, а цялата голяма, гладко избръсната глава на Гайр. Съвсем скоро, знаеше Мехмет, под мишниците на черната му риза, кройка slim fit – странен избор, защото Гайр не беше нито строен, нито в добра физическа форма – щяха да избият тъмни петна. Той завъртя чашата в ръка. – Имаш точно моя тип чувство за хумор, Елисе. На мен засега единственото ми семейство е кучето ми. Обичаш ли животни?
„Танръм, божичко – запита се на турски Мехмет, – кога най-после ще хвърли картите на масата?“
– Ако срещна подходящия и усетя, че си пасваме и по характер, и...
– ... и в друго отношение – той се усмихна, снижи глас и посочи към слабините си. – Това обаче трябва да се провери на практика, нали, Елисе?
Мехмет потръпна. Гайр се хвърли в атака ва банк и предстоеше да понесе поредния удар по и бездруго смачканото си самочувствие.
Жената избута настрана чашата си и леко се наведе напред. Наложи се Мехмет да наостри уши, за да я чува:
– Ще ми обещаеш ли нещо, Гайр?
– Разбира се – и погледът, и гласът му излъчваха кучешко нетърпение.
– След като си тръгна оттук, повече никога не се опитвай да се свързваш с мен.
Мехмет изпита възхищение към Гайр, който намери сили дори да се усмихне:
– Дадено.
Жената се облегна назад.
– Не ми приличаш на психопат, Гайр, но те моля да ме разбереш. Няколко пъти вече ми се случва да се опаря. Един дори започна да ме преследва и да заплашва гаджетата ми. Не се обиждай, но вече съм доста предпазлива.
– Разбирам – Гайр вдигна чашата и я пресуши. – Както самият аз отбелязах преди малко, по света е пълно с откачалки. Не се бой. Няма страшно. Пък и от статистическа гледна точка мъжете ги грози четирикратно по-голяма опасност да станат жертва на убийство, отколкото жените.
– Благодаря за виното, Гайр.
– Ако един от трима ни... – Мехмет побърза да погледне встрани, когато Гайр го посочи – ... стане жертва на убийство тази вечер, вероятността това да си ти е едно към осем. Или, момент, трябва да разделя и на...
Жената стана.
– Успех в изчисленията. Лека нощ.
Тя си тръгна. Гайр продължи да стои вторачен в чашата си, като поклащаше глава в ритъма на „Fix You“*, (* В текста на песента „I will try to fix you“ – „Ще се опитам да те вдигна на крака“. – Бел. прев.) сякаш за да убеди Мехмет и други евентуални свидетели, че вече се е отърсил от неуспеха; жената е била триминутно поп парче и след още три минути вече ще я е забравил. После Гайр стана и тръгна. Мехмет се огледа. Каубоят и онзи, дето направо изтезаваше бирата си с мудното си пиене, се бяха изнесли. Мехмет остана сам. Изведнъж въздухът сякаш се насити с кислород. С помощта на мобилния си телефон Мехмет промени плейлистата на уредбата. Пусна си каквото му се слушаше: „Бед Къмпани“. Група, основана от бивши членове на „Фрий“, „Мот дъ Хупъл“ и „Кинг Кримсън“, просто няма начин да е лоша. Особено пък ако вокалът е Пол Роджърс. Мехмет наду звука и чашите зад бара затракаха.
Елисе вървеше надолу по улица „Турвал Мейер“. Минаваше между семпли четириетажни жилищни сгради, някога подслонявали работническата класа в беден квартал на беден град. Сега обаче цените им вървяха колкото в Лондон или Стокхолм. Осло през септември. Мракът най-сетне се завърна. Безконечните, дразнещи светли летни нощи с тяхната истерия, бодрост и идиотщина най-сетне отминаха. През септември норвежката столица се връщаше към истинското си аз: меланхолично, резервирано, ефективно. Солидна фасада, нелишена от тъмни места и потайности. Като самата Елисе. Поне така я описваха познатите ѝ. Тя ускори крачка. Във въздуха тегнеше дъжд: пръските от устата на Господ, когато киха, както се бе изразил един от мъжете, с които си уреди среща по Тиндър, в опит да се направи на поет. Елисе възнамеряваше да се откаже от приложението за онлайн запознанства. Още утре приключва. Стига толкова. До гуша ѝ дойде от разгонени нерези. Само с поглед я караха да се чувства долна мръсница. Писна ѝ от психопати и смахнати типове. Впиваха се в нея като пиявици и изсмукваха времето, енергията и спокойствието ѝ. Нагледа се на предостатъчно жалки неудачници, които ѝ вменяваха комплекс за малоценност.
Срещите, уредени по интернет, по принцип минаваха за съвременния начин да завържеш запознанство. В тях уж нямало нищо срамно; практикували се масово. Но не беше истина. Хората се запознаваха на работното си място, в читалните, чрез общи приятели, във фитнес зали, в кафенета, в самолети, автобуси, влакове. Запознаваха се по старомодния начин, непринудено, без напрежение и впоследствие запазваха романтичната илюзия за невинност, чистота и съдбовна предопределеност. Елисе искаше да съхрани тази илюзия. Ще изтрие профила си. Точка по въпроса. И преди се беше заричала, но сега го реши твърдо. Още тази вечер.
Прекоси улица „Софиенберг“ и извади ключа си за портата до зарзаватчийницата. Бутна вратата и пристъпи в мрака. Изведнъж замръзна на място.
Бяха двама.
Отне ѝ няколко секунди, докато очите ѝ привикнат към тъмнината. Чак тогава видя какво държат. И двамата си бяха свалили циповете и си бяха извадили оная работа.
Тя отстъпи назад. Не се обърна. Само се молеше зад нея да не стои още един.
– Извинявайте, мамка му – изруга млад глас. Към осемнайсет-двайсетгодишен, прецени Елисе. Пиян.
– Ей, бе! – извика другият през смях. – Опика ми обувките!
– Ами стреснах се!
Елисе се загърна плътно в палтото си и мина покрай момчетата, които пак се обърнаха към стената.
– Това не е писоар – отбеляза тя.
– Сори, бяхме на зор. Няма да се повтори, споко.
Гайр бързаше по улица „Шлепегрел“. Блъскаше си главата над задачата. Погрешно беше изчислил, че от двама мъже и една жена вероятността жената да стане жертва на убийство е едно към осем. Уравнението беше много по-сложно. Всичко винаги се оказва по-сложно, отколкото си мислиш.
Пресече улица „Румсдал“ и нещо го накара да се обърне. На петдесет метра зад него вървеше мъж. Без да е сигурен, Гайр май го видя да зяпа някаква витрина на отсрещния тротоар, когато излезе от бар „Джелъси“. Гайр ускори крачка и пое на изток, към спортния комплекс „Делененга“ и някогашната шоколадова фабрика, сега преустроена в модерна жилищна сграда. По улиците не се мяркаха хора. Само някакъв автобус, явно изпреварил графика, беше спрял на спирката. Гайр се озърна през рамо. Непознатият продължаваше да го следва, поддържайки същата дистанция. Открай време Гайр се боеше от тъмнокожи типове. Не можа обаче да разгледа добре пешеходеца зад гърба си. Гайр напусна „Грюнерльока“, някога обитаван от работническата класа, а днес от хора с високи доходи, и навлезе в квартали, традиционни свърталища на емигранти, където преобладаваха общински жилища, отпускани на социално слаби. До входната врата на неговия блок оставаха стотина метра. Гайр хвърли поглед през рамо. Онзи тичаше. Мисълта, че го преследва сомалиец, преживял ужасите от Могадишу и травмиран за цял живот, накара Гайр мигом да си плюе на петите. Не беше тичал от години и при всеки удар на стъпалата му върху асфалта мозъчната му кора се раздрусваше и зрителното му поле започваше да подскача. Добра се до заветната цел, улучи ключалката при първия опит, влетя в двора и затръшна тежката дървена порта. Облегна се на влажната ѝ вътрешна страна. Дробовете му изнемогваха, млечната киселина изгаряше бедрата му. Обърна се и надникна през прозорчето в горната част на вратата. На улицата нямаше никого. Навярно човекът зад него изобщо не е бил сомалиец. Напуши го смях. Боже, какво шубе го хвана само защото току-що говориха за убийства. Елисе нямаше друга работа, та отвори дума за онзи свой преследвач.
Все още запъхтян, Гайр отключи и влезе в апартамента. Извади си бира от хладилника, забеляза, че прозорецът в кухнята е отворен към улицата, и го затвори. Отиде в кабинета и включи осветлението.
Натисна клавиш на компютъра и двайсетинчовият екран светна.
Въведе „Порнхъб“ и „френско“ в полето за търсене. Започна да преглежда снимките, докато открие жена със същата прическа и цвят на косата като Елисе. Понеже стените на апартамента бяха тънки, пъхна жака на слушалките в гнездото на компютъра, кликна два пъти върху снимката, разкопча си панталона и го смъкна. Жената приличаше съвсем бегло на Елисе, затова Гайр затвори очи и се съсредоточи върху стенанията ѝ, докато се опитваше да си представи малката, строга уста на Елисе, присмехулния ѝ поглед, обикновената, но върху нейното тяло адски сексапилна блуза. Не би могъл да я има. Никога. Освен по този начин.
Гайр спря. Отвори очи. Пусна члена си. Космите на тила му настръхнаха от хладния полъх отзад. Идваше от вратата, която – беше сигурен – старателно бе затворил. Посегна да свали слушалките, но знаеше, че е закъснял.
Елисе окачи веригата на вратата, изхлузи си обувките в коридора и по навик погали снимката, пъхната под рамката на огледалото. На нея позираше с племенницата си Ингвил. Въпросният ритуал, наглед безсмислен, очевидно удовлетворяваше – подобно на историите какво ни очаква след смъртта – изконна човешка потребност от вътрешно спокойствие. Елисе влезе в дневната и се изтегна на дивана в малкия, но уютен и неин собствен двустаен апартамент. Погледна си телефона. Есемес от службата: сутрешното съдебно заседание се отменяло. Елисе нарочно не спомена пред тазвечершния си познат, че работи като адвокат и представлява в съда жертви на изнасилвания. И цитираната от него статистика, според която мъжете са много по-застрашени от убийство отколкото жените, съвсем не отразява цялата истина. Ако убийството е извършено със сексуален мотив, вероятността жертвата да е жена, е четири пъти по-голяма. Това бе и една от причините още след покупката на апартамента Елисе да смени патрона на бравата и да извика майстор да монтира предпазна верига – рядкост в норвежките домове – която впрочем все още я затрудняваше при всяко поставяне и сваляне.
Отвори Тиндър. Приложението бе открило съвместимост с трима потенциални партньори. Още снощи ги бе плъзнала вдясно. Ех, ето това му беше най-готиното на Тиндър. Не самата среща с тези мъже, а мисълта, че са реални и я желаят. Да си позволи ли един последен епистоларен флирт, последна виртуална тройка с двама непознати, преди окончателно да изтрие профила си и приложението?
Не. По-добре да го разкара веднага.
Влезе в менюто, попълни нужното и на екрана се появи въпросът дали е сигурна в желанието си да закрие профила си.
Елисе забеляза колко силно трепери показалецът ѝ. Божичко, нима се бе пристрастила? Зависимост ли бе развила към постоянното потвърждение, че има мъже, някой, който не знае коя е и каква е по характер, но въпреки това я иска такава, каквато е. Или поне такава, каквато беше излязла на профилната си снимка. Изцяло ли беше зависима, или само малко? Щеше да разбере, след като изтрие профила си и си обещае да изкара един месец без Тиндър. Един месец. Ако не издържи, значи сериозно е загазила. Треперещият ѝ пръст понечи да чукне върху „Да“.
Ако пък се окаже пристрастена, каква опасност крие това нейно увлечение? Всички се нуждаем от близост. Някъде ѝ бе попаднала информация, че телесният контакт е жизненоважен за физическото оцеляване на кърмачетата. Струваше ѝ се преувеличено, но пък, от друга страна: какъв смисъл има да живее само заради себе си, заради работа, която изпива всичките ѝ сили, за приятели, с които поддържа контакти предимно по задължение и защото страхът от самотата я измъчва повече от отегчителното им мрънкане за деца, за семейни половинки, за липсата на едно от двете – или и на двете? Ами ако нейната половинка в момента е влязла в Тиндър? Добре де, последно. Елисе плъзна вляво първата появила се снимка. Тоест, хвърли я в кошчето за отпадъци. Този не го иска. И вторият последва съдбата на предшественика си. Третият – също.
Мислите ѝ блуждаеха безцелно. Беше присъствала на лекция, изнесена от психолог, беседвал с най-жестоките изнасилвачи в страната. Той обобщи, че мъжете убиват за секс, пари и власт, а жените – от ревност и страх.
Елисе попадна на снимка, която не отмести вляво. В тясното лице имаше нещо смътно познато, макар снимката да беше размазана и тъмна. И преди ѝ се беше случвало да попада на познати: все пак самото приложение Тиндър беше създадено така, че да свързва хора, живеещи в непосредствена близост. Според Тиндър този мъж се намираше на по-малко от километър от Елисе. Кой знае, може би живееше на съседната улица. Размазаната снимка показваше, че не е запознат със съветите за печеливша тактика в мобилното приложение. А това само по себе си беше плюс. „Здрасти“ – гласеше съобщението му. Изобщо не се опитваше да блесне. Може да не беше оригинално, но определено издаваше самочувствие. На Елисе би ѝ харесало, ако на някой купон до нея се приближи непознат и я поздрави лаконично със спокоен, нетрепващ поглед, който казва „навита ли си да продължим?“
Плъзна снимката вдясно. В категорията „събудили любопитството ми“.
Веселият сигнал от айфона извести, че приложението е свързало поредната подходяща двойка.
Гайр вдиша тежко през нос.
Вдигна си панталона и бавно завъртя стола.
В тъмната стая светлината от компютърния екран озари слабо горната част от тялото и ръцете на човека, застанал преди малко зад гърба му. Гайр не виждаше лицето, само белите ръце, протегнати напред с някакъв предмет. Черен кожен каиш. С клуп.
Фигурата пристъпи напред, а Гайр инстинктивно се отдръпна.
– Само едно нещо ми е по-гнусно от теб. Сещаш ли се кое? – прошепна гласът в тъмното, а ръцете пристегнаха клупа.
Гайр преглътна мъчително.
– Помиярът – отговори си гласът. – Мръсният помияр, за когото обеща изцяло да се грижиш ти. А сега той сере на пода в кухнята, защото те мързи да го изведеш.
– Недей така де, Кари – прокашля се Гайр.
– Марш навън да го разходиш. И да не си ме докоснал, като си легнеш.
Гайр пое каишката. Вратата зад Кари се затръшна.
Той поседя в тъмното и премига няколко пъти.
Девет, пресметна най-накрая. Двама мъже и една жена. Едно убийство. Вероятността точно жената да е жертвата е едно към девет, не едно към осем.
Мехмет бавно излезе от централните улици и подкара старото беемве нагоре към Шелсос, към еднофамилните къщи с изглед към фиорда и по-чистия въздух. Свърна в притихнала спяща улица. До гаража пред къщата бе паркирано черно ауди „Р8. Мехмет намали. Поколеба се дали пак да не даде газ и да продължи напред. Знаеше, че така само ще отложи неизбежното. От друга страна обаче, се нуждаеше точно от това. От отсрочка. Но Бенкс пак щеше да го намери, а сега се бе появил подходящ момент. Беше тъмно, тихо и нямаше свидетели. Мехмет паркира до бордюра. Отвори жабката. Погледна онова, което от няколко дни държеше вътре, именно в очакване да възникне сегашната ситуация. Пъхна го в джоба си и си пое дъх. Слезе от колата и тръгна към къщата.
Вратата на аудито се отвори и оттам се появи Даниал Бенкс. Когато се срещнаха в ресторант „Индийска перла“, Мехмет си даваше сметка, че пакистанското малко име и английската фамилия най-вероятно са фалшиви колкото и подписът му върху така наречения договор. Но пачките в куфара, който плъзна към него по масата, си бяха съвсем истински.
Чакълът пред гаража хрущеше под обувките на Мехмет.
– Хубава къща – отбеляза Даниал Бенкс, облегна се на аудито и скръсти ръце. – Защо не я ипотекира?
– Живея тук под наем – уточни Мехмет. – В сутерена.
– Лоши новини за мен. – Бенкс беше много по-дребен от Мехмет, но напращелият бицепс, който издуваше сакото, му придаваше силно заплашителен вид. – Значи дори да подпалим къщата и тя да изгори до основи, няма да получиш застрахователно обезщетение, та евентуално да си покриеш борчовете, така ли?
– Да.
– Новините са лоши и за теб, защото това означава, че се налага да пристъпим към болезнените методи. Да ти обясня ли в какво се състоят?
– Не искаш ли преди това да разбереш дали няма да ти се издължа?
Бенкс поклати глава и извади нещо от джоба си.
– Просрочи датата с три дни. А точността е от ключово значение, предупредих те. Длъжен съм да покажа не само на теб, но и на всичките ми длъжници, че няма да търпя подобни нарушения.
Вдигна предмета на светлината от гаражната лампа. Мехмет се задъха панически.
– Не е особено оригинално, знам – Бенкс наклони глава и огледа клещите. – Но върши работа.
– Ама...
– Кое не разбра? Давам ти да си избереш пръст. Повечето прежалват лявото кутре.
Мехмет усети как у него напира нещо мощно. Гняв. Гърдите му се повдигнаха и дробовете се изпълниха с въздух.
– Предлагам ти по-добро решение, Бенкс.
– И какво е то?
– Не е особено оригинално – Мехмет бръкна с дясната си ръка в джоба, извади предмета, хвана го с две ръце и го протегна срещу Бенкс. – Но върши работа.
Бенкс се взираше смаян. Кимна бавно.
– Прав си – грабна пачката от Мехмет и свали ластика.
– Покриват и вноските, и наказателните лихви. Но, моля, преброй ги сам.
Зън!
Тиндър откри човек, с когото си подхождате.
Триумфалният сигнал от телефона ти, когато някой, когото си поставил сред одобрените кандидати, също е преместил снимката ти вдясно.
Умът на Елисе работеше трескаво, сърцето ѝ препускаше в галоп.
Тя знаеше, че това е добре известен ефект от сигнала, известяващ успешно сватосване: повишена сърдечна честота в резултат от еуфорията. Така се освобождава коктейл от хормони на щастието, предизвикващ пристрастяване. Ала не това беше причината за нейния бесен пулс.
Сърцето ѝ се раздумка, защото сигналът не дойде от нейния телефон, но се разнесе точно в мига, когато тя плъзна снимката вдясно. Снимката на човек, който според Тиндър се намираше на по-малко от километър.
Елисе прикова поглед в затворената врата на спалнята и преглътна.
Звукът навярно бе дошъл от съседен апартамент. В сградата живееха много необвързани мъже – следователно потенциални потребители на социалната платформа. В момента цареше пълна тишина. Дори от долния етаж, където момичетата се готвеха за купон, когато Елисе излизаше за срещата с Гайр. Известен е един-единствен начин да се отървеш от въображаемите чудовища. Да се увериш, че наистина не съществуват.
Елисе стана от дивана и измина четирите крачки до вратата. Поколеба се. През ума ѝ минаха няколко изнасилвания, по които беше работила.
Събра смелост и отвори.
На прага панически се опита да си поеме въздух. Защото въздух нямаше. Или поне тя не можеше да го вдиша.
Лампата над леглото беше включена. Пред погледа ѝ първо се изпречиха чифт каубойски ботуши, стърчащи извън долния ръб на леглото. Дънки. Два дълги крака, скръстени един върху друг. Легналият мъж изглеждаше досущ като на снимката – в полумрак, с размито лице. Разкопчаната риза разголваше гърдите му. Върху кожата имаше рисунка или татуировка на лице. Именно то прикова погледа ѝ. Лице, разкривено в безгласен писък. Сякаш заклещено в отчаян опит да се откопчи. Елисе не успя да извика.
Човекът на леглото вдигна очи. Блясъкът от мобилния телефон озари лицето му.
– Ето че пак се срещаме, Елисе – прошепна той.
Гласът му обясни защо профилната снимка ѝ се стори позната. Цветът на косата беше променен и лицето явно бе претърпяло операция. Личаха белези от хирургически шевове.
Той вдигна ръка и пъхна нещо в устата си.
Изцъклила очи от ужас, Елисе заотстъпва заднишком. Обърна се, дробовете ѝ поеха въздух и тя съзна, че трябва да употреби този въздух за бяг, а не за крясъци. Входната врата отстоеше на пет, максимум шест крачки. Чу проскърцването на леглото, но тя разполагаше със сериозна преднина. Добере ли се до стълбището, ще се разкрещи и ще ѝ се притекат на помощ. Натисна дръжката и дръпна, но вратата се отвори само донякъде и заяде. Заради веригата. Елисе я затвори и посегна да свали веригата, но всичко ставаше много бавно, сякаш се движеше в кошмар. Знаеше, че е закъсняла. Нещо запуши устата ѝ, повлече я назад. В отчаянието си тя простря ръка през процепа, сграбчи рамката от външната страна, опита се да извика, ала голямата, воняща на никотин длан заглуши всичко. Той откопчи пръстите ѝ от рамката и затръшна вратата.
– Не ме ли хареса? – прошепна ѝ. – И ти не изглеждаш толкова добре, колкото на профилната снимка, бейби. Време е да се поопознаем, миналия път н-не успяхме.
Гласът. И заекването. Беше го чувала. Опита се да рита, за да се изтръгне от хватката му, но сякаш я бяха стегнали в менгеме. Той я замъкна пред огледалото и положи глава на рамото ѝ.
– Не си виновна, че ме осъдиха, Елисе. Просто доказателствата бяха железни. Не затова съм тук. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че е пълна случайност? – той се ухили.
Елисе се взираше в устата му. Вътре имаше нещо като капан за лисици. От горната и долната челюст стърчаха железни черни шипове, които влизаха едни в други.
Той зяпна и се чу тихо изскърцване. Механизмът явно беше с пружини.
Сега Елисе си спомни подробностите по случая. Снимките от местопрестъплението. Даваше си сметка, че с нея е свършено.
Той захапа.
Елисе Хермансен се опита да изкрещи в затулящата я длан. Видя как от шията ѝ шурна струя кръв.
Той вдигна глава. Погледна в огледалото. Кръвта ѝ течеше от веждите и косата му и се стичаше по брадичката.
– Направо сме си л-лика-прилика, бейби – прошепна той. И захапа повторно.
Виеше ѝ се свят. Сега не я стискаше толкова силно. Не се и налагаше, защото над нея вече се стелеше сковаващ студ. Непознат мрак постепенно я обладаваше цялата. Тя измъкна ръка и я простря към снимката до огледалото, но върховете на пръстите ѝ увиснаха, преди да се доберат до нея.

ВТОРА ГЛАВА

Четвъртък преди обяд

Острата предобедна светлина падаше през прозорците в дневната и стигаше до коридора.
Специален следовател Катрине Брат стоеше безмълвна пред огледалото и замислено се взираше в снимка, втикната под рамката. На нея жена и малко момиченце седяха прегърнати на скалист склон. И двете бяха с мокри коси и увити в големи хавлии. Сякаш току-що се бяха изкъпали в хладноватото норвежко лято и се опитваха да се сгреят, като се вкопчат една в друга. Сега обаче нещо ги разделяше: ивица засъхнала вече кръв, стекла се по огледалото, се бе вклинила между двете усмихнати лица. Катрине Брат нямаше деца. По едно време, преди няколко години, ѝ се беше приискало да стане майка, но това отмина. Отскоро беше необвързана жена, съсредоточена върху кариерата си, и се чувстваше добре. Нали?
Чу тихо покашляне и вдигна глава. Срещу нея стоеше сипаничаво лице с твърде изпъкнало чело и коса, която започваше от темето. Трюлс Бернтсен.
– По какъв въпрос, младши инспекторе? – попита тя.
Забеляза как той се намуси при недвусмисленото напомняне, че въпреки петнайсетгодишния си стаж в полицията все още заема най-ниския чин и по тази и още редица причини никога не би участвал в следствени действия... ако, трябва да се добави, неговият приятел от детинството и понастоящем главен секретар на полицията Микаел Белман не го беше намърдал.
– По никакъв въпрос – сви рамене Бернтсен. – Ти ръководиш разследването, ти давай разпореждания.
Погледна я със студения си кучешки поглед – едновременно пок`орен и свиреп.
– Разпитай съседите – нареди Брат. – Започни от долния етаж. Интересува ни най-вече какво са чули и видели вчера и по-конкретно снощи. Понеже Елисе Хермансен е живеела сама, искаме да знаем и с какви мъже е поддържала контакт.
– Значи вече си убедена, че е мъж и са се познавали отпреди?
Чак сега Катрине забеляза младия колега – кажи-речи още момче – застанал до Бернтсен. Открито лице. Рус. Хубавец.
– Андерш Вюлер. – Гласът прозвуча високо, очите се усмихваха.
Катрине предположи, че той е напълно наясно с чара си и въздействието му върху околните. Служебната препоръка от началника му от управлението в Тромсьо напомняше любовно обяснение. Автобиографията му потвърждаваше ласкавите отзиви. Отличен успех от Полицейската академия и добри резултати като младши инспектор със следователски функции в Тромсьо.
– Тръгвай, Бернтсен. Ние ще се включим малко по-късно – подкани го Катрине.
В ленивото тътрене на краката му улови пасивен протест, задето го командори по-млад шеф, отгоре на това жена.
– Добре дошъл – Катрине протегна ръка към Вюлер. – Не успяхме да те въведем в обстановката, съжалявам.
– Мъртвите се ползват с предимство – отвърна той.
Катрине разпозна цитат на Хари Хуле. Забеляза, че Вюлер оглежда изпънатата ѝ десница. Вероятно защото не си беше свалила латексовите ръкавици.
– Не съм пипала гадости – увери го тя.
Той се усмихна. Бели зъби. Десет точки плюс.
– Алергичен съм към латекс.
Двайсет точки минус.
– Тези ръкавици – Катрине Брат не отдръпна ръката си – не са покрити с талк и са с ниско съдържание на алергени и ендотоксини. Ако ще работиш в Отдела за борба с насилието, ще ти се налага честичко да използваш такива. При невъзможност можем, естествено, да те преместим в Икономическа престъпност или...
– Добре заварила – засмя се той и хвана ръката ѝ. Катрине усети топлината на дланта му през латекса.
– Аз съм Катрине Брат, старши следовател по случая.
– Знам. Ти беше част от екипа на Хари Хуле.
– Кой екип?
– В котелното.
Тя кимна. Наименованието, използвано от Вюлер, беше много сполучливо. Всъщност Хари сформира екипа от трима души със специална цел, така да се каже: да работи независимо по убийствата на полицаи. След края на разследването Хари се върна в Полицейската академия като лектор, Бьорн – в Експертно-криминалния, а Катрине – в Отдела за борба с насилието, където, както стана ясно, вече се титулуваше старши следовател.
Очите на Вюлер светнаха, все още усмихнати.
– Жалко, че Хари Хуле не... И Трюлс си каза самата истина: желание да се поиздигне в йерархията, но без да се претрепва от бачкане.

На книжния пазар от 2 октомври 2017 г.
Превод: Ева Кънева
Обем: 608 стр.
Редактор: Цвета Германова
Художник: Живко Петров
Издателство: Емас
ISBN: 978-954-357-356-1
Корична цена: 20 лв.