Никога не е късно за мечти и обич

Успокояващо и красиво е човек да знае, че никога не е късно за мечти, безсънни нощи, танци и обич. Че за свободата, любовта и надеждата няма възраст.

Нина Георге ни разказва историята на Мариане, чието сърце кърви от нещастие и прелива от неизживени копнежи. Тя е една от жените, които вехнат и сивеят в непоносимата хватка на студения брак и монотонното мъртво всекидневие. Решава да се слее с вечността, скачайки в Сена, но съдбата има други планове. Парижки клошари я спасяват и в болницата тя осъзнава, че копнее единствено за морето. И тръгва към мечтата си, събудила волята ѝ за живот.

Пристига в Бретан, наема мечтаната стая с гледка към морето, намира си работа в живописен ресторант. В малко рибарско селце открива прекрасни хора, великолепна природа, вкуса и ароматите на местните ястия. Среща и любовта и неусетно зрялата жена се превръща в момиче, което копнее да се радва на дните си, да танцува. Но съпругът ѝ започва да я издирва, появява се дори по телевизията и съобщава, че е изчезнала. Ще я открие там, в Бретан. Призракът от миналото ще се опита да разруши крехкия ѝ сегашен свят.

Ще се справи ли Мариане с новите предизвикателства?

За авторката

Нина Георге е родена през 1973 г. в Билефелд, Германия. Автор е на редица романтични и криминални романи, сред които най-известен е бестселърът „Парижката книжарница“. Романът „Любов в Бретан“ е отличен с наградата „Делия“ за най-добър немскоезичен любовен роман.

Откъс

Умирането е като реене във въздуха. Мариане се отпусна. Чувството беше прекрасно.
Щастието нямаше край, а най-хубавото беше, че може да го поглъща. Ще изпие всичко.
Виждаш ли, татко, обещаното си е обещано.
Видя орхидея, виолетов цвят, и всичко беше музика. Една сянка се наведе над нея и тя позна смъртта; носеше собственото ѝ лице, лице на остаряло момиче със светли очи и отрязани кестеняви плитки.
Устата беше топла. Брадата я гъделичкаше. Устните отново и отново се впиваха в нейните. Мариане вкуси лучена супа и червено вино, цигари и канела.
Смъртта я всмукваше. Явно беше гладна.
Мариане се раздвижи.
Две силни ръце легнаха върху гърдите ѝ. Замаяна, тя се опита да отхвърли тези силни ръце, които разтваряха гърдите ѝ, тласък по тласък. Още една целувка. В гърлото ѝ нахлу студ.
Мариане отвори очи, отвори широко и устата си и изплю мръсна тъмна вода. Изстена и се опъна като струна, а когато пое въздух, болката я прониза като нож и разкъса белия ѝ дроб.
Толкова шумно! Защо беше толкова шумно?
Къде беше музиката? Къде беше момичето? Къде беше щастието? Нима го бе изплюла?
Мариане падна тежко върху коравата земя.
Смъртта я удари в лицето.
Тя погледна нагоре и видя две небесносини очи. Закашля се и шумно пое въздух. С усилие вдигна ръка и върна на смъртта слаба плесница.
Смъртта ѝ заговори на бърз мелодичен френски и я принуди да седне. Мариане ѝ удари още една плесница.
Смъртта ѝ отговори със същата. Този път не толкова силно. Не. В действителност бе помилвала бузата ѝ.
Мариане се попипа по лицето. Как така имаше усещания?
– Как така? – Гласът ѝ беше само глухо скърцане.
Беше толкова студено. И този шум! Мариане погледна наляво. Надясно. Погледна ръцете си, зелени от тревата, в която се бе вкопчила. Пон Ньоф беше само на няколко метра. Лежеше край някаква палатка на десния бряг на реката, а Париж гърмеше от градски шум. Тя не беше мъртва.
Не беше мъртва.
Усещаше болки в корема, в дробовете, навсякъде, даже в косата, нападала по раменете ѝ, мокра, сива и тежка. Сърцето, главата, душата. Гърбът, бузите, всичко.
– Нима не съм мъртва? – изохка отчаяно тя.
Мъжът в рибарска риза се усмихна, после усмивката му потъна зад сянка на гняв. Посочи реката, почука се по челото, след това посочи босите си крака.
– Защо? – Тя искаше да му изкрещи, ала гласът ѝ се пречупи до дрезгав шепот. – Защо го направихте?
Той вдигна ръце и ѝ показа как се е хвърлил с главата надолу. Посочи Мариане, Сена и себе си. Вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Какво друго можех да направя?“.
– Аз имах... причина. Много причини! Нямате право да ми отнемате смъртта. Да не сте Господ? Не, не сте, иначе щях да съм мъртва!
Мъжът със сини очи под гъсти черни вежди погледна Мариане, сякаш я разбираше. Измъкна мократа си риза през главата и я изстиска.
После впи поглед в бенката върху лявата гърда на Мариане, която се виждаше през разкопчаната рокля, и изненадано вдигна вежди. Мариане изпадна в паника и побърза да се закрие. Грозната бенка – рядко срещано пигментно петно с формата на пламъци, – цял живот я беше крила зад закопчани блузи и затворени рокли. Никога не ходеше да плува, само нощем, когато никой нямаше да я види. Майка ѝ наричаше бенката дяволска стъпка, а Лотар – петно на вещица. Никога не я докосваше, винаги затваряше очи, когато идваше при нея, и си почиваше пет минути на гърдите ѝ.
Внезапно Мариане забеляза, че и краката ѝ са голи. Направи отчаян опит да издърпа мократа рокля надолу, като в същото време трескаво закопчаваше копчетата на гърдите. Отблъсна протегнатата ръка на мъжа, който искаше да ѝ помогне да се изправи, и стана. Приглади роклята си, която висеше мокра и тежка. Косата ѝ миришеше на застояла вода. Мариане направи няколко несигурни крачки към стената на кея.
– Мадам! – повика я мъжът с дълбок глас и отново посегна към ръката ѝ.
Мариане го отблъсна. Нахвърли се върху него и го заудря с две ръце. Искаше да издере лицето му, да впие нокти в раменете му, ала бе затворила очи и улучи само въздух... Тогава го изрита. Той не се отдръпна. Ако наоколо имаше хора, щяха да си помислят, че двамата изпълняват любовна трагикомедия.
– Смъртта си е моя! – изфуча Мариане и отново го ритна. – Моя и само моя! Нямате право да ми я отнемате!
– Мадам – помоли отново той и я обгърна с две ръце.
Държа я здраво, докато тя спря да се бори и изтощено се облегна на голото му рамо. Приглади косата ѝ назад и тя усети колко силно драскаха пръстите му. Миришеше на човек, който нощува навън, и на Сена, но и на ябълки, наредени на затоплена от слънцето етажерка.
Той я залюля, нежно и кротко както никой досега.
Мариане избухна в плач. Скри се в прегръдката на непознатия, а той не престана да я държи и да я люлее, докато тя плачеше за живота и смъртта си.
– Ама не. Не. – Мъжът я отдалечи малко от себе си, повдигна брадичката ѝ и рече: – Venez avec moi. Venez. On y va. Allez. (Елате с мен. Елате. Да тръгваме, хайде.)
Поведе я със себе си. Мариане се чувстваше съвсем без сили, камъните се забиваха в босите ѝ пети. Мъжът не я пусна, докато не я изведе на Пон Ньоф.
Веднага щом стъпиха на моста, непознатият прогони само с едно свирване двамата клошари, които се бяха навели над два чифта обувки – тези на Мариане, и две нееднакви мъжки боти. Единият клошар притискаше до гърдите си палтото на Мариане, другият, нахлупил вехта вълнена шапка, бе захапал брачната халка и кривеше лице.
Спасителят на Мариане изсъска нещо на двамата клошари. По-едрият извади мобилен телефон. По-дребният подаде халката на Мариане.
Тя се разтрепери. Треперенето избликна от дълбините на тялото ѝ и се понесе през кръвоносните съдове.
Мариане изби пръстена от ръката на клошаря и се втурна отново към парапета, ала тримата мъже едновременно скочиха след нея и я задържаха. Мариане видя в очите им само съчувствие и страх, че ще ги забърка в нещо, което не ги засяга.
– Не ме докосвайте! – кресна тя.
Нито един от тримата не я пусна.
Мариане се отпусна на пейката. Едрият клошар я загърна с палтото, другият се почеса по шапката, но след няколко енергични думи се отпусна на коляно, за да подсуши краката на Мариане с ръкава на якето си.
Спасителят ѝ говореше по телефона. Клошарите седнаха на пейката от двете страни на Мариане. Тя се опита да си прехапе вените, но мъжете внимателно уловиха ръцете ѝ. Единият вдигна брачната халка от земята и я сложи в шепата ѝ.
Мариане впи поглед в мътния златножълт пръстен. Беше носила халката си четиресет и една години. Бе я свалила само веднъж. Почти. На четиресетата годишнина от сватбата. Бе изгладила сивата рокля и бе вдигнала косата си на красив кок, видян в едно списание. Нищо, че списанието беше отпреди три месеца и тя го бе измъкнала от контейнер за хартия. Сложи си и малко парфюм „Шанел“ от мъничката проба, останала в списанието. Парфюмът миришеше на цветя и изведнъж ѝ се дощя да си сложи червено шалче.
Мариане отвори бутилката шампанско и зачака мъжа си.
– Как само изглеждаш – бяха първите му думи, когато се прибра.
Тя се завъртя пред него и му подаде шампанското.
– За нас. За четиресет години брак.
Той отпи и погледна над рамото ѝ към масата, където стоеше отворената бутилка.
– Скъпо шампанско? Защо си го купила? Не знаеш ли колко струва?
– Днес имаме годишнина от сватбата.
– Това не е причина да пилееш. Не можеш да правиш с парите ми каквото си искаш.
Мариане не се разплака. Никога не плачеше в присъствието на Лотар. Само под душа, където той не можеше да я види.
Неговите пари. С каква радост би работила, за да печели свои пари.
Господ знаеше, че тя бе работила здраво, първо във фермата на майка ѝ във Вендланд, после като акушерка с баба си и накрая като икономка. Когато се омъжи за Лотар, той ѝ забрани да води домакинството на чужди хора – трябвало да води само неговото. Тя беше неговата чистачка, готвачка, градинарка, негова съпруга и женичка, неговата „опорна точка“, както я наричаше. Мариане стана гледачка на болната си майка и полагаше грижи за нея, докато умря – едва на четиресет и втория си рожден ден. Излизаше от къщи само на покупки, вървеше пеша, защото Лотар ѝ забраняваше да взема колата. Майка ѝ всеки ден подмокряше леглото – нямаше сили да стане и да отиде до тоалетната, но имаше предостатъчно сили да ругае Мариане всеки ден. Лотар все по-често нощуваше в казармата или излизаше сам. Прекарваше отпуските си незнайно къде, изпращаше картички на женичката си и сърдечни поздрави на „мамичка“.
Мариане захвърли брачната халка.
В този миг чу сирената и затвори очи. Пронизителният тон се отдели от общия шум на града и много скоро спря точно пред нея.
Клошарите се отдръпнаха от стрелкащата се синя светлина. Двама санитари и дребна жена с куфарче слязоха от линейката и се затичаха към пейката. Мъжът с рибарската риза излезе напред, посочи към Мариане, после към Сена и се почука по главата.
Смята ме за луда, разбра Мариане.
Опита се да извика на лицето си усмивката, с която дълги години бе посрещала Лотар. „Ставаш много по-красива, когато се усмихваш“ – бе ѝ казал той след първата им среща.
Той беше първият мъж, който я бе нарекъл красива въпреки бенката и въпреки всичко друго. Тя не беше луда. Не.
И не беше мъртва.
Погледна към мъжа, който я извади от Сена, без да го е молила. Той беше лудият. Достатъчно луд, за да приеме, че човек трябва само да оцелее, за да живее.
Мариане не се възпротиви, когато санитарите я настаниха на носилката и я вързаха с коланите. Докато носилката се търкаляше към отворените врати на линейката, непознатият с небесносините очи посегна към ръката на Мариане. Тя я усети топла; топла и сигурна. Мариане видя отражението си в големите черни зеници; видя светлите си очи, които винаги ѝ изглеждаха твърде големи, прекалено малкия нос, сърцевидното лице и тъмносивата коса, сиво-кафява като мъртво дърво.
Мариане отвори шепата си и видя брачната халка.
– Извинете, че ви създадох проблеми – промълви тя, ала той поклати глава.
– Извинете ме – допълни тя с оскъдния си френски.
– За нищо – отговори сериозно той и удари с длан по гърдите си. – Разбрахте ли ме?
Мариане се усмихна. Каквото и да е казал, сигурно е прав.
– Аз се казвам Ерик.
Мъжът подаде чантата на Мариане на лекарката.
– Мариане – понечи да каже тя, но се отказа.
Достатъчно беше той да разкаже на приятелите си как е измъкнал една луда от водата. За какво му е име? Имената не казват нищо.
Мариане посегна към ръката на Ерик.
– Моля ви – прошепна тя. – Моля ви, задръжте го.
Той впи поглед в пръстена.
Вратите на линейката се затвориха.
– Мразя те, Ерик – изсъска Мариане и отново усети как сухите, но толкова внимателни пръсти се плъзгат по бузата ѝ.
По време на пътуването коланите се врязваха в плътта ѝ. Лекарката ѝ направи инжекция. Заби игла във вената на лакътната свивка, извади втора спринцовка с пеперудени крилца и я постави върху китката на Мариане, за да ѝ сложи система.
– Съжалявам, че се наложи да излезете посред нощ заради мен – пошепна Мариане и погледна в кафявите очи на лекарката, ала тя избегна погледа ѝ.
– Аз съм германка – промълви Мариане зазубрената фраза. – Германка.
Ама че смешна дума на френски – „алеманд“. Прозвуча ѝ глупаво.
Лекарката я зави с одеяло и започна да диктува. Младият асистент с едва набола брадичка записваше. Силното успокоително подейства.
– Германка съм – промърмори Мариане и заспа.

На книжния пазар от 12 октомври 2017 г.
Преводач: Ваня Пенева
Обем: 352 стр.
Издателство: „Слънце“
ISBN: 978-954-742-233-9
Корична цена: 14,95 лв.