Д-р Фред Доналдсън: Играта не разрешава конфликтите, тя ги предотвратява

Д-р Фред Доналдсън е световноизвестен специалист в работата с изоставени и в неравностойно положение деца, деца със специални нужди, поведенчески проблеми и културни различия.

Създател е на иновативната алтернативна програма „Истинската игра“ (Original play), която помага на подрастващите и техните родители да се справят с проблеми като агресията и насилието.

Дългогодишен професор във Вашингтонския и Калифорнийския университет, преподавател в Училището по Професионална психология в Калифорния, към днешна дата изнася лекции и води семинари по целия свят. Книгата му „Играй със сърце. Свободата да принадлежиш – разбиране и практика“, плод на 30-годишно изследване на поведението на възрастни, деца и животни в процеса на игра, е номинирана за наградата „Пулицър“.

На 7 ноември д-р Фред Доналдсън ще представи лично книгата си в Руски културно-информационен център от 19:00 часа. Вход на събитието: 10лв.; за студенти и групи над 5 човека – 5лв. На 8 ноември с доктор Доналдсън ще се проведе интензивен практически 3-часов уъркшоп с родители и специалисти.

Резюме на „Играй със сърце. Свободата да принадлежиш – разбиране и практика“

В „Играй със сърце" Фред Доналдсън пише за силата на играта като път към освобождаването от забързания живот на възрастните, път към потапянето им в света на децата.

Темата за играта е разгледана от няколко страни, като извор на живот още от най-древни времена. Децата играят още в майчината си утроба, без да са научени от някого на „културната“ игра. Според Фред Доналдсън възрастните трябва да се отучат от насадените им конвенционални разбирания за играта – като състезание, съревнование и разделение на „аз-ти“ и „ние-вие“.

В книгата си „Играй със сърце“ Фред Доналдсън, социално и културно, разглежда отношението на обществото към децата от най-различни перспективи. Играта не е акт на близост, а изискване – учене на децата как да бъдат възрастни, директна подготовка за големия живот. Детството е откраднато и вложено в идеята децата да бъдат обучени на отговорност още от ден едно. Играта не е свобода, а забрана. Не играй с този или онзи, не играй така, играй по-тихо, играй иначе. Направо – по-добре не играй.

Разбирането на играта като загуба на време, като детинщина, с която не си заслужава един възрастен да се занимава, обяснява Фред, е път към загубата на човешкото, на основните ни ценности. Загуба на искреността и обичта, които, макар понякога отдавна закърнели, всички имаме дълбоко в себе си. Връзката майка-дете е сакрална. Тя предполага изключителна близост и разбиране между „партньорите в играта“.

Свързани статии

3 стъпки за повишаване креативността на децата

Анна Бикова: Лесно е да си "мързелива майка" със самостоятелно дете

Забавни експерименти за малки и големи

Когато възрастните обещаят на децата да си поиграят с тях и след това кажат „Не сега. Нямам време. Хайде друг път“, тази връзка започва да изтънява, докато накрая съвсем прекъсне. Детето започва да свързва играта с нещо, което не му носи наслада, а разочарование, и накрая спира да търси близост с родителя. Отчуждава се. За да не стигаме тези крайности, заповядайте на представянето на книгата, когато самият Фред Доналдсън ще ни поговори за това какво е Истинската игра/Original play и как да я възродим – в себе си и в другите.

Затвореността и притеснението да се впуснем в играта ни отдалечават едни от други, обяснява ни доктор Доналдсън. Правят ни хладни и ни карат да забравим какво е чувството на топлота и обич.

Играта и докосването са връзката между нас, те са основни компоненти на пълноценния живот. За да конструираме живота си, ние трябва да се научим да го гледаме различно – по начин, който позволява на сърцето ни да разцъфне. Трябва да подражаваме на децата, да се учим от тях, да ги имитираме. Способността им да приемат всички живи същества за едно и изначалният им отказ да делят на правилно и грешно е изворът, от който трябва да черпим.

Цитати от „Играй със сърце“

„Играта с детето не е родителско възпитание, грижа, обучение или наставление. Тя не означава да се опитвате да надвиете детето, да го промените, да го направите по-социално приспособимо в училище или да го нападнете, защото сте си изтървали нервите. Не възразявам срещу тези взаимоотношения между възрастни и деца, но това не е игра.“

* * *

„Играта може да бъде облекчение, лечение и дори просветление, но тя е всички тези неща единствено защото ни връща усещането за приобщеност, което познаваме дълбоко в себе си, но често го забравяме и се боим от него. Играта е пристан, посветен на преживяванията от детството и на раждането на мечтите. В този смисъл тя означава да се завърнеш у дома, за известно време да преодолееш отчуждението и страха да бъдеш възрастен.

Играта е огромен кош, в който ние – като онази жена от звездите – пазим духа на живота. И като мъжа, който я изгубил, защото вдигнал капака и заявил, че кошът е празен, ние наблюдаваме играта, измисляме си оправдания и правила и не виждаме нищо. Не вярваме. Загърбили сме способността да надникнем вътре и да видим какво е сложила там природата.

Дългите години на съревнование са направили играта особено трудна, тъй като се намесва състезателният модел на мислене и поведение, когато учим нещо ново. Пълното доверие в играта означава да се потопим в неизвестното, но точно това конкурентният ум не може да направи, защото не получава подкрепа от общността при тази решителна крачка към доверието. Изпълненият със страх конкурентен ум пропъжда доверието, надеждата и чудото. Това е онази самота, която Бертранд Ръсел усетил, когато забелязал дълбокото страдание на съпругата на своя приятел Алфред Норд Уайтхед. Той пише:„... самотата на човешката душа е непоносима; нищо не може да проникне в нея освен огромната сила на онази любов, за която проповядват религиозните учители.“

Раздялата ни с истинската игра води до дълбока вътрешна самота, която културните алтернативи не могат да задоволят. Играта прониква в сърцевината на самотата във всеки един от нас и ни говори.“ – Фред Доналдсън

* * *

„Любовта към един човек му позволява да се разкрие, да се отвори, да свали защитите си, да се разголи не само физически, но психически и духовно. С други думи, той позволява да бъде видян, вместо да се крие. В обичайните междуличностни отношения ние до известна степен сме непроницаеми един за друг. В любовните взаимоотношения ставаме „достъпни“. Колкото по-голям опит натрупвам, толкова повече стигам до нови открития в областта на докосването, доверието и любовта. Трябва да помня думите на Ашли Монтагю: „Никога не сме имали намерение да „пораснем“ до такива възрастни, каквито са станали повечето от нас.“ Но след като пораснах до такъв възрастен, къде мога да намеря някого, който да не ми казва да стана дете, а да споделя с мен даровете на играта? Търсете бебето!“

* * *

„Какво можем да научим от децата? Може би да разберем за какво служат неизползваните 95 процента от нашите мозъци. В „Growing Young“ Ашли Монтагю ни дава списък с 27 „инфантилни“ черти на плода, бебето и детето, които можем да насърчим и на които да подражаваме. Те включват любов, удивление, игривост, откритост, гъвкавост, ентусиазъм, доверие и съпричастна интелигентност. Всички тези черти заедно осигуряват един модел на човешко поведение, за който изговаряме много думи, но отделяме малко внимание.’’

* * *

„Не зная как да науча друг човек да играе с децата. Няма формула. Мога само да помогна на възрастните да се отучат, за да освободят достатъчно празно място и да поемат това, което едно дете споделя с тях. За нас е изненадващо трудно да възстановим своя детски гений. На мястото на цялото „правене“, свързано с обучението, възпитанието и родителството, им предлагам просто „да бъдат“. Да бъдеш партньор надвишава техниката и уменията; това е цялостен отклик. Играта е идея, преведена на ръка. Освен това трябва да вярваме, че и играта е в нас; въпреки че се налага да се отучим от много неща. Говоря за истинската игра, в която участваме като партньори. И единственият начин да постигнем това е като се откажем от всичките си роли на възрастни, докато играем. Наблюдението не е достатъчно. Трябва сами да почувствате играта. Децата вече са експерти. Слезте долу. Отпуснете се. Бъдете внимателни. Не прекъсвайте връзката. Ще научите повече, отколкото можете да си представите. Не говоря само за „нормалните“ деца. Тук не става въпрос за специална подготовка, сякаш хората с увреждания играят по-лошо от здравите. Аз не играя с категории болести или увреждания, а с конкретни деца.

* * *

Повечето хора не осъзнават, че не знаят как да докосват. С израстването на децата това, което е започнало като нежно докосване по цялото тяло, става все по-умерено и сдържано, и към пубертета вече се свежда до ритуално здрависване и формална прегръдка, а понякога се изключва напълно. Ние се спъваме по пътя си като другите преди нас и предаваме своите объркани и противоречиви представи за докосването на тези, които обичаме. Същите онези родители, които гушкат сина си или дъщеря си на десет месеца, се колебаят, когато детето стане на десет години, и се въздържат, когато навърши 14 години. Детето, което дава и получава целувки на една годинка, на десет смята целувките за нещо глупаво, на 14 години тайничко си мечтае за тях, но няма да си признае, а след това на 17 години не може да живее без тях. Ние знаем, че „гладът на кожата“ не намалява с годините; но поради неспособността ни да се отнасяме честно към докосването, то става неуместно, оскърбително и разрушително. След като толкова дълго време сме живели без живителното докосване, ние ставаме студени, сковани и непохватни.

След ранното си детство ние буквално спираме да докосваме. Представете си какво би станало, ако се отнасяхме към другите си сетива по подобен начин и казвахме на децата да си затварят очите и ушите, докато са на училище. Изглежда абсурдно. Ние обаче правим точно това с най-първичното си сетиво, с най-големия сетивен орган на тялото – кожата.
Ние буквално се оковаваме в бронята на характера си като огромни раци. Както отбелязва Ашли Монтагю: „Необичаният човек, независимо на каква възраст, изглежда съвсем различно същество на биохимично ниво в сравнение с тези, които са били обичани както трябва.“ Лишени от докосване, ние ставаме хладни и агресивни. Все още продължаваме да общуваме с децата така, сякаш вярваме в това, което д-р Джон Бродъс Уотсън е написал през 1928 г.: „Никога не прегръщайте и не целувайте децата си... Никога не им позволявайте да сядат в скута ви. Ако се налага, целунете ги веднъж по челото, когато ви пожелават лека нощ. Сутрин се ръкувайте с тях. Потупайте ги по главата, ако са свършили изключително добра работа или са се справили с трудна задача.“

Хората, смятани за нещо по-малко от хора, са докосвани дори още по-малко. Отлични примери за това са прокажените в миналото, а в новата история – болните от СПИН. Отбягването на прокажените от стотици, дори хиляди години като че ли се повтаря отново в отношението ни към жертвите на СПИН.

Впрочем, категорията „недосегаем“ е много по-често срещана, отколкото само при тези две болести. Сандра К. Ларсън и Тифани М. Филд твърдят, че децата и юношите с психични заболявания много рядко са докосвани. И наистина, „в повечето отделения за психично болни деца и възрастни се спазва правилото за „недокосване“. Училищата все повече възприемат стандарта „дръж си ръцете прибрани“. Учителите използват докосването като форма на поощрение и наказание – успокояващото потупване по рамото минава за награда, когато някой е постигнал добри резултати на теста или си е седял тихичко и не е създавал проблеми. В повечето случаи учителите си служат с различни форми на докосване, за да управляват, удържат, насочват и организират децата, и ги използват при нужда, за да си свършат работата.

Без усещането за допир – като „изтръпнал и безчувствен крак“ – сетивата ни се изключват и в резултат ни става трудно ние самите да докосваме, защото не даваме и не получаваме правилно нервните импулси. Също като възрастните в техните автомобили, децата от детската градина до гимназията се блъскат едни други и веднага започват да се обвиняват и нападат. Детската площадка и кварталът са територии, които се защитават и за които се борят. Например, през 1989 г. Националният център за безопасност в училище определя хулиганските прояви в училище като „може би най-недооценявания проблем в нашите училища днес.“ Основният проблем при грубиянското поведение може би се корени в това, че децата не могат да си представят други форми на докосване.