Коледни пожелания и бисквитени целувки

За авторката

Когато завършвах колежа, един приятел ми каза, че от мен със сигурност ще стане писател. Обичах да чета и да разказвам истории, но едва в този момент ми хрумна да започна да пиша. Понякога приятелите откриват у нас качества, които ние не сме способни да видим. Макар да не започнах да пиша веднага, това изказване ми оказа силно влияние. Няколко години по-късно, вече с две деца и стотици хиляди думи, минали през главата ми, завърших своята първа книга.

Останалото е история...

Източник: Amazon

Джени Хейл е авторка на летни и коледни романи, подходящи за дамската аудитория. До момента има издадени 9 книги.

Hallmark Channel (Hallmark Movies & Mysteries) адаптира първата ѝ книга – Home for Christmas („У дома за Коледа“) в пълнометражен филм през 2017 г.

Отзиви за книгата

Това е един чудесен, стоплящ сърцето коледен романс. Обожавах всяка минута, прекарана в четене на тази книга!
Novels of the Heart

Едно прекрасно, изпълнено с емоции четиво, което е подходящо за всеки.

This Chick Reads

Не можах да спра да чета... същинска коледна магия!
Rachel's Random Reads

Ако трябва да избирам подарък за Коледа за любим човек, ще му взема точно тази книга!
The Keeper Bookshelf

За „Коледни пожелания и бисквитени целувки“

Аби е самотна майка, която обича семейството си повече от всичко на света. Помага на близките си и се е посветила на отглеждането на десетгодишния си син Макс. Работи на две места, за да ги издържа, и оставя мечтата си да стане интериорен дизайнер на заден план. Неочаквано една приятелка предлага на Аби малка поръчка за декоратор и тя не се колебае да поеме задачата. Колко ли трудна може да е тя?

Ник Синклер иска да украси имението си, преди семейството му да пристигне за коледните празници, като парите не са проблем. Единственото му условие е да не го разсейват в работата му – дори и по Коледа.

Аби пристига в огромното имение с предчувствие, че се е нагърбила с непосилна задача. Къщата е почти празна, нуждае се от много повече от една коледна украса. А след като се запознава с мрачния и вечно зает Ник, тя разбира, че наистина е загазила...

Красива история за преследването на мечтите, за магията на Коледа, за моментите, прекарани със семейството... И за тръпката да се влюбиш под светлината на коледните лампички.

Интервю с авторката

Какво беше първото нещо, което написа?

Когато бях на осем години, в училище написахме книжки, които бяха част от инициативата „Млади автори“. Подвързахме ги с картон и плат, като преди това дори ги редактирахме. Още си спомням вълнението около това първо писане.

Колко издадени книги имаш до този момент?

Девет, като не възнамерявам да спирам скоро.

Какво правиш през свободното си време?

Обичам да уча нови езици. Освен родния ми английски, знам и испански, но все още не мога да го ползвам напълно свободно. Ако имах цялото време на света, щях да ги науча всичките!

Имаш ли домашни любимци?

Да, имам си чихуахуа на име Тейлър.

Имаш ли любимо място?

Влюбена съм в Ойстър Бей (в щата Ню Йорк). Това е едно магическо място, което неслучайно присъства в голяма част от книгите ми.

Откъс

Двадесет и шест – точно толкова прозореца имаше къщата. А комините бяха четири. Аби успя да ги преброи, докато шофираше по дългата над километър алея, и сега пред очите ѝ се разкриваше огромно имение в колониален стил. Преди да стигне дотук, позвъни по интеркома и изчака огромните железни порти да се отворят. Официалният портал беше по-висок от жилищния блок, в който живееше. Докато преминаваше през обширния имот, покрит с перфектно поддържани тревни площи – зелени въпреки студеното време, – простиращи се от двете страни на асфалтовия път, а река Джеймс гневно плискаше в единия край под зимните облаци, дланите ѝ започнаха да се потят. Аби отдавна се бореше със своята притеснителност, но както се оказа и този път, неуспешно.

Беше се облякла официално. Не бе свикнала да носи подобни дрехи. Обикновено носеше сестринска униформа на работа и суитшърт и джинси в свободното си време. Но сега ѝ предстоеше бизнес среща и искаше да изглежда подготвена. И все пак не се бе подготвила за онова, което виждаше в момента. Притеснено притегли голямата папка на седалката до себе си, за да не се плъзне на пода. Папката беше подарък от дядо ѝ и сега я използваше за първи път.

Ще се справиш – каза си тя наум, докато дърпаше предпазния колан, за да не измачка костюма си. – Трябва да успееш! Сама забърка тази каша, а сега ще трябва да я изсърбаш.

Собственикът на този дом очевидно беше от висока класа. Той беше внук на Керълайн Синклер – възрастната дама, за която Аби се грижеше. Самата Керълайн живееше в малка вила в покрайнините на имота и Аби стигаше до дома ѝ по отделен, страничен път. Паркът на имението беше толкова голям и горист, че вилата ѝ се струваше напълно изолирана – оттам основната къща дори не се виждаше. Керълайн ѝ бе казала, че тя сама е настоявала за такова уединение.

– След като Ник ме накара да живея толкова близо до него, поне искам да влизам и излизам от дома си, все едно е само мой. Не искам да живея в пристройка на голямото имение или нещо също тъй унизително. Искам мое собствено местенце, а не да се чувствам като гостенка! 

Аби се бе сдобила с работата като частна медицинска сестра на Керълайн, когато работеше в един елитен дом за възрастни хора. Никълъс Синклер се беше обадил там, за да попита дали предлагат услуга за домашни грижи. Когато тя му отговори отрицателно, той ѝ бе предложил заплата, доста по-висока от тогавашната, за да се грижи за Керълайн в собствената ѝ къща, тъй като не искал да я изпраща в дом. Керълайн бе споменала, че внукът ѝ Ник има „голяма къща“, но за Аби подобно богатство беше като излязло от книжките с приказки.

Докато гледаше къщата, на Аби ѝ се изясниха някои особености у Керълайн, които я бяха впечатлили: деликатният жест, с който държеше грубоватата чаша, която Аби ѝ бе подарила за рождения ден, сякаш между пръстите си крепи безценен костен порцелан, елегантно изправената стойка, маниерът, с който кимаше и казваше „благодаря“ дори за най-дребните неща. Сега всичко се изясни. Онова, което Аби бе взела за обикновено любезно поведение, всъщност бе аристократично потекло.

До този момент Аби не беше срещала господин Синклер лично. Тя го уведомяваше за здравето на Керълайн, както и за резултатите от медицинските изследвания, единствено по телефона, обикновено с есемес – а той ѝ изпращаше заплатата с чекове по пощата. Чудеше се дали и у него ще забележи тези ненатрапчиви признаци, че си има работа с богат човек.

Аби паркира колата си на обширната кръгла алея пред главния вход и изключи двигателя. Снежинки осеяха предното стъкло, докато тя се оглеждаше в огледалото за обратно виждане, за да е сигурна, че изглежда възможно най-представително. Сръчно си сложи малко гланц за устни и пусна кутийката в чантата си. Пое дълбоко дъх, слезе от колата и усети, че от притеснение стъпва нестабилно с високите си обувки. Помисли си: „Дано снегът не натрупа, докато съм вътре“, и със звучно потракване на токчетата тя заситни по покритата с красиви тухли широка пътека към входното стълбище. С всяка стъпка усещаше все по-бързите удари на сърцето си.

Спря между две огромни каменни саксии със смърчове, големи колкото коледната ѝ елха у дома, и натисна звънеца. Двойните врати пред нея бяха украсени с богата дърворезба и толкова величествени, че тя почти се уплаши какво ще види зад тях. Как изобщо се бе съгласила с Керълайн да се захване с това? Къде ѝ беше умът? 

Вратата се отвори и пред нея се показа нисък мъж с олисяващо теме, облечен в тъмносив костюм и червена вратовръзка. Аби беше чувала за Ник Синклер от другите медицински сестри в дома за възрастни. Бяха го описали като висок, скромен, симпатичен („адски хубав“ по думите на една колежка), тъмнокос и изискано облечен. Макар че мъжът, който ѝ отвори, не беше грозник, все пак никак не отговаряше на описанието.

Той се усмихна сдържано и отстъпи назад, за да ѝ направи място да влезе. Огромната врата се затвори зад гърба ѝ.

Тя се обърна към непознатия: 

– Здравейте. Казвам се Аби Фулър. Вие сигурно сте господин Синклер?
– Не, госпожо. Той ще дойде след минута.

Леле! – помисли си тя. – Дори не отваря сам вратата! 

Очите ѝ обходиха помещението, попивайки всичко, което я заобикаляше.

Подът беше от белезникавосив мрамор, а колоните – от същия материал – изглеждаха толкова масивни, сякаш на тях лежеше тежестта на целия втори етаж. Овален балкон, който изцяло ограждаше тавана на вестибюла, разкриваше част от горното ниво. Пространството само на това едничко помещение бе с размерите на къщата, където беше израснала. Беше толкова обширно, че за осветяването му вечер бяха нужни три масивни полилея, но прозорците, каквито имаше по всички стени, бяха достатъчно големи, за да влиза достатъчно светлина през деня.

– Последвайте ме, моля – каза мъжът и я поведе по мраморен под между две широки извити стълбища от двете страни на вестибюла, а после – през портал с пищна дърворезба, с по една колона от всяка страна. Вратата бе в същия цвят като на стените – светлобежов. Всеки детайл от резбата беше майсторска изработка и плавно се виеше, оформяйки красив завършек над рамката на вратата. Колкото по-навътре влизаше в къщата, толкова по-силно притеснение я обхващаше – дотам, че устните ѝ започнаха да пресъхват.

Когато влязоха в следващата стая, дъхът ѝ направо спря. Преглътна, за да скрие обхваналото я смущение. Източната стена, която бе само от прозорци, пропускаше почти ослепителната бяла светлина на облаците отвън. За краткото време, откакто бе влязла в къщата, снегът бе успял да покрие тревата. Близо до прозорците имаше черен роял с вдигнат капак, а клавишите му бяха така излъскани, че те се отразяваха в тях. От южната страна на къщата също имаше стена с високи прозорци, стигащи чак до тавана, висок близо десет метра, и откриваха гледка към парка. По стените имаше изкусно изработени орнаменти, които очертаваха прозорците, сякаш са в рамка, а цветът между орнаментите отиваше на сините нюанси, преобладаващи в килима.

Мъжът пристъпи към двата поставени един срещу друг кремави дивана, които изглеждаха толкова удобни, че ѝ се прииска да се свие на някой от тях, завита с одеяло и книга в ръка. Пухкавите възглавници на диваните сякаш се опълчваха на официалния и строг изглед на килима в сини и бежови мотиви, който покриваше по дължина цялото помещение, не по-малко от бална зала. Човекът ѝ направи знак да седне.

Аби не можеше да сдържи любопитството си и заоглежда стаята. Никога не беше виждала подобна на живо. Обстановката беше толкова скована и официална, че тя се зачуди дали някой изобщо е сядал на двата удобни дивана.

Какво би могъл да прави човек в подобна стая? Дали Ник Синклер свири на пиано? Дали е свирил тук пред публика, или роялът беше просто реквизит, част от мебелировката? 

Тя седна, а мъжът в сивия костюм я остави насаме с мислите ѝ, без дори да се представи. Аби седна внимателно на самия ръб на разкошния диван и сложи длани на коленете си. Колко ли впечатлена трябва да е била Керълайн от уменията ѝ във вътрешния дизайн, за да предложи на Аби да работи по интериора на къщата на внука ѝ? Дори не можеше да си позволи да се възгордее, защото ситуацията ѝ се струваше твърде загадъчна. Цялата трепереше – донякъде от нерви, а донякъде и заради това, че в къщата беше малко по-студено, отколкото бе свикнала. За няколкото минути, откакто бе пристигнала, снегът се засили и вече покриваше парка навън. Наблюдаваше сцената навън през високите прозорци като на филмова прожекция. Устата ѝ вече беше толкова пресъхнала, че дори не можеше да оближе устни, и се притесни, че от гланца по тях едва ли е останало много.

Имаше чувството, че ако поседи още малко така неподвижно, просто ще експлодира – искаше ѝ се да разговаря с някого. Стана, за да се отърси от напрежението. Токчетата ѝ удариха мраморния под покрай килима и отчетливият им звук отекна в цялата стая. „Килим“ едва ли беше най-подходящата дума за това, което беше под краката ѝ. Стори ѝ се, че е голям поне колкото половин футболно игрище. Застанала с гръб към стаята, Аби се загледа през прозорците, а когато осъзна какво се открива пред очите ѝ, едва се сдържа да не ахне смаяно.

Отвън се виждаха покрити със сняг тенис кортове, тухлена беседка, която беше толкова голяма, че би побрала поне четири автомобила, а в далечината, в посока към реката, имаше и плувен басейн. Докато разглеждаше обширния имот, а зимният студ се процеждаше през ледените стъкла на прозорците, тя се зачуди какво ли прави Ник. Защо не я бе посрещнал? Толкова време ли му беше нужно да дойде от някоя друга стая в къщата? Беше му оставила съобщение, по негова молба, и ясно беше казала, че ще бъде тук в два часа. Очакваше той лично да я посрещне...

– Здравейте, госпожице Фулър. – Думите проехтяха в стаята.

Аби се обърна. Когато го погледна в очите, с усилие успя да овладее притеснението си. Той наистина беше хубав. Може би най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Беше облечен в тъмносин панталон и светложълт пуловер с дебела яка, на чийто фон сиво-сините му очи се открояваха дори отдалече. Косата му беше перфектно сресана, а лицето му изглеждаше така, сякаш се бе избръснал само минути преди срещата им. Може би точно това бе правил... Аби прогони тази мисъл от главата си.

– Здравейте – отвърна тя. Щеше ѝ се да се приближи до него, но си нямаше много вяра върху тези токчета и се притесняваше, че може да падне. Той прекоси стаята и спря пред нея, оставяйки достатъчно разстояние между двамата, така че тя да не се чувства неудобно. Протегна ръка за поздрав и изпод ръкава на пуловера се показа колосаният маншет на ризата му. Тя се ръкува с него.

– Хубаво е, че най-после мога да свържа гласа ви с образ – каза той. – Какво ще кажете да отидем в кабинета ми? – И се отдръпна, така че тя да може да върви до него. – Там ще можем на спокойствие да обсъдим предстоящата ви работа.

Той се усмихна. Беше приятна усмивка, но изглеждаше така, сякаш не бе свикнал често да се явява на лицето му.

Преминаха по коридора, който беше толкова висок и просторен, че по-скоро представляваше отделна стая. Той също беше доста празен – нямаше картини, нямаше декоративни масички, нищо. Аби беше шокирана от тази спартанска подредба. Къщата беше толкова студена и неуютна, че тя започна да се чуди какъв ли човек е господин Синклер. Дали и той е толкова студен, колкото бе домът му? Най-сетне спряха пред една стая, която, изглежда, бе неговият кабинет.

– Можете просто да ме наричате Аби – каза тя и здраво стисна папката, за да не проличи, че ръцете ѝ треперят.

Той я погледна и се усмихна.

На книжния пазар от 2 ноември 2017 г.

Обем: 320 стр.

Издателство: „Хермес“ 

ISBN: 978-954-26-1754-9
Корична цена: 15,95 лв.