Понякога най-мъдрите съвети идват от най-неочакваните места

Любовта е най-важна. Не говоря за романтичната любов, а за изкуството да обичаме. Да даваме на света това, което носим в себе си, творческия си потенциал, живия си дух.
Едуардо Хауреги

За автора

Едуардо Хауреги е роден през 1971 г. в Оксфорд. Детството и младежките си години прекарва между Оксфорд, Мадрид и Лос Анджелис. Завършва бакалавърска степен със специалност „Социална психология“ в Лондон, след това магистратура по социална антропология в Оксфорд и докторат по политически и социални науки във Флоренция. Първата му дипломна работа е върху темата за смеха. Хуморът е обект и на докторската му дисертация. През 2003 г. създава център за професионално обучение, който специализира в приложението на чувството за хумор и позитивните емоции на работното място. Едуардо Хауреги води и лекции по позитивна психология във Факултета по бизнес и социални науки към мадридския филиал на Университета на Сейнт Луис. Често е канен на различни събития като лектор по теми, свързани с позитивната психология и чувството за хумор. Има редица научни публикации. Автор е на няколко детски книги, на книги, посветени на смехотерапията, както и на два романа: „Йога по сицилиански“ и „Разговори с моята котка“.

За „Разговори с моята котка“

Към щастието има много пътища, но котките знаят най-прекия...

Сара Леон скоро ще навърши четиресет години, но не се чувства щастлива. Работата ѝ като уебдизайнер в голяма фирма в Лондон вече не я мотивира. Отношенията с годеника ѝ – Хоакин, са охладнели. В родната Испания икономическата криза е поставила семейството ѝ пред изпитание.

Точно в този момент в живота ѝ се появява Сибила – красива и загадъчна абисинска котка, която говори. Котката, изглежда, знае за Сара повече от самата нея. С особено чувство за хумор и мъдростта на наблюдател, който следи развитието на човешкия род от хилядолетия, Сибила ще помогне на Сара да се изправи срещу предизвикателствата в живота си. И да се върне към мечтите си.

Откъс

Първия път, когато я видях, се появи внезапно, както се появяват духовете от вълшебните лампи, но без дим, без звън на арфа и без да е нужно да потърквам нещо друго освен собствените си тревоги. Онази сутрин, както почти всяка друга, много бързах, а стомахът ми бе свит на топка заради събранието с хората от „Роял петролеум“. Бях изяла едва половин филийка. Тъкмо добавих последните щрихи към презентацията си, седнала в кухнята с лаптопа върху масата, редом до ирландското масло, картата на Лондон, поларените ръкавици, които в бързината Хоакин бе забравил, чинията с препечените филии и чашата с кафе с щампа от сватбата на Уилям и Кейт, която напускаше шкафа само когато нямаше друга чиста. Щом приключих, се приближих до хладилника, държейки компютъра в едната си ръка и остатъците от закуската в другата, когато изведнъж ми причерня и усетих поредния световъртеж. Изтървах чинията с чашата от кафе, изцапания с масло нож и неизядените филийки отгоре ѝ и всичко се стовари с трясък върху камарата чинии, които Хоакин бе оставил в мивката. С вече свободната си ръка се подпрях върху плота от неръждаема стомана, притискайки лаптопа към гърдите си, като се опитвах да преодолея гаденето и настръхването на кожата – усещане, което през последните седмици бях опознала добре. Вдишах дълбоко и преглътнах няколко пъти.
– Спокойно, Сара – казах си. – Ще мине, ей сега ще мине, както е минавало всеки път.
Докато си повтарях тази фраза, гледах през прозореца напрегнато, сякаш с очи се опитвах да се уловя за света. Видях обичайното за Лондон сиво небе, самолетите на път към летище Хийтроу, тъжната ни и занемарена градина, наредена до многото други, стените от тъмни тухли на къщите в дъното. Не беше прекрасна гледка, но поне даваше усещане за пространство и беше позната, което ми послужи като опора. Световъртежът затихваше.
– Какво става с мен? – откакто бяха започнали тези сутрешни неразположения, за пръв път си задавах този въпрос.
Допреди няколко години първото ми предположение щеше да бъде, че съм забременяла, а страхът щеше да ме накара да изтичам до аптеката за тест за бременност. Сега подобна възможност би ме зарадвала, но с Хоакин вече доста време не успявахме да постигнем нужните спокойствие и интимност за забавните и страстни игри, с които учебниците, ако и да звучи нелепо, обясняват необяснимото чудо на създаване на нов живот и които преди бе толкова лесно да подхванем спонтанно сред смехове във всеки един ъгъл. Липсата на тези любовни игри бе притеснителна по ред причини, включително и заради въпроса, който в момента, докато наблюдавах пресичащите сивото небе самолети, продължавах да си повтарям: какво става с мен?
Именно тогава се появи „духът от лампата“. Наведох поглед само за момент, колкото да се уверя, че нито чинията, нито чашата с образите на принца и принцесата са се счупили, и отново вдигнах очи. Не бе минала и половин секунда. Но животното беше вече там, заело целия прозорец, а зелените му очи се забиха в моите с хищническо изражение. Извиках от уплаха и отстъпих назад, криейки се от „звяра“ зад титаниевия си лаптоп.
После я видях по-добре. Зад стъклото стоеше безобидна котка с къса златиста козина, вирната опашка и някак благородно излъчване. Котка, която, въпреки вика ми, не се бе смутила ни най-малко и продължаваше с любопитство да наблюдава странното поведение на тази представителка на човешкия род.
Започнах да се смея, но смехът ми веднага секна, когато чух котката да казва:
– Ще ми отвориш ли?
Гласът ѝ прозвуча сладък и кадифен, почти като мъркане. Определено женски глас, който веднага ме накара да си помисля: женска котка. Дълбок и едновременно нежен глас, по-скоро древен, отколкото стар, като звука на цигулка „Страдивариус“, но с по-... неопитомен тембър.
Оставих лаптопа на кухненския плот. Огледах внимателно кухнята, за да се уверя, че съм сама, че в миялната машина не се е мушнал вентрилоквист и че в шкафовете няма поставена скрита камера. Всичко беше на мястото си. Часовникът на стената показваше времето на Гринуичкия меридиан и според стрелките му, без съмнение, трябваше да напусна къщата тичешком, ако не исках да закъснея за срещата. Поларените ръкавици на Хоакин върху масата пресъздаваха формата на ръцете му, сякаш канещи се да вземат няколкото плика със сметки за ток и рекламна листовка на местна таксиметрова компания. Хладилникът продължаваше да вибрира с леко жужене. Всичко изглеждаше нормално.
С изключение на котката. Движеше се от единия до другия край на перваза, сякаш бе изгубила търпение. Накрая спря, седна и отново проговори, този път с по-настоятелен глас:
– Скъпа, пусни ме да вляза!
Във всеки случай това ми се стори, че чувам, макар да беше абсурдно такова нещо да се случва в познатата ми кухня сред обичайните ми вещи. И докато на свой ред я изучавах (окончателно реших, че е женска), със сигурност можех да заявя, че котката не бе помръднала устните си. Каква глупост! Че как ще помръдне устните си? Да не би котките да говорят? Не бе възможно думите, които чух, да идват от някакво животно. Макар че също така не бе вероятно да са дошли от радиото или от друго място. Изглеждаше, сякаш наистина идват от нея.
– Да, аз съм, на прозореца – смаяна, отново чух кадифения котешки глас, който звучеше толкова ясно, колкото тиктакането на часовника на стената. – Ще ме пуснеш ли да вляза, или не?
Този път котката удари два пъти с лапата си по прозореца, сякаш да покаже, че молбата ѝ не подлежи на отхвърляне. Нейните почуквания ме изплашиха така, все едно бях допуснала, че със следващия удар това животинче може да строши стъклото. А най-лошото, след като си чул котка да говори по този начин – естествено и свободно, с изкусителен и настоятелен глас, на перфектен испански, въпреки че се намираш в Англия, е, че всяка друга лудост започва да ти изглежда възможна.
– Разбира се, това е сън – опитах да се самоуспокоя, притискайки лаптопа към гърдите си, макар че студеният му, метален и твърд допир по-скоро опровергаваше това. Дали пък не халюцинирам? Истината бе, че напоследък работех твърде много и спях прекалено малко, дори и според собствените ми критерии. Не може да се живее безкрайно на кафета за събуждане и на таблетки за заспиване. Знаех това. Разбира се, че го знаех. Спорадичното ми главоболие бе станало постоянно, а сега и тези странни световъртежи. Предполагам, че щяха да ме притеснят повече, ако имах време да се притеснявам. Което ми напомни, че след малко повече от половин час имам среща с хората от „Роял петролеум“. Започвах да усещам, че идва нов световъртеж. Затворих бързо компютъра, прибрах го в черната кожена чанта и се насочих към вратата на кухнята. Преди да изляза, чух как котката отново удари по прозореца – два пъти, но дори не се обърнах да я погледна.

На книжния пазар от 16 ноември 2017 г.
Обем: 272 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-1745-7
Корична цена: 14,95 лв.