Мадам Тюсо – скулпторката на Френската революция

Надали има турист в Лондон, който да не е посетил музея „Мадам Тюсо“. Славата на восъчните фигури, изобразяващи известни личности в техния ръст, вид и облекло, излиза далеч зад пределите на Англия и днес вече има музеи в Берлин и Хонг-Конг, в Сидни и Ню Йорк... Името „Мадам Тюсо“ е станало синоним на уникална атракция, но малко са хората, които знаят кой стои зад него.

Мари Гросхолц, родена в средата на XIII в. в немския по онова време град Страсбург – това е жената, известна с името си по мъж Тюсо. Останала без баща, преди да се роди, живяла през първите години от живота си в немска Швейцария, преселила се заедно с майка си като дете в Париж, на 40 години принудена да бяга от Франция, заселила се в Лондон и починала там на близо 90 години – а това е нейният живот, представен схематично във времето и пространството. И в тези почти 90 години живот се редуват щастие и загуба на голямата любов, нещастен брак и успех в изкуството, признание от владетели и смъртна присъда, революция и изгнание.

Във вълнуващия си роман Мишел Моран проследява в детайли съдбата на тази необикновена жена, родена с таланта на голяма скулпторка и оставила името и изкуството си до наши дни.

Светът свързва името на мадам Тюсо с изключителните ѝ восъчни фигури, но коя всъщност е жената, превърнала се в най-знаменитата скулпторка на всички времена? В романа „Мадам Тюсо. Живот между любовта и революцията“ нейната невероятна история оживява изпод перото на талантливата Мишел Моран. Годината е 1788-а и въздухът е наелектризиран от зараждащата се революция...

Интелигентна и амбициозна, Мари Тюсо изучава тайните на восъчните скулптури от чичо си, работейки заедно в прочутия им музей. Тя създава първата си голяма самостоятелна восъчна фигура през 1777 г., а моделът е самият Волтер, един от символите на френското Просвещение. Нейни модели са и Жан-Жак Русо, Бенджамин Франклин, Томас Джеферсън... и кралското семейство. Клиентите на Мари произхождат от всяко стъпало на обществената стълбица, но голямата цел на Мари е да привлече вниманието на Мария Антоанета и на Луи XVI. Тяхното одобрение би озарило работата и музея ѝ, който наследява от чичо си, с така желаните слава и богатства.

Мари Тюсо постига тази цел – сестрата на краля е толкова впечатлена от восъчния салон, че изисква присъствието на скулпторката във Версай, за да преподава изкуството си. Така Мари попада в един напълно нов свят, непозната вселена – свят на невъздържан лукс, на безразсъдно разсипничество. Докато на нейната улица хората са принудени да продават дори зъбите си, за да си набавят храна, в двореца се изхвърлят хиляди свещи, запалени едва веднъж.

А пламъкът на революцията се разразява, обхващайки в огън нацията. Докъде ще отведе Мари Тюсо, която храни симпатии към кралската власт, но и не е забравила корените си? Бурното време на Големия терор ще я прати в една килия с любимата на Наполеон Жозефин, ще я превърне в хроникьор на кралската смърт и ще я принуди да замине в изгнание в Лондон. Там смелата французойка гради наново живота си и създава официалния „Музей на восъчните фигури“, с който я познаваме и до днес.

Мишел Моран е автор на седем световни исторически бестселъра, преведени на повече от двадесет езика. Моран е любител на пътешествията, опознаването на нови места и е запалена по археологията.

Пролог

ЛОНДОН

1812

ТЯ ВЛЕЗЕ ПРЕЗ ВРАТАТА НА ГАЛЕРИЯТА МИ и всичко изчезна – трополенето на дъжда по прозорците, посетителите, дори децата. Не бях виждала това лице от двайсет и една години и веднага отстъпих назад, чудейки се дали не съм извикала духа ѝ от миналото.
– Какво има? – попита Анри.
Бе забелязал разширените ми очи и проследи погледа ми към фигурата до вратата. Жената беше на около шейсет, но нещо у нея – дрехите, походката, френските ѝ черти вероятно – я отличаваха от другите.
– Познаваш ли я?
– Не... не съм сигурна.
Излъгах. Дори след толкова години нямаше как да сбъркам тези ръце. Те бяха подпечатали съдбата на кралицата и разяриха цялата нация. Изведнъж годините във Версайския дворец се върнаха, сякаш ги бях преживяла вчера. Вече не стоях в лондонската си галерия, а в грамадната Галерия с огледалата и наблюдавах придворните в изящна коприна, бричове и диадеми с пера и диаманти. Усещах аромата на жасмин от градината на кралицата и чувах смеха ѝ в мраморните кралски покои.
– Коя е тя? – попита Анри.
Този път прошепнах:
– Роз Бертен, мисля.
Анри се втренчи в мен.
– Шивачката на Мария-Антоанета?
– Да – кимнах.
Жената прекоси помещението и едва когато застана точно пред нас, се уверих коя беше. Носеше дълго палто, модно сред двойно по-млади жени, а перото на шапката бе в ексцентрична разцветка на синьото. В каретата отвън я чакаше млад мъж. Минувач би го взел за неин син, но който я познаваше, би стигнал до друг извод.
– Помниш ли ме, Мари? – попита тя.
Поколебах се, оставих тежестта на миналото да увисне за миг помежду ни. После отговорих:
– Знаеш, че никога не забравям лица, Роз.
– Боже. Никак не си се променила. Гласът, очите... – Погледна дрехата ми от най-обикновен черен памук. – Стилът...
– Невероятната ти придирчивост.
Роз се разсмя гърлено.
– Какво? Мислеше, че си е отишла заедно с външността ми ли?
Усмихнах се, защото Роз никога не е била красавица.
– А това е...
– Анри Шарл.
– Анри – повтори тя с искрена сърдечност и вероятно си спомни първата им среща в Салон дьо сир. – Мари разказа ли ти как преживя Революцията, след като ние с теб си тръгнахме? От двайсет години очаквам да чуя историята...
Задъхах се, гърлото ми се сви. Кой би пожелал да се впуска в спомени след толкова време? Намирахме се в Лондон, цял свят ни делеше от Версай. Погледнах към Анри.
– Съмнявам се някой да е научил дори половината, мадам – отвърна откровено той.

Първа глава

ПАРИЖ
12 ДЕКЕМВРИ 1788

БЕШЕ СРЕДАТА НА ДЕКЕМВРИ и всеки трезвомислещ се грееше пред огнище, ала трийсетина жени се бяха сместили в магазина на Роз Бертен – „Льо Гран могол“. Топлеха ги красиви бронзови лампи, но аз не влязох вътре. Това бяха жени с натруфени, бухлати прически и хермелинови наметки, а аз бях от жените с панделки и вълна. Чаках на улицата, докато те пазаруваха в топлия любим магазин на кралицата. Наблюдавах как момиче взе крещяща розова шапка. Бе твърде бледа за кожата ѝ, но майка ѝ кимна, а Роз Бертен плесна доволно с ръце. Нямаше да остане доволна, ако ме зърне. От година всеки месец идвах тук с една и съща молба. Този път обаче бях сигурна. Роз щеше да се съгласи, защото бях готова да ѝ предложа нещо, полагащо се само на принцове и убийци. Не знаех как не ми е хрумнало по-рано.
Тропах с крака по хлъзгавия плочник на улица „Сент-Оноре“. Дъхът ми се виеше като бяла мъгла в сутрешния въздух. Незапомнено студената зима бе настъпила след слаба лятна реколта. Хиляди щяха да умрат в Париж – някои от студ, други от глад. Кралят и кралицата бяха предоставили на града дърва за огрев, заделени от „Версай“. В знак на благодарност хората построиха снежен обелиск – единственият паметник, който можеха да си позволят. Хвърлих поглед към улицата в очакване да видя каруците на търговците на риба. Дори те обаче бяха избягали от студа, оставяйки след себе си само остър мирис на море.
Последната клиентка излезе от „Льо Гран могол“ и аз се шмугнах бързо вътре. Отърсих дъжда от наметката и вдишах топлото ухание на канела от огъня. Както винаги се удивих колко умело Роз Бертен използваше тясното пространство. Широки огледала с позлатени рамки създаваха впечатление за простор, трепкащите пламъци на свещите хвърляха меко сияние по маслените картини и бродираните канапета. Все едно влязох в салон на графиня; същата атмосфера се бяхме опитали да пресъздадем в музея на чичо ми. Закътани помещения, където благородниците да се чувстват като у дома. Не бих могла да си купя шапките по тези етажерки – камо ли копринените рокли в ясносиньо и ябълковозелено. Идвах тук да видя новия стил, за да го копирам. Все пак това бе най-привлекателното в музея ни. Жени с недостатъчно средства да посетят „Версай“ виждаха членовете на кралското семейство от восък, облечени по последна мода.
– Мадам? – известих плахо появата си и затворих вратата.
Роз Бертен се обърна и възторженият ѝ поздрав ми подсказа, че е очаквала друга жена в хермелин. Увита във вълна, излязох от сянката и гласът ѝ забележимо помръкна.
– Мадмоазел Гросхолц – отбеляза разочарована тя. – Отговорих ви миналия месец.
Скръсти ръце. Всичко у нея бе внушително. Хълбоците, косата, водопадът от сатенени панделки по двете страни на роклята ѝ.
– Надявах се да сте размислили – отвърнах бързо. – Знам, че кралицата ви се доверява и се вслушва в мнението ви.
– А не само вие ме молите за услуга – отсече Роз Бертен.
– Но ние сме добри клиенти.
– Чичо ви купи от мен две рокли.
– Ще купуваме повече, ако работата ни потръгне.
Не беше лъжа. След осемнайсет дни щях да навърша двайсет и осем, но не притежавах нищо ценно на белия свят освен восъчните фигури, които извайвах за музея на чичо ми. Бях скромна племенница. Не молех за украшенията от „Дамски журнал“, нито за скъпи дантелени рокли, обточени с перли. Ако имах излишни ливри, бих ги похарчила за облекло за експонатите ни. Безсмислено беше да се контя с накити и коприна, след като клиентите ни идваха в Салон дьо сир, за да видят кралските премени. Стига да можех, бих подбрала всички копринени ветрила и панделки от магазина на Роз Бертен, та Салонът ни да съперничи на нейния. Нямахме обаче толкова пари. Ние организирахме зрелища и бяхме съвсем малко по-заможни от цирковите артисти в съседство.
– Помислете – настоях разпалено. – Ще подготвя специална експозиция за посещението ѝ. Кралицата в своя будоар. До нея стоите вие. „Кралицата и нейният министър на модата“.
Роз се подсмихна. С израза „министър на модата“ вестниците я критикуваха за зловредното ѝ влияние над Мария-Антоанета, но не бяха далеч от истината и тя го знаеше. Поколеба се. Едно бе да видиш името си във вестника, друго – да те обезсмъртят във восък. Честта бе запазена само за кралски особи и престъпници, а тя не бе сред тях.
– Какво да ѝ кажа? – попита бавно Роз.
Сърцето ми затуптя бързо. Дори кралицата да не хареса творенията ми – а тя щеше да ги хареса, бях сигурна, защото особено грижливо бях наподобила сините ѝ очи – фактът, че лично щеше да дойде да види восъчната си двойница, щеше да промени всичко. Щяха да включат изложбата ни в най-луксозните парижки пътеводители. И най-важното – щяха да ни свързват с Мария-Антоанета. Въпреки скандалните деяния, които ѝ приписваха, да забавляваш Техни Величества, винаги подпомагаше бизнеса.
– Кажете ѝ само, че сте посетили Салон дьо сир. Идвали сте, нали?
– Разбира се.
Роз Бертен не би пропуснала нищо, дори восъчна изложба на булевард „Тампл“.
– Споменете тогава на кралицата, че съм изваяла бюстове на Волтер, Русо, Бенджамин Франклин. И няколко нейни. Ще моделирам и вас.
Роз мълчеше. След малко кимна:
– Ще видим.

Втора глава
21 ДЕКЕМВРИ 1788

Какво е третото съсловие? Всичко.
АБРЕ СИЙЕС, ПАМФЛЕТИСТ

КОГАТО ДОНЕСОХА ПИСМОТО, седях горе, в салона на чичо. Трийсет дървени стъпала деляха света на восъчния музей на първия етаж от стаите с красива ламперия над него, където живеехме. Виждала бях достатъчно жилища на галеристи и артисти и знаех, че сме щастливци. Живеехме като търговци; имахме масивни махагонови мебели и фин порцелан за гостите. Не би било така обаче, ако на младини Куртиус не се бе сближил с принц Дьо Конте.
Чичо живеел в Швейцария, когато братовчедът на крал Луи XV посетил магазина му и видял колко умело вае восък. Впечатлен, принцът го довел в Париж и поръчал цяла сбирка от фигури. Не поискал обаче най-обикновени сувенири, а голи статуетки на стотиците жени, чиито портрети пазел ревниво – кокетки с руси, черни и медени коси, негови завоевания из цяла Европа. Принцът започнал да показва колекцията си и славата на ваятеля се разнесла. Не след дълго Куртиус отворил един от най-известните салони в Париж в апартамента си на улица „Сент-Оноре“. Всеки – мъж, жена, вдовец, куртизанка – можеше да отвори салон, но кой ще идва да пие кафе и да клюкарства зависеше от влиянието и популярността на домакина.
Тази вечер в дома ни на булевард „Тампл“ се бяха събрали стари познайници. Робеспиер със сини копринени чорапи и прилежно напудрена перука. Камий Демулен, който се представяше с малкото си име и бе привлекателен мъж, ала заекваше леко. Красивата му годеница Люсил. Анри Шарл, амбициозният млад учен, който работеше с брат си в лабораторията до нас. Орлеанският херцог, вечно в немилост пред краля. Жан-Пол Марат с хищнически очи и непрани дрехи. Постоянно питах чичо защо допуска Марат да петни дома ни и винаги получавах един и същи отговор. Марат бе швейцарски лекар като него и двамата имаха обща страст – оптиката и светлината. Според мен обаче истинската причина да го кани на вечеря бяха беседите им за старата родина.
Не съм била в Швейцария, макар майка ми да бе швейцарка; омъжила се за войник и заживели в Страсбург. Не го помнех, но от братята ми знаех, че загинал от раните, получени през Седемгодишната война. Останала вдовица, мама дошла в Париж да търси работа и Куртиус я наел като икономка. Не след дълго отношенията им се променили. Наричахме го „чичо“, ала той ни бе по-скоро като баща. Всички – братята ми в Швейцарската гвардия, елитната кралска войска, и аз – се смятахме за швейцарци. Не възразявах да слушам разкази за страната, просто предпочитах да не излизат от зловонната уста на Марат.
Както обикновено той седеше в най-отдалечения край на стаята и мълчеше; чакаше мама да донесе надениците и зелето. Рядко говореше в присъствието на Робеспиер. Идваше заради храната и беседите. Тази вечер спореха за Генералните щати. Французите бяха разделили обществото на три групи. Към първата се числеше духовенството. Към втората – аристокрацията. Третото съсловие се състоеше от обикновени хора като нас. За пръв път от 1614 година трите прослойки бяха свикани да дадат съвет на монарха. Кралството беше задлъжняло дотолкова, че само чудо – или нови данъци – можеха да го спасят.
– Нима мислите, че срещата ще п-промени възгледите им? – попита Камий.
Дългата му коса бе прибрана с непретенциозна кожена връв. С годеницата му представляваха привлекателна двойка, макар бузите им вечно да пламтяха от гняв. Застъпваха се за конституционна монархия както в Англия. Или още по-добре – за република, каквато наскоро бе създадена в Америка. Не виждах как идеята им би се осъществила. Камий удари с юмрук по масата.
– Разиграват театър! Ще натъпчат избраните да представляват съсловието ни в най-затънтения ъгъл на „Версай“ и нищо няма да се промени! Духовниците и аристократите ще продължат да не плащат данъци...
– А вие ще купувате шапките и натруфените прически на Австрийката – вметна херцогът.
Настанен удобно с чаша бренди в ръка, той обичаше да налива масло в огъня. Таеше неестествена омраза към кралица Мария-Антоанета. Както мнозина я наричаше с обидното прозвище Австрийката. Усмихна се на Камий, наясно че рибата се бе хванала на въдицата.
– Защо всяко съсловие има по един глас? Именно за да не се промени нищо! Духовниците и аристократите ще гласуват заедно, за да запазят статуквото, а третото съсловие ще остане на сухо.
– А именно третото съсловие съставлява тази нация! – разгорещи се Камий.
– Деветдесет и пет процента – уточни херцогът.
– Какво може да се направи? – поинтересува се хладно Робеспиер.
Беше юрист и се бе научил да владее гласа си. Никога не крещеше, но тонът му приковаваше вниманието. Цялата стая наостри слух.
Херцогът демонстративно събра пръсти в дълбок размисъл.
– Ще изискаме с петиция кралят да предостави глас на всеки представител. Само така третото съсловие ще надделее и ще докаже, че привилегиите не са рождено право.
– Ние? – намеси се Анри.
С него сме родени в една и съща година и месец – декември. Аз обаче бях артистична и можех да кажа на всяка жена какъв цвят ще я подмлади или ще подчертае тъмните кръгове под очите ѝ, а занятието на Анри бе науката. Той нямаше доверие на херцога. Подозираше го, че изчаква накъде ще се обърне течението и ще заплава с него.
– Не принадлежите ли към облагодетелстваното съсловие? – додаде Анри.
– Засега.
Херцогът не бе привлекателен мъж – с възтънки устни, издут корем и тънки крака. Беше наследил бурбонския нос, щръкнал и гърбав като на братовчед му, краля.
Люсил се обърна към мен.
– А ти, Мари? Какво мислиш?
Всички впериха очи в мен. Какво мислех и какво бих изрекла бяха две съвсем различни неща. Куртиус ме погледна предупредително.
– По-веща съм в изкуството, мисля, отколкото в политиката.
– Глупости! – възкликна Люсил и сви пръсти в юмруци – изглеждаше смешно, понеже бе съвсем дребничка. – Изкуството е политика – провъзгласи тя. – Музеят ви е пълен с политически фигури. Бенджамин Франклин, Русо. Защо ще ги показвате, ако не са важни?
– Знам само какво е важно за хората – отвърнах предпазливо. – Салонът ни удовлетворява желанието им да се забавляват.
– А! – намеси се бързо чичо. – Наденичките и зелето!
Мама се появи тъкмо навреме с отрупан поднос. Станах да ѝ помогна и в същия момент някой похлопа на вратата. Отидох да отворя и видях пратеник, облечен в синята ливрея на краля. Боже мили, беше ли успяла Роз Бертен? Беше ли убедила кралицата да посети музея ни?
– Вкъщи ли е господин Куртиус?
– Да – кимнах енергично. – Елате!
Поведох го по стълбите. Влязохме в салона и пратеникът се прокашля, та всички да го чуят.
– От Техни Величества крал Луи XVI и кралица Мария-Антоанета.
Куртиус се изправи и пратеникът му връчи писмото с театрален жест. Той пък го подаде на мен.
– Отвори го ти.
Не бях виждала по-хубава хартия, и то с кралския печат. Треперех, едва успях да счупя восъка. Прочетох писмото и се обърнах към Куртиус.
– Искат да дойдат – съобщих, останала без дъх. – Ще посетят салона през януари!
Вдигнах глава. Всички бяха притихнали.
Херцогът проговори пръв.
– Какво? Австрийката няма достатъчно забавления във „Версай“?
– Благодаря – казах бързо на пратеника, а Куртиус му подаде щедър бакшиш, та нищо, забелязано под този покрив, да не стигне до двореца.
Мъжът си тръгна и всички започнаха да говорят едновременно.
– Ще се съберем тук, когато дойдат! – възкликна Камий. – Ще поставим краля натясно!
– И ще му дадем да разбере какво мислят хората! – добави Люсил.
– Да разорите Куртиус ли искате? – попита Анри.
Камий погледна засрамен чичо ми.
– Да му връчим ли петиция тогава?
– Има си стотици – отрезви го Анри. – Може да облепи стените на „Версай“ с тях. Щом искаш глас, стани представител в Генералните щати.
Херцогът изпухтя над чашата бренди, докато мама му сипваше голяма порция зеле.
– Кралят няма да се вслуша, докато хората не въстанат.
– Възможно е, но мястото за бунтове не е тук – поклати глава Камий.
Доядохме вечерята в мълчание. После всички се разотидоха. Херцогът бе пиян и се наложи да го подкрепят по стълбите. Анри ни даде знак и с Куртиус застанахме зад тесния прозорец, точно до таблото за мадам Дю Бари.
– Кога ще дойде кралското семейство? – попита той.
– След Нова година – отговорих.
Изглеждаше обезпокоен. Нямаше и помен от милата усмивка, обичайно запазена за мен.
– Възможно е да не получиш желаната известност.
– Ще дойде кралицата! – възразих му аз.
– Погребана под десетки скандали. Не само в този салон се обсъждат радикални промени. Из целия град има съмишленици на Камий и Робеспиер.
Обърнах се към Куртиус. Той никога не носеше перука и косата му червенееше във вечерната светлина. Все още бе привлекателен за мъж на петдесет.
– Съображението на Анри не е за подценяване.
– Несъмнено ще извлечем полза! – настоях, неспособна да повярвам на ушите си – нали чичо ме бе учил, че популярността е най-могъщият двигател на всяко занятие. От една година работех за това. – Всички ще поискат да видят каквото е видяла кралицата. Аферата с диамантената огърлица няма никакво значение. И дали е поръчала бижута за два милиона ливри!
– За хората има значение – натърти Анри.
Отмерваше думите както при научен опит. Преди пет години двамата братя бяха пуснали първия водороден балон и оттогава усъвършенстваха експериментите на Франклин с електричеството. За разлика от Куртиус, Анри бе на първо място учен и едва на второ – организатор на зрелища.
– Понякога известността крие твърде голям риск.
Това бяха небивалици.
– Не всички обичат кралицата, но винаги ще я уважават – заявих.

Трета глава
16 ЯНУАРИ 1789
[Донесохме на принца] прочутата огърлица.
Нейно Величество кралицата щяла да придобие накита, увери ни той,
и показа подписа на Мария-Антоанета Френска под предложението ни.
ПАМЕТНА БЕЛЕЖКА ДО НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО КРАЛИЦАТА ОТНОСНО СЛУЧАЯ С ДИАМАНТЕНАТА ОГЪРЛИЦА
БЯХ МОДЕЛИРАЛА ДЕСЕТКИ ИЗВЕСТНИ МЪЖЕ и жени, но Роз Бертен бе неповторима. Тя влезе достолепно в преддверието на Салон дьо сир, следвана от върволица прислужници. Всяко момиче носеше кошница с коприна, дантели и ефирни панделки за украсяване на восъчната ѝ фигура. Куртиус ги насочи към дъното на ателието, а аз поведох Роз към първата музейна зала.
– Пълно е с хора – отбеляза тя и долових изненада в гласа ѝ.
– Върви ни. Идват туристи от цяла Европа – отговорих.
Тръгнах и високите сводести тавани привлякоха погледа ѝ. Салон дьо сир заемаше десет от единайсетте просторни помещения на първия етаж в къщата ни.
– Преди не изглеждаше толкова внушително – призна тя. – Кога се разрасна?
Все едно питаше кога едно грозно дете внезапно се е преобразило в красив възрастен.
– Работим от години – отвърнах едва ли не троснато.
– Изложбата в Пале Роял не беше голяма.
– Затова се преместихме.
Обясних, че всяка зала е декорирана в съответствие с експонатите. Около фигурата на Бенджамин Франклин, например, Анри и Куртиус разположиха бутафорна лаборатория с имитации на американските изобретения: метална печка вместо камина, одометър за измерване на разстоянието, изминато от дилижанс, метален прът за предпазване на сградите от мълнии. Роз кимаше в движение. Не схващах дали разбираше нещо, или само учени като Анри и Куртиус биха се заинтригували от изложението.
– А къде е новият восъчен модел на кралицата? – поинтересува се тя.
Отидохме до фигурата на Мария-Антоанета, облечена в нощница. Роз занемя. Помещението наподобяваше будоара на кралицата. За да изработим декорите, бях купила картина от Пале Роял. Художникът се бе заклел, че е съвсем правдоподобна. Наблюдавах изражението на Роз, докато разглеждаше стаята. Позлатен полилей висеше от тавана, а търговецът Ревейон, снабдил „Версай“ с тапети, ни бе продал розовия цветен десен за стените.
– Изглежда добре. – Роз обикаляше като лешояд около фигурата на кралицата. – Наподобила си съвсем точно цвета на очите.
– Благодаря – казах, но тя не ме слушаше.
– Какво е това? – посочи стола, предназначен за първата придворна дама на кралицата. – Трябва да е без ръкохватки. Само кралят и кралицата имат облегалки за ръцете. Привилегията не се полага дори на брата на краля! – Роз ме погледна ужасена. – Поправи грешката. Искам да видя и другите от кралското семейство.
Минавахме от стая в стая. Наложи се да взема мастило и хартия, за да запиша всички пропуски. Бяха много. Където бе показано кралското семейство на вечеря, кралят трябваше да седи вдясно от кралицата, а не вляво. И очевидно Нейно Величество вече не носеше бели шемизети и диадеми с пера.
– На трийсет и три е – посочи Роз. – Върна се към стила а ла франсез.
– Но тя не го харесваше! Всички парижанки носят шемизети като нейните.
– Дръзне ли да се облече по модата, въведена от нея, вестниците пишат, че не зачита високото си положение.
Явно щеше да се наложи да претършуваме склада, за да намерим роклите а ла франсез, купени преди години от „Льо Гран могол“. Роз посочи и други грешки. Записвах бързо какво да поправя. Не можех да си позволя неточности. Високомерният тон на Роз ме дразнеше, но ѝ бях благодарна за осведомеността. Хората идваха в салона ни да видят кралските особи каквито са, а не каквито са били – редно беше всичко да е правилно. Особено когато дойдеха Техни Величества.
Когато най-сетне стигнахме до ателието, се чувствах изнервена. Аз, която бях вземала мерки на хабсбургски император и бях разговаряла приятелски с Бенджамин Франклин, усещах как стомахът ме присвива. Достолепната шивачка на кралицата обаче най-сетне млъкна. Прислужниците ѝ наблюдаваха как с помощта на пергела взех повече от сто мерки – от върха на брадичката ѝ до върха на скулите, от края на веждите до деликатните ѝ уши. Приключих и се захванах с глинения модел на лицето ѝ. Любопитен трик на ума ми позволяваше да погледна някого и да преценя – дори без мерки – колко е широко челото и колко дълъг е носът.
В късния следобед Роз започна да задава въпроси. Интересуваше се как съм се научила да изработвам восъчни фигури. Обясних ѝ, че чиракувам при чичо, откакто съм проговорила.
– Значи двете с теб не сме много различни – отсъди тя. – На младини чиракувах в модното ателие „Тре галан“. После станах съдружничка на собственичката. Сега притежавам „Льо Гран могол“. Без съдружници. Само аз.
Гордееше се с постигнатото, и с право. Рядко се случваше жена да се издигне без мъжка подкрепа. Дори аз разчитах на Куртиус.
– Знаеш ли, че аз измислих пандорите? – попита ме тя.
Имаше предвид куклите, облечени в постоянно менящия се стил на кралицата, които се продаваха във всеки магазин оттук до Лондон.
– Не.
Роз кимна важно.
– Благодарение на тях познават лицето ѝ навсякъде. Дори в Америка.
Моделът ми бърбореше за двамина през дългите часове, докато се налагаше да мирува, за да я извая. Мама идваше с поднос топли напитки и Роз се опитваше да я заговори. Френският ѝ обаче бе посредствен, защото в семейството използвахме немски.
– Отдавна ли е във Франция майка ти? – попита Роз.
– От трийсет години. – После добавих в нейна защита: – Разбира повече, макар да не се изразява добре.
– Кралицата е тук от двайсет години. Френският ѝ е безупречен.
– Кралицата, предполагам, има частни учители.
Роз се усмихна.
– В двореца би се представила добре. Кралицата обича приближените ѝ да са с пъргав ум.
– А кралят?
Роз не изглеждаше толкова благоразположена.
– Той обича строители. Ако Бог беше справедлив, кралят щеше да живее на строеж, а не в дворец.
Вече го бях чувала и не се изненадах. Посочих ѝ един бюст на Франклин.
– Затова ли Негово Величество не го хареса?
Роз се приведе напред и разбрах, че ще чуя нещо сензационно.
– Не. Просто завиждаше.

На книжния пазар от декември 2017 г.
Обем: 448 стр.
Превод: Емилия Ничева-Карастойчева
Художник: Златина Зарева
Редактор: Цвета Германова
ISBN: 978-954-357-358-5
Издателство: „Емас“
Корична цена: 18,90 лв.