Яна Маринова: „Привличане“ беше огромно изпитание за мен

Познаваме Яна Маринова от множеството ѝ роли на големия и малкия екран. Лъчезарната актриса е популярна сред зрителите от хитовите сериали „Стъклен дом“, „Фамилията“ и „Връзки“, филмите „Живи легенди“ и „11А“.

Яна се изявява и на театралната сцена, като едно от последните ѝ превъплъщения е в моноспектакъла „Глас“. В постановката актрисата влиза в ролята на Виктория Глас, дубльорката на легендарната оперна прима Мария Калас, която обаче остава цял живот в сянката ѝ. Моноспектакълът може да гледате на 6 февруари и 15 март в Нов Театър НДК.

Най-новото предизвикателство на Яна е филмът „Привличане“, в който тя играе главната роля на учителката Лора Ангелова, чиято страст са танците. Идеята за филма и първоначалният сценарий са дело на самата Яна. Тя е и един от продуцентите на филма, а копродуцент е Башар Рахал.

Срещаме се с Яна само няколко седмици преди премиерата на „Привличане“, която ще се състои на 19 февруари, за да ни разкаже за голямото филмово приключение в живота ѝ.

Вие сте сценарист, продуцент и играете главната роля във филма „Привличане“. Как се появи самата идея за филма?

Всичко започна с това, че аз съм голям фен на типичните американски филми, които са много гледани и много харесвани. Филмите, които ти се приисква да ги гледаш пак, от типа на „Роки“ например. И си казах, защо в България да не може да се направи такъв филм, който да е с много любими актьори, историята да е свързана с нещо специфично, което вълнува всички, картината да е страхотна, музиката също, и да има много танци. Понеже аз се занимавам с танци, реших, че във филма задължително трябва да има и танци.

Другото, което си мислех, че трябва да го има във филма е нещо, което ми прави впечатление в последно време. А именно, че между двайсетгодишните и четиридесетгодишните има страхотен паралел. Просто на 20 години се бориш в училище и в университета, стремиш се да не си от аутсайдерите, да си добре възприет, да си част от общото, да си харесван, популярен. И на 40 години е абсолютно същото. И в двата случая правиш голямата грешка да престъпваш принципите си, само и само да си харесван.

И този модел, плюс танците и плюс темата за училището оформиха идеята ми. Защото пазарът очевидно е гладен за ученическа тематика.

Другата засегната тема във филма е, че преди години моделът беше – учиш за архитект и работиш цял живот архитект. Сега не е така. Можеш през 5 години да работиш нещо различно и да имаш различни периоди, да не си с един и същ партньор през цялото време. Светът се променя много бързо, стереотипите също. Не е задължително да работиш някаква скучна и сива работа, за да бъдеш успешен.

Много е важно да слушаш сърцето си и оттам идва слоганът „Следвай ритъма на сърцето си“, защото в живота това е много важно. Да се развиваш спрямо това, което мечтаеш най-много. А парите идват сами.

Това може би е едно от посланията на филма – „Следвай сърцето си“.

Именно, да. Въпросът е, че всичко това трябваше да има опаковка, която да не е философска и сива, а да е цветна, готина, да се случват много интересни неща. Да е пълна с любов, танци, страст, приятелства, предателства, желание за власт.

И да привлечете младата аудитория, ученическата публика.

Да, защото има такава ниша за тийнейджърската аудитория. И целта е филмът да е много свеж, цветен, да е гледаем за зрителите. Отиваш за 2 часа, взимаш си едни пуканки и се забавляваш. Така че историята тръгна точно от това.

Исках да има характерните стереотипи – властната амбициозна жена, директорката, която Койна Русева играе.

Героинята, която се бори за идеалите си, но без да е излишно скромна, прекалено добричка и отстъпчива, скучно проповядваща морални ценности. Напротив, абсолютно нормалната жена в днешно време, която трябва да се справя с много неща, моята героиня Лора.

Другият типаж е на готиното момче, което е героят на Александър Сано, който е известен поппевец, но по някаква причина става учител по музика в това училище.

При „малките“ я има манипулативната героиня на Луиза Григорова, която е решила, че с пари и секси поведението си може да спечели всички.

Има я и типичната влюбена двойка – Живко Симеонов и Радина Боршош, чиято любов, както и любовта между възрастните, винаги може да бъде разрушена от тези властимащи, амбицирани хора.

А самата идея стана така – седнах един ден на пода, почнах да пиша и след 7 месеца се родиха тези 157 страници на телефона ми. И след като имах вече готовия сценарий, написан през моята гледна точка, седнахме със сценаристите Борислав Захариев и Георги Ангелов, които помогнаха да стане пълнокръвен. Мартин Макариев допълни с неговата режисьорска гледна точка, също и Башар Рахал, който е копродуцент на филма.

Далеч съм от мисълта, че искам да контролирам всичко. Съвсем не искам да съм сценарист, продуцент и артист. Напротив, искам да има много яки продуценти и много готини сценаристи, а аз да имам възможността да играя, където съм конкурентоспособна. Не искам да бъда всичко, но просто няма друг начин.

Но защо да не искате? Когато идеята идва от вас и се справяте добре.

Защото не можеш да си достатъчно добър, правейки толкова много неща едновременно. Ако при нас беше, както е в Щатите, да взимаш доживот процент от някой успешен сериал, какъвто беше да кажем „Стъклен дом“, тогава можеш да си позволиш да си плащаш и да имаш голям екип. Тогава да, възможно е да правиш много неща.

Един от акцентите във филма са танците. Каква беше подготовката за тази част от филма?

Да, танците са един от акцентите. Нишата, която аз открих за себе си. Винаги съм била възхитена от „Денсинг старс“ и вече след предаването „И аз го мога“, бях решена, че искам да правя нещо, което да е свързано и с шоу. И затова знаех, че ако работя с Наско Месечков, ще направим танци с много атрактивни и готини поддръжки, танци, които изглеждат недостъпно за хората. Когато гледат, да си помислят „Уау, аз това мога ли да го направя?“. И затова много го преследвах Наско, добре, че се съгласи. (смее се).

Работихме и с Живко и Дорина, които също са от танцьорите в „Денсинг старс“. Димитър Лазаров, Salsa de Fuego, също помогна много, както и Пламен Андреев-Пачо, всички в хип-хоп средите знаят кой е той. Той направи много готина хореография, беше уникално да се събираме, да гледаме клипове и да се вдъхновим да направим и ние нещо много готино.

За колко време направихте филма?

Самите снимки бяха 22 дни. Което не е никак много, но държахме да не се отрази на качеството на филма. Дадохме всичко от себе си. Много от актьорите дадоха добавена стойност на филма, играха за много по-малко пари, отколкото трябва, но го направиха, защото идеята им хареса.

Бихте ли приели роля с по-сериозна физическа трансформация?

Това е мечтата на всеки български актьор, защото няма такива филми. В чужбина за нещо подобно получаваш огромни хонорари, защото такава роля изисква да си смениш целия начин на живот.

В момента отново има пик на български сериали. Имате ли покани за някой проект?

Да, имаше много готини проекти, които за съжаление трябваше да откажа. Тъй като представленията „Глас“ и „Привличане“ бяха огромно изпитание за мен, за да мога да ги реализирам, нямаше как да приема. Беше ми много трудно. Казвах си: „Добре, де, защо го правиш? Изиграй това, изиграй онова“, но нямаше как. Исках всичко да е изпипано. Винаги съм се дразнила, когато трябва да се прави компромис и не исках да се случва така. Реших да рискувам, че сега е моментът да направя този филм и отново се сещам за паралела между 20 и 40-годишните. Как започна всичко при мен. Бях на 22-23 години, бях управител в един ресторант и видях една листовка за кастинг за реклама на шампоани и си казах да, ще отида. Ще стана модел, манекен и актриса. И другите около мен реагираха с „Каквоо?“.

Отидох на няколко ревюта, дойде един кастинг за масовка и така ме избраха за първата ми роля в сериала „Хотел България“. И сега, години по-късно, имах нужда от този избор в живота ми, наново. Да си кажа: „Ще променя нещо.“ И вярвах в себе си, защото аз съм в силата си сега, мога да ги направя тези промени. Точно затова казах по-рано в разговора, че не искам да съм и сценарист, и продуцент, и актриса. Защото аз си обичам професията и искам да се занимавам само с това.

Споменахте моноспектакъла „Глас“. Какво беше най-голямото предизвикателство при неговата реализация, имаше ли страх?

Не, страх нямаше, защото спектакълът не го правих сама, а заедно с режисьорката Лъчезара Паскалева и Нов български университет. Заедно го реализирахме. Не се страхувах за "Глас", защото в театъра на Нов Български Университет имах възможност да работя с най-добрите преподаватели. И самият текст на Елена Алексиева ме грабна от първият момент. Почувствах много близък образа на героинята си Виктория Глас, дубльорката на самата Калас, дубльорката, която никой никога не запомня. Доста ми приличаше на това да си актриса в България и да гледаш Мерил Стрийп в Холивуд. “Глас” ми помогна да се отърся от страха, че изкуството ми няма смисъл. Осъзнах, че е прекрасно да се стремя към мечтите си. И неусетно, някои взеха, че се сбъднаха. 

Страх имах дали ще направя филма, какво ще се получи. Башар например беше доста скептичен, той беше повече бизнес настроен и ми беше трудно да го убедя да започнем с филма. Вече имахме парите и му казах: „Хайде, Башар, давай да го правим“, а той беше „Не, не, откъде да знам дали не е поредната глупост.“ И това дори, преодоляването да го убедя ми помогна сякаш да преодолея страха си.

Имате ли ритуали, нещо специално, което правите преди излизане на сцена?

Точно ритуал не, по-скоро навик, който съм си изградила през годините. Когато героинята ми е по-сложен образ, преди спектакъл си правя вътрешен разказ за живота ѝ. Започвам от 15-годишна, как съм пораснала, защо съм такава, какво се е случило, как са ме прикоткали да стана дубльорка на Мария Калас, как съм очаквала да изляза и аз на сцената един ден, как са ме изхвърлили след това и не съм могла да се справям, как се събуждам на 40 и животът ми е сякаш на някого друг. Как не мога да съм щастлива без илюзиите. Общо взето така се подготвям, специално за постановката „Глас“.

Как се поддържате във форма?

Спортувам от малка, активна съм и не ми трябва много в ежедневието, за да поддържам форма. Много се зареждам от всякакви видове физическа дейност – дали ще са разходки в планината, дали ще е фитнес, просто гледам да имам движение, което да изчерпа енергията в излишък.

Някакви ограничения в храненето?

Имам ген. (смее се). Но най-вече разчитам на динамиката в живота ми. Не че не обичам да се излежавам понякога, да изгледам 5-6 филма един след друг, но просто гледам да съм в хармония. Аз например харесвам по-пищни форми, но с моята генетика никога няма да ги имам, докато някоя дама, която е малко по-пищна, много ще завижда на мен. И какъв е смисълът от това? Много е важно да се обичаш и да се харесваш. Да развиваш това, което най-много харесваш в себе си. И да не гледаш някой друг как е, а ти как си.