„Крадецът на орхидеи“ вече и на български език

* * *

Когато всички бяха привършили с показанията си на изслушването относно бракониерството на орхидеи, съдията изглеждаше объркана. Сподели, че това е един от най-интересните ? случаи, като под „интересен“ мисля, че имаше предвид „странен“, след което съобщи, че отхвърля исканията на защитата за сваляне на обвиненията. Делото беше назначено за февруари. Съдията също така заповяда на обвиняемите: Ларош, Ръсел Бауърс, Винсън Оцеола и Ранди Оцеола да се въздържат от навлизане на територията на Държавния резерват Факахачи до приключване на случая. След това освободи хората с орхидеите и насочи вниманието си към един окаян на вид човечец, задържан за притежание на наркотици. Успях да настигна Ларош тъкмо пред вратата на съдебната зала. Пушеше в компанията на трима други мъже: адвоката на племето семиноли, Алън Лърнър, вицепрезидента по племенните бизнес дела, Бъстър Баксли, и един от другите двама обвиняеми, Винсън Оцеола. Другите двама семиноли не се бяха появили за изслушването – по думите на Алън Лърнър единият от тях бил болен, а другия не могли да открият никъде.
Бъстър не изглеждаше в добро настроение.
– Кълна се в Господ, още сега отивам в онова тресавище с моторна резачка – пенеше се той. – По дяволите.
Ларош изгаси фаса си с крак.
– Знаеш ли, чувствам се прецакан – заяви той, – направо си бях разпнат.
Алън Лърнър подмяташе куфарчето си от едната ръка в другата.
– Виж, Бъстър – обади се той, – опитах се да разясня вижданията ни. Припомних на съдията, че Факахачи преди беше собственост на индианците, но тя очевидно вече си беше наумила нещо друго. Не се тревожи. Ще се погрижим за всичко на делото – Бъстър се намръщи и тръгна да си ходи.
Винсън Оцеола погледна Алън, сви рамене и тръгна след Бъстър. Алън се огледа, каза ми довиждане и последва Бъстър и Винсън. Ларош остана още малко. Като потропваше с пръсти по брадичката си, той каза:
– Онези горски от тресавището са пълна смешка. Никой от тях не знае нищичко за растенията там. Някои са действително малоумни – пълни малоумници. Извадиха късмет, като ме арестуваха, че да мога да им кажа имената на растенията. Иначе не мисля, че изобщо щяха и да разберат някога какви са. Наистина не ме е грижа какво ще се случи в съда. Ходил съм във Факахачи хиляди пъти и ще отида още толкова.

* * *

Джон Ларош израснал в Норт Маями – вилна зона, през която се преминава по пътя от Маями към Форт Лодърдейл. Семейството му живеело в полуиндустриализиран квартал, но все пак доста близо до тресавищата и горите. Когато Ларош бил дете, той и майка му често се отбивали с колата до Биг Сайпръс и Факахачи, където след това се разхождали, за да търсят необичайни неща. Баща му никога не идвал с тях, защото не обичал много-много горите, а по-късно счупил гръбнака си по време на работа на строителната площадка и се движел трудно. Ларош няма братя и сестри, но ми сподели, че всъщност е имал по-малка сестра, която починала на невръстна възраст. Веднъж, докато ми разказваше историята на рода си, Ларош заяви:
– Знаеш ли, сега като се замисля, като че ли сме семейство на недъзи и страдания.
По време на няколкомесечния ми престой във Флорида се срещнах с бащата на Ларош само за кратко. Много щях да се радвам и да се запозная с майка му, но тя вече не беше сред живите. Ларош я описа като старомодна жена с наднормено тегло и заяви, че била еврейка по рождение, но през различни периоди от живота си е изповядвала пламенно и други религии. Била е ентусиаст, прекомерно вдъхновена и отдадена. Никога не казвала първа, че иска да завършват похода си из природата, и никога не отстъпвала, когато двамата с Ларош трябвало да се спускат в някакви помийни ями. Обожавала орхидеите. Ако двамата попаднели на цъфнала орхидея, тя настоявала да я маркират, за да могат да видят дали е образувала семена, когато се върнат след няколко месеца.
Когато бил тийнейджър, Ларош се увлякъл за кратко по фотографията. Тогава той решил, че трябва да заснеме всички видове орхидеи във Флорида, затова всеки уикенд се запасявал с фотоапарати и триножници и двамата с майка му скитали с часове из горите. Не след дълго вече не се чувствал удовлетворен само да заснема орхидеите и скоро решил, че трябва да колекционира самите цветя. Престанал да носи фотоапарати по време на походите си и започнал да взема калъфки за възглавници и чували за боклук, с които да пренася цветя. Събрал значителна колекция за отрицателно време. Замислил се дали да не си отвори оранжерия. След като завършил гимназия, се занимавал със строителна дейност, за да си изкарва прехраната, но също както баща си паднал, счупил си гръбнака и му се наложило да си вземе отпуск по болест. Смята травмата си за дар от провидението, защото открила пред него шанса да се посвети на растенията. Оженил се през 1983 г. и двамата с вече бившата му съпруга действително отворили оранжерия в Норт Маями. Кръстили я „Бромелиевото дърво“. Били тясно специализирани в отглеждането на орхидеи и бромелии – семейство сухолюбиви, трънливи епифити, които живеят по дърветата. Ларош се съсредоточил върху най-причудливите редки видове. В крайна сметка успял да събере в оранжериите си четиресет хиляди растителни вида, сред които и такива, за които твърдял, че са единствени екземпляри, подложени на култивиране. Както повечето собственици на разсадници, Ларош и съпругата му успявали да преживяват с печалбата си, но той не се задоволявал само с това. Искал да открие някакво специално растение, което да го превърне в милионер.