Новела на Симон дьо Бовоар, за първи път на български

„Недоразумение в Москва“ разказва за съпружеската и личностната криза, която изживяват Никол и Андре, двойка пенсионирани учители, по време на едно пътуване до Москва при дъщерята на Андре от първия му брак – Маша. Редувайки гледните точки, Симон дьо Бовоар разбулва взаимните огорчения и обвинения на героите, в които без мъка разпознаваме нея и Сартр, както и страха от наближаващата старост. В новелата тясно се преплитат личната и колективната история – недоразумението между съпрузите, възникнало по време на пътуването, и политическото разочарование. Творбата предоставя завладяващо критично свидетелство за Съветския съюз в средата на шейсетте, а прозрачният, въздействащ стил я сродява с най-добрите страници от творчеството на писателката.

Родена през 1908 г., Симон дьо Бовоар е изтъкната френска писателка, феминистка и философ. Автор е на шест романа, книги с есета и философски трактати. Известна е и като спътница на другия ярък представител на екзистенциализма – Жан-Пол Сартр. Бовоар въстава срещу мъченията, на които са подлагани алжирските жени по време на Алжирската война, обявява се в полза на аборта, по това време подсъден, и против брака, който смята за буржоазна институция, не по-малко отблъскваща от проституцията, тъй като легитимира мъжкото господство. През 1949 г. излиза фундаменталният философски труд „Вторият пол“, с който писателката печели първото си голямо признание. Книгата скандализира привържениците на статуквото, а Ватиканът я включва в черния си списък. Сред най-внушителните ѝ произведения е шедьовърът„Мандарините“, удостоен с наградата „Гонкур“. Създадена през 1966-1967 г., новелата „Недоразумение в Москва“ е открита след смъртта на Бовоар през 1986 година.

Откъс

Тя вдигна очи от книгата си. Ама че скука, все тия изтъркани приказки за невъзможното общуване! Ако човек иска да общува, криво-ляво, успява. Е, не с всички, наистина, но с двама или трима души поне. На съседното място Андре четеше роман от „Черната серия“. Тя не споделяше с него огорчения, съжаления, дребни грижи; навярно и той си имаше своите малки тайни, но общо взето, знаеха всичко един за друг. Тя погледна през илюминатора на самолета: докъдето погледът стига, тъмни лесове и светли поля. Колко пъти заедно бяха порили въздуха с влак, със самолет или с кораб, седнали един до друг, с книга в ръка? Често и занапред щяха да се носят мълком, рамо до рамо, по море, по суша или по въздух. Тези мигове бяха сладостни като спомен и радостни като обет. На трийсет ли бяха, или на шейсет? Андре побеля рано: навремето изглеждаше като кокетство снегът, подчертаващ матовата свежест на лицето му. И сега все още бе кокетство. Кожата се беше втвърдила и напукала като гьон, но усмивката на устата и очите бе съхранила сиянието си. Въпреки всички опровержения на албума със снимки младежкият му образ прозираше под днешното му лице: за Никол той нямаше възраст. Навярно защото сам като че ли не подозираше за нея. Той, който толкова обичаше навремето да тича, да плува, да се катери и да се оглежда в огледалата, сега носеше нехайно шейсетте си и четири години. Дълъг живот, осеян със смехове, сълзи, гняв, прегръдки, признания, мълчания, пориви – и ти се струва понякога, че времето не е отминало. А бъдещето се простира все още до безкрай.
– Благодаря.
Никол си взе бонбон от кошничката, смутена от внушителната фигура на стюардесата и от строгия ѝ поглед, както три години по-рано се бе смутила от сервитьорките в ресторантите и камериерките в хотела. Никаква дежурна любезност, изострено съзнание за собствените им права, можеш само да ги приветстваш – но пред тях се чувстваш виновен или най-малкото подозрителен.
– Приземяваме се – каза тя.
С известно безпокойство Никол гледаше приближаващата се земя. Безкрайно бъдеще – което можеше да рухне всеки миг. Бяха ѝ добре познати тези внезапни преходи от блажено чувство за безопасност към спиращ дъха страх: избухва трета световна война, Андре заболява от рак на белите дробове – две кутии цигари на ден са много, прекалено много, или пък самолетът се разбива на земята. Това би било хубав начин да свършат – заедно и без да се мъчат; но не толкова скоро, не сега. „Оживяхме и този път“ – каза си тя, когато колесниците се удариха – малко възгрубичко – в пистата. Пътниците наметнаха палтата си, събраха вещите си. Наложи се дълго да чакат. Голямо чакане падна.
– Усещаш ли как ухаят брезите? – попита Андре.
Беше много хладно, почти студено – шестнайсет градуса, бе съобщила стюардесата. На три часа и половина път, колко близко беше Париж и колко далеч, Париж, който тази сутрин дъхтеше на асфалт и на буря, затиснат от първата лятна жега – колко близко беше и Филип и колко далеч... Автобусът ги откара – по много по-просторна полоса от тази, на която се приземиха през 63-та – до остъклена сграда с формата на гъба, където беше паспортният контрол. На изхода ги чакаше Маша. За кой ли път Никол с почуда откри, хармонично съчетани в лицето ѝ, толкова различните черти на Клер и на Андре. Слабичка, елегантна, само прическата ѝ, напомняща перука, издаваше московчанката.
– Как пътувахте? Добре ли сте? Добре ли си?
Говореше с баща си на „ти“, но на „вие“ с Никол. Беше нормално и все пак някак странно.
– Подайте ми пътната чанта.
Това също беше нормално. Но когато мъж носи куфарите ви, то е, защото сте жена; а жената – защото е по-млада от вас, и това ви кара да се чувствате стара.
– Дайте ми квитанциите за багажа и седнете ей там – разпореди се Маша.
Никол се подчини. Стара. Край Андре тя често го забравяше, но хиляди дребни драскотини непрестанно ѝ го напомняха. „Красива млада жена“ – помисли си тя, щом зърна Маша. Спомни си как като трийсетгодишна се усмихна, когато свекър ѝ произнесe същите тези думи по адрес на една четиресетгодишна. Сега и на нея повечето хора ѝ изглеждаха млади. Стара. Трудно ѝ беше да се примири (едно от малкото неща, които не споделяше с Андре – това отчаяно изумление). „Има си все пак и добри страни“ – каза си тя. Пенсионер – звучеше така, все едно си за боклука. Но пък беше приятно да отидеш на ваканция, когато ти се прииска; по-точно през цялото време да си във ваканция. В нажежените класни стаи колегите ѝ едва започваха да си мечтаят за отпуска. А тя вече беше заминала. Затърси с очи Андре, прав до Маша в навалицата. В Париж той се оставяше да го обсебват твърде много хора. Испански политзатворници, португалски затворници, преследвани израелци, бунтовници конгоанци, анголци, камерунци, партизани от Венецуела, Перу, Колумбия – и какви ли още не, – беше винаги готов да им се притече на помощ според силите си. Събрания, манифести, митинги, листовки, делегации – нагърбваше се с всякакви поръчения. Членуваше в множество всевъзможни групировки и комитети. Тук никой нямаше да го безпокои за щяло и нещяло. Познаваха единствено Маша. Няма какво друго да правят, освен да разглеждат заедно неща: харесваше ѝ да открива с него едно или друго и времето, застинало в дългото им и монотонно щастие, отново да си върне бликащата новост. Тя стана. Прииска ѝ се да се разхожда вече по улиците, под стените на Кремъл. Беше забравила колко дълго се налага понякога да чакаш в тази страна.
– Къде ни е багажът?
– Спокойно, ще пристигне – каза Андре.
Три часа и половина, мислеше си той. Колко близо беше Москва и в същото време колко далеч! На три часа и половина път, да вижда Маша тъй рядко? (Но толкова препятствия, и най-вече цената на билета!)
– Три години е много време – изрече той. – Сигурно ме намираш остарял.
– Ни най-малко. Изобщо не си се променил.
– А ти още повече си се разхубавила.
Гледаше я в захлас. Мислиш си, че нищо повече не може да ти се случи, примирил си се (а не беше лесно, макар да не го показа с нищо) и ето че една огромна и съвсем нова нежност озарява живота ти. Той почти не се интересуваше от плахото момиченце – тогава то се наричаше Мария, – което Клер му водеше за по няколко часа от Япония, от Бразилия, от Москва. Чужда му остана и младата жена, дошла в Париж след войната да го запознае с мъжа си. Но при второто идване на Маша, през 60-а, между тях нещо се случи. Той не разбираше докрай защо така силно се беше привързала към него; но това го трогна. Любовта на Никол към него си оставаше все така жива, грижовна, радостна; но те бяха премного свикнали един с друг, за да събуди Андре у нея шеметната радост, която в този миг преобразяваше възстрогото лице на Маша.
– Къде ни е багажът? – попита Никол.
– Спокойно, ще пристигне.
Защо да губят търпение? Тук разполагаха с време в излишък. В Париж Андре вечно си гледаше часовника, разкъсван между срещите, особено откакто се пенсионира: беше надценил размера на свободното си време. От любопитство, от нехайство прие да му натрапят куп задължения, от които сега не смогваше да се отърве. В течение на цял месец щеше да си ги спести; ще може да живее с онова безгрижие, което толкова обичаше, обичаше го дори прекалено, тъй като от него произтичаха повечето му грижи. – Ето и куфарите ни – каза той.
Настаниха ги в колата на Маша и тя седна зад волана. Караше бавно, като всички тук. Пътят ухаеше на свежа зеленина, флотилии с дървени трупи се носеха по Москва река и Андре почувства как се надига у него онова вълнение, без което животът би се лишил за него от своя живец: започваше приключение, което го въодушевяваше и плашеше, приключението на откривателството. Да успее, да направи кариера, това никога не го бе вълнувало. (Ако майка му не се беше наложила така самоотвержено да продължи образованието си, той щеше да се задоволи със съдбата на родителите си – начални учители в слънчев Прованс). Струваше му се, че истината за съществуването му и за самия него не му принадлежи: тя като че ли беше разпиляна по цялата земя; за да я узнае, трябваше да проучи много векове и места; тъкмо поради това той обичаше историята и пътешествията. Но докато изучаваше необезпокояван миналото, пречупено през призмата на книгите, то досегът с една непозната страна – превъзхождаща в своята многоликост всичко, което можеше да знае за нея – винаги му причиняваше световъртеж. И тази страна го засягаше повече от всяка друга. Беше възпитан в култ към Ленин; майка му на осемдесет и три години все още беше активистка в редовете на компартията; сам той не пожела да членува; но в люшканията между надеждата и отчаянието винаги бе смятал, че СССР държи ключовете към бъдещето, следователно към днешния ден и към собствената му съдба. При все че никога, дори в най-мрачните години на сталинизма, нямаше чувството, че тъй зле разбира тази страна. Престоят му тук щеше ли да му отвори очите? През 63-та пътуваха като туристи – Крим, Сочи, – но тогава впечатленията им бяха повърхностни. Този път ще разпитва, ще моли да му четат вестниците, ще се смеси с тълпите. Колата пое по улица „Горки“. Хората, магазините. Ще съумее ли да се почувства тук като у дома си? Мисълта, че може да не успее, го хвърляше в паника. „Трябваше повече да залягам над руския!" – помисли си. Още едно нещо, което се беше зарекъл да направи, но не направи: не отиде по-далеч от шести урок на системата „Асимил“. Права беше Никол, като го наричаше „стар мързеливец“. Да чете, да бъбри, да се разхожда, за това беше винаги готов. Но неблагодарната работа – да учи думи или да наизустява изречения, – за това не го търси. Ето защо не биваше да взема този свят толкова присърце. Прекалено сериозен, прекалено лекомислен. „Това е моето противоречие“ – каза си, развеселен. (Беше останал възхитен от този израз на един италиански другар, убеден марксист, който се държеше потиснически с жена си.) В интерес на истината, не му липсваше самочувствие.

На книжния пазар от 9 февруари 2018 г.
Превод: Силвия Вагенщайн
Обем: 104 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 14 лв.