„Как да не станеш враг на собственото си дете“ – Андрей Максимов

Заглавието „Как да не станеш враг на собственото си дете“ звучи абсурдно – та кой родител иска да е враг на децата си? Но на практика се получава точно така, уверява ни авторът и деликатно ни конфронтира с най-разпространените проблеми на възпитанието. Според него родителите грешат, когато не се опитват да си представят света от позицията на своето дете – с неговите лични проблеми, характер, отношение към живота. В първата част авторът търси корените на пренебрежителното и високомерно отношение на възрастните към подрастващото поколение. Втората част разглежда множество ситуации, в които детето попада, свързани с поведението му в училище и с изграждането на отношение към труда, парите, изкуството, приятелството, любовта.

Роден през 1959 г., Андрей Максимов е известен руски писател, драматург, публицист и телевизионен водещ – харизматична личност с разностранни творчески изяви. Автор е на девет белетристични книги, на сборници с пиеси и сценарии, на редица книги по психология на общуването, между които „Многослов“, „Как да не станеш враг на собственото си дете“, „Родителите като врагове“ и др. Що се отнася до настоящото издание, Максимов ни убеждава, че не е избрал подзаглавието „Книга за родители и деца, които искат да бъдат заедно“ само заради ефекта: „Бих искал тази книга да бъде интересна и на децата, и на възрастните. Сигурен съм, че на децата им е страшно любопитно какви съвети се дават за тяхното възпитание.“

Откъс

За думите

... Живял някога един човек, той бил много страхлив. Живеел в постоянно очакване, че някой ще го обиди. И трябва да кажем, че го обиждали непрекъснато – защото каквото очаква човек, това и получава.
Човекът не знаел как да се опази. Слагал дървени огради, но само като духнел истински вятър, оградите падали и човекът отново се чувствал беззащитен. Издигал каменни огради, но зад тях било непоносимо душно да живее. Щом излизал навън, взимал със себе си пръчка, за да удари онзи, който го обиди. Ала и пръчката не помагала.
Живеел човекът обиден. И колкото по-остро възприемал своята беззащитност пред обидата – толкова по-голяма ставала тя.
И тогава страхливият човек намерил най-здравия материал на света. Той не потъвал, не се боял от вятър и въздухът лесно преминавал през него. Човекът построил ограда от думи. Непрекъснато изричал безсмислени думи и колкото повече говорел, толкова повече му се искало да говори, и говорел, и говорел, и говорел безспир. Колкото по-висока ставала оградата от думи, толкова по-безпомощно ставало оскърблението.
Най-накрая съвсем изчезнало, а човекът седнал и спокойно запалил цигара.
Оградата се издигала величествена и непоклатима. Думите се нареждали в монолитни изречения и изглеждало, че няма сила, която може да ги разруши.
И никой от хората не знаел какво да прави с нея.
Веднъж до оградата се доближило едно момченце и попитало:
– Какво е това?
Въпросителният знак отскочил и застанал до някакво изречение от оградата. Изречението тутакси паднало.
– Защо той е тук? – отново попитал малчуганът.
И пак въпросителният знак се ударил в оградата от думи, и пак някакво изречение изпаднало от нея.
– На кого е нужна тази глупост?
И всичко се повторило отново.
Момченцето през цялото време питало, искало да научи много неща. Чудна работа: изреченията изглеждали непоклатими и ясни, били споени толкова здраво, но щом зад тях се изправела въпросителна, те кой знае защо се разпадали на отделни думи.
Много скоро човекът останал да седи без всякаква защита сред купчина ненужни думи и букви.
– Виж ти – кой знае защо рекло момчето и си тръгнало.
Човекът станал, изритал думата, която му се мотаела в краката, и тръгнал да търси такова място на земята, където не обиждат беззащитни хора.
Разправят, че и до днес го търси.

Глава втора: в нея се разказва за ужасната участ на децата, която впрочем доскоро се е смятала за норма, и за днешната норма, която утре може да се смята за ужасна

Толкова обичам Януш Корчак, че искам да започна и втората глава с цитат от негова книга. Още повече че този цитат има най-пряко отношение към нашия разговор.
„Ако разделим човечеството на възрастни и деца, а живота – на детство и зрялост, то деца по света има много, твърде много и детството обхваща доста години от живота. Само че, погълнати от собствените си битки и от собствените си грижи, ние не ги забелязваме, както по-рано не забелязвахме жената, селянина, поробените класи и народи. Уредили сме се така, че децата да ни пречат възможно най-малко и най-малко да се досещат какво представляваме в действителност и какво всъщност правим." Крием се от децата в живота си на възрастни. И сме абсолютно сигурни, че законите на нашия, възрастния живот са правилни, а тези, според които живеят децата ни, са наивни, несериозни. Пък и закони ли са тези на нашите малчугани?
Кой знае защо сме решили, че по принцип трябва да общуваме с децата по някакъв друг начин, не както общуваме помежду си. Кой знае защо сме убедени, че децата се отличават от нас доста повече, отколкото ние един от друг.
Няма специална наука, която да се занимава с взаимоотношенията между мъжа и жената. Макар че джендърните различия са твърде съществени. Но с тях, както и много други разлики и прилики, се занимава психологията. Не можеш да станеш доктор на „науката за любовта“, а доктори на „науката за децата“ (педагогиката) има колкото щеш.
Измислихме някаква специална система за взаимоотношенията с децата. В нея има доста умни и полезни неща. Има вредни и безсмислени. И доста нелепи. Общо взето, като във всяка система.
Когато чета за такива педагогически системи (а книги по проблемите на възпитанието излизат в огромни количества), винаги ми се иска да разбера: защо не сме измислили някакви специални закони за взаимоотношенията със старите хора? Нима с възрастните хора възникват малко проблеми?
Самото допускане, че за общуването с хора на преклонна възраст трябва да се изработи някаква отделна система, вече изглежда обидно. В словосъчетанието „стар човек“ за нас ключова все пак е думата „човек“.
Този, който е изживял живота си, в нашето възприятие остава човек. А този, който влиза в живота, все едно е не докрай човек, не съвсем човек, бъдещ човек.
„Ние не възпитаваме дете, а човек – смята Симон Соловейчик. – Всеки човек, колкото и да е голям, ако ще да е и на половин година, трябва да бъде смятан за човек... Смятайте човека за човек – нищо повече не е нужно за възпитанието...".
Свикнали сме да не забелязваме, че се отнасяме към децата не като към хора.
Към възрастните хора се отнасяме по един начин, а към децата – по съвсем друг. Законите на нормалното човешко общуване не са валидни за децата.
А най-печалното е, че смятаме подобно отношение за нормално. Великият Корчак е хиляди пъти прав: по същия начин сме се отнасяли и към жените, и към селяните... Няма да повярвате, но в толкова демократична страна като Швейцария жените са получили избирателно право едва през 1971 година.
Пътят към разбирането, че „жената също е човек“, е бил дълъг. За осъзнаването на това, че детето също е човек, може би ще е нужно още повече време...
Разбира се, има определена специфика в общуването тъкмо с децата. Никой не спори. Както впрочем съществува специфика в общуването, да речем, с началниците. Или с творците.
Но кой знае защо често не искаме да осъзнаем, че: законите на човешкото общуване действат и при децата! Че децата са хора. Различни, своеобразни, но хора!
Осъзнаването на този факт е процес. Ние, хората от двайсет и първи век, се намираме вътре в този процес: днес отношението към децата е станало много по-човечно, отколкото преди.
Струва ми се, че не е излишно да проследим как са се отнасяли към децата през различните исторически епохи.
Процесът на разбирането, че детето също е човек, е дълъг. Започнал е печално.
Ето как Плутарх описва раждането на дете в Спарта: „Бащата не е имал право сам да се разпорежда с възпитанието на детето – той отнасял новороденото на място, наричано „лесха“, където седели най-възрастните роднини от филата (родовата община – А. М.). Те оглеждали детето и ако го намерели здраво и добре сложено, заповядвали да се възпитава и незабавно му предоставяли един от деветте хиляди парцела земя. Ако детето било хилаво и грозно, отнасяли го на Апотети (така наричали една скала в планината Тайгет), смятайки, че животът му не е нужен нито на него, нито на държавата, щом от самото начало е лишено от здраве и сила (и го хвърляли оттам – А. М.).
По същата причина жените къпели новородените не с вода, а с вино, изпитвайки качествата им: казват, че болните от епилепсия и въобще болнавите загиват от неразредено вино, а здравите се закаляват и стават още по-силни“.
В Средните векове се смятало, че хората в буквалния смисъл се правят, а не се раждат. Новороденото се приемало като материал, от който трябва да се направи човек.
Затова „веднага след прерязването на пъпната връв акушерката се залавяла за работа, за да придаде на детето човешка форма, която, както тя смятала, то не можело да приеме без нейна помощ. Тя взимала детето на колене или го слагала в плитко корито с топла вода, поддържала го с лявата си ръка, а с дясната започвала да моделира главата му, като я натискала, и по такъв начин премахвала временните деформации от родовата травма. Тя разглаждала невиждащите му очи, моделирала носа, отваряла устата му и прекарвала ръка по челюстите му, за да фиксира чертите и те да станат правилни. После разтегляла ръцете и краката на новороденото, разтривала и моделирала всеки крайник така, че детето да расте стройно и високо. Накрая акушер ката грижливо, но със сила събирала костите на детския череп към темето, после завързвала гла вата му с ивици плат, за да се доближат костите (подчертано от мен – А. М.). Веднага след раждането на детето всеки ден в продължение на няколко седмици акушерката или майката продължавали леко да натискат с палци костите на черепа. Когато теменцето накрая зараствало, това се възприемало като доказателство за ефективността и нуждата от такава процедура“. Всичко това било задължително. По този начин се раждали много гениални учени, художници, писатели.
В името на справедливостта ще отбележим: мнозина от днешните изследователи смятат, че акушерките са вършели това, за да поправят травмите от раждането, неизбежни по онова време. Може би...
И все пак това „моделиране“ на детето ми се струва доста ужасяващо... И уви, символично. Да, ние вече не моделираме черепа и костите на детето си, но колко е трудно да се удържим от стремежа на всяка цена да направим от роденото свободно собствено чедо човека, който ни харесва.

На книжния пазар от 23 февруари 2018 г.
Превод: Надежда Делева
Обем: 240 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 15 лв.