„Девствената проститутка“ – Николай Волев

Безмилостно честна и остроумна, „Девствената проститутка“ не е обикновена мемоарна книга, а разказ под формата на автоинтервю за превратностите в живота и професията, за първите и по-късните любовни трепети, за неизбежния отпечатък на политическите сътресения върху личната съдба, за литературните предпочитания на режисьора, за майсторството да се създават универсално значими творби, вълнуващи широк кръг от зрители. Житейските приключения на Волев включват псевдосътрудничество с ДС, бягство във Великобритания, брак с англичанка, завръщане в България... Творческата му биография обхваща документални и игрални филми, привлекли милиони зрители у нас и в чужбина. Сред тях са култови ленти като „Двойникът“, „Господин за един ден“, „Дом № 8“, „Да обичаш на инат“, „Маргарит и Маргарита“. Последният филм на режисьора, „Извън пътя“, е по негов сценарий и излиза на екран в края на март тази година.

Николай Волев е роден в София през 1946 година. Учил е в архитектурния факултет на ВИАС, а през 1968 г. бяга от България без разрешение от съответните власти. След престой в бежански лагер в Турция заминава за Англия, където завършва висше образование по кинорежисура в The London Film School (1969-1972). Упражнявал е десетки занаяти – от тухлар и тютюноработник до екскурзовод и преводач, но ролите, които му прилягат най-много, са от двете страни на камерата – режисьор, актьор, сценарист и продуцент.

Официалната премиера на книгата на Николай Волев ще се състои на 6 март от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото“, НДК. Не пропускайте възможността за среща с един от най-изтъкнатите български кинотворци.

Откъс

Предисловие

През лятото на 1989-а кинокритичката Вера Найденова ми подари книгата на Акира Куросава „Нещо като автобиография, или потта на жабата“. На гърба на корицата тя бе написала: „На Николай Волев – с пожелание някога да последва този пример“. Надписът на Вера ми се стори двусмислен. От него не се разбираше съвсем ясно какво ми пожелава тя – да стана прочут като японския си колега или също като него някой ден да опиша живота си.
Четвърт век по-късно, препрочитайки спомените на Куросава, забелязах, че те започват така: „Ето че и аз, без да усетя как, съм станал на шейсет и осем години“. Казах си: „Е, драга Вера, световноизвестен като кинорежисьора, пред когото и двамата се прекланяме, не станах, но пък точно на шейсет и осмата си годишнина приех предложението на Раймонд Вагенщайн да напиша автобиографична книга, която издателство „Колибри“ да включи в библиотеката за мемоарна литература „Амаркорд“. Бях отклонявал поканата на Раймонд дълго преди да се съглася. Отказвах му, защото смятах, че човек трябва да е доста себелюбив, за да разказва за себе си. Но ето че и аз, без да усетя как, доживях до възрастта, на която именитият японец бе написал автобиографията си. И тогава си припомних, че преди да го стори, той също е отхвърлял предложенията на ред изтъкнати издатели. Докато един ден, след като прочел спомените на режисьора, когото самият той боготворял – Жан Реноар, у него неочаквано се появило желанието да опише живота си.
На пръв поглед решението на Куросава ми се стори противоречиво, защото тъкмо той бе разголил същността на самолюбието в своя ранен шедьовър „Рашомон“. Филмът е основан на два от разказите от Рюноске Акутагава. В тях авторът сякаш с остър скалпел прави сечение на най-потайните кътчета на човешката душа. Според него хората са неспособни да бъдат честни със себе си. Отказват да признаят открито своите грешки, слабости, пороци и недостатъци от страх, че няма да оцелеят без лъжите, които ги карат да се чувстват по-добри, отколкото са в действителност.
И понеже потайностите на човешката природа винаги са ме привличали, склоних и аз, подобно на жабата на Куросава, да влезна в кутията с огледални вътрешни стени, за да усетя как от мен се стича пот, докато се взирам в собствения си лик. Това означаваше, че най-сетне се бях почувствал готов да застана очи в очи с онази природно заложена у всеки от нас жилка – себелюбието. Оставаше само една нищо и никаква дреболия – да се преборя с изкушението да послъжа с цел да се представя пред читателите като най-добрия, морално най-възвишения и най-талантливия човек, когото познавам.

Първа част (1944-1973)

Късметът и любовта спохождат смелите.
Овидий, I век

Глава първа

- Защо избра да разкажеш за себе си по този необичаен начин – с автоинтервю?
– Че кой друг, освен мен, би могъл да познава по-задълбочено и изчерпателно червейчетата, които гризат сърцевината ми под измамната външност на познатия образ. Все пак свидетел съм на подробности от живота си, неизвестни дори и на най-близките ми хора.
– Но така излиза, че никой друг не е достатъчно добър да те интервюира. Не е ли още по-самолюбиво да се разпитваш сам?
– О, дадох си сметка за подводните камъни на подобно предизвикателство. Но въпреки това реших да го посрещна в очакване на читателската присъда, колкото и безпощадна да е тя.
– Заглавието също е стряскащо. Би могло да бъде изтълкувано като съмнителен похват да увеличиш продажбите на книгата си.
– Избрах го единствено защото същността му до голяма степен се припокрива с моята. – Искаш да кажеш, че девствената проститутка си самият ти?
– Точно така. Или поне цял живот съм се стремял към постигането на този нравствен оксиморон.
– Би ли пояснил?
– Надявам се тълкуванието да произлезе от самата книга. Заглавието е много важно – то трябва да съдържа духа, смисъла на произведението.
– Да започваме тогава. Кой е най-яркият спомен от живота ти дотук?
– Прожекцията на „Маргарит и Маргарита“ на Филмовия фестивал в Кан през май 1990-а.
– И какво чак толкова те впечатли?
– Претъпканият киносалон. Макар и приятно, бях доста изненадан, защото мой филм досега не беше показван на най-прочутия кинофестивал в света. В същото време болезнено съзнавах, че български филми попадаха от дъжд на вятър в полезрението на тукашните ценители на седмото изкуство, чийто вкус бе формиран от всепризнати майстори като Фелини, Бунюел, Реноар, Трюфо, Годар, Антониони, Куросава, Форман, Вайда, Копола, Кустурица, Алмодовар... Публиката в Кан беше всеизвестна със своята взискателност и аз се потях обилно в тъмнината на залата. Слава богу, до мен седеше операторът Радослав Спасов, който ми стискаше палци.
Още от самото начало на прожекцията почувствах, че зрителите реагират точно така, както бих искал. Сякаш не ставаше дума за съдбата на двама непокорни български младежи през последните години преди рухването на комунизма в Източна Европа, а за изпитанията пред младите бунтари навсякъде по света. Полека-лека смехът, предизвикан от безобразията в училището и семейния бит на героите, прерасна в някакво властно чувство, сграбчило хората в салона здраво за гърлото. Филмът свърши и музиката на Джордже Замфир отзвуча върху крайните надписи. Последва злокобна тишина. Запалиха светлините и аз забелязах, че всички седят като приковани към столовете. Тук-там прозвучаха плахи ръкопляскания и тогава, неочаквано и неудържимо, залата сякаш се взриви от овации. Радослав ме потупа по рамото – едновременно смаян, зарадван и леко жегнат от неподозирано възторжения прием на моя филм.
Селекционерът на Quinzaine des realisateurs Пиер-Анри Дьоло се появи иззад кулисите и започна да ме търси с очи. Когато ме видя, той се спусна към мен, хвана ме за ръка и ме изведе на сцената. Сякаш по команда, публиката се изправи на крака. Бях виждал да правят това в чест на големи творци – като израз на преклонение пред дарбата им. Стана ми чудно защо и аз бях удостоен със същото. Та нали у нас филмът беше обвинен в „липса на художественост“. Изведнъж си дадох сметка, че фестивалната публика в Кан беше оценила в пълна мяра смелостта ми да разкажа за едни от най-отблъскващите прояви на комунистическата власт в България далеч преди да падне Берлинската стена, когато подобна дързост се наказваше сурово. В този момент Пиер-Анри ме вдигна на ръце и ръкоплясканията станаха двойно по-силни.
На следващия ден основаният от Жан-Пол Сартр вестник "Liberation" – един от трите най-големи френски ежедневника, публикува на първата си страница похвален отзив за моя филм. Цялото преживяване ми се видя по-вълнуващо дори и от бягството ми в Англия през есента на 1968-а.
– Толкова лесно ли се превъзнасяш от овации?
– Бях по-скоро поласкан от гробното смълчаване, преди да избухнат – като поредното доказателство за истинността на онова находчиво твърдение: „Музиката не е в нотите, а в тишината помежду им“. Преди „Маргарит и Маргарита“ подобно въздействие върху публиката бе имал и документалният ми филм „Дом № 8". Някои зрители бяха дотолкова потресени, че бягаха презглава след прожекцията. Една особено чувствителна дама ми разказа как изтичала в парка, завила главата си с палтото и плакала, докато ѝ олекне. Едва тогава проумях защо Гогол е бил толкова угнетен от възторжения прием на неговия „Ревизор“. Той се е надявал всички в залата да бъдат ужасени, отвратени от героите на пиесата, но вместо това хората викали „браво“ и „ура“. Възхищавали се на удивителното му умение да разкрива уродливостта на заобикалящата го действителност...

На книжния пазар от 23 февруари 2018 г.
Обем: 384 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 18 лв.