Пролетен сняг, любов, загуба, скандални разкрития

След големия успех на „Теменужки през март“, излиза новата книга на Сара Джио. „Пролетен сняг“ е роман за любов, загуба, скандални разкрития и изкупление на фона на необичайно природно явление.

Книгата ще се хареса на почитателките на Нора Робъртс и Уна-Мери Паркър!

За авторката

Сара Джио е бестселърова авторка на романтични четива, публикувани в над 27 страни и покорили класациите в САЩ, Норвегия, Русия, Полша, Турция. В началото на писателската си кариера тя се опитва да съчетава писането на романи с ангажиментите си като журналист. Автор е на множество статии за „Ню Йорк Таймс“, „Мари Клеър“, списанието на Опра Уинфри и много други дамски списания и сайтове. Освен това няколко години води две успешни рубрики на „Глемър“: за здравословен начин на живот и фитнес и за взаимоотношения. В крайна сметка решава да се посвети на книгите и семейството си. Сара живее в Сиатъл с тримата си синове и в момента е много щастлива, защото освен всичко останало, вярва, че е срещнала мъжа на живота си.

За книгата

Сиатъл, 1933 г.

Самотната майка Вера Рей целува тригодишния си син Даниъл за лека нощ и с неохота тръгва за работа. Не ѝ се иска да го оставя сам, но се налага да поема нощни смени, за да ги издържа. На сутринта – въпреки че е началото на май – земята е покрита с пухкав бял сняг! Капнала от умора след тежката смяна, Вера се прибира и с ужас установява, че синът ѝ е изчезнал. Намира любимата му плюшена играчка навън, но снегът е заличил всички следи...

Сиатъл, 2010 г.

Журналистката Клеър се опитва да се съвземе след спонтанен аборт, който я отдалечава от съпруга ѝ. На сутринта на втори май с изненада открива, че градът е покрит със снежна пелерина. Шефът ѝ възлага да отрази необичайното природно явление – снежна буря през пролетта. Подобна е връхлетяла за пръв път Сиатъл на същия ден преди седемдесет и седем години. Докато се рови из архивите, Клеър попада на неразкритото отвличане на Даниъл Рей.

Тя вярва, че ако разреши случая, ще може да вземе и собствения си живот в ръце. Двете с Вера обаче ще се окажат свързани по неподозиран начин...

Откъс

* * *

Когато към пет часа сутринта приключихме с етажа и дори с огромния луксозен апартамент, ръцете ми бяха сухи и напукани. Гуен се прозя и ми подаде бурканче с крем за лице, което беше открила захвърлено в една от стаите.
– Сложи си малко. Ще ти помогне.
Усмихнах се на милия жест.
– Искаш ли да се отбием да хапнем, преди да се приберем? – предложи тя.
– Не мога. Трябва да се върна у дома, преди Даниъл да се е събудил.
Гуен сложи ръка на рамото ми.
– Трудно ти е да го оставяш, нали?
Кимнах, давайки си сметка за всяка изгубена секунда. Детето ме чакаше.
– Непоносимо е. – Усетих парене в очите, затова сведох поглед.
– Това няма да продължава вечно, нали знаеш? – опита се да ме успокои тя. – Ще се измъкнеш от това положение. Ще срещнеш някого. Някой прекрасен човек.
Искаше ми се да ѝ отвърна: Но аз вече го срещнах и виж какво стана, но вместо това отново кимнах.
– Да. Слънцето ще изгрее и на моята улица, нали? Както и на твоята.
Гуен ми намигна закачливо.
– Точно така, миличка – прегърна ме тя. – Колко успя да събереш от бакшишите?
– Четири долара. – Повдигнах рамене.
Приятелката ми се усмихна.
– Като ги прибавиш към моите два и петте от Лон, стават...
– Не стигат за наема – прекъснах я унило.
Тя въздъхна.
– Е, поне е някакво начало. Целуни чудесното си момченце от мен.
– Непременно – отвърнах и отворих вратата към улицата. Леден вятър ме блъсна в лицето, проникна през дупките в плетения пуловер и вледени умореното ми тяло. Щом стъпих на тротоара, дъхът ми секна: кракът ми потъна в прясно натрупана, около десетсантиметрова ослепително бяла пряспа. Мили боже, сняг? През май? Времето съответстваше на несигурността и жестокостта, обзели целия свят. Въздъхнах. Как ще се прибера сега? Трамваят едва ли се движи при тези метеорологични условия. Знаех, че трябва да вървя пеша, при това бързо. Апартаментът не беше далече, но с този сняг и дупката в дясната ми обувка все едно се намираше на километри. Но нямаше значение. Трябваше да се прибера при Даниъл. Закрачих енергично, но след половин час краката ми отмаляха и лицето ми се сгърчваше от болка при всеки допир на образувалия се мазол до вкочанената земя. Отклоних се в една алея, откъснах ивица плат от подплатата на роклята си и превързах нараненото си стъпало. Мъж с почерняло от пушек лице се суетеше около кошче за боклук. Накланяше се над малко канче под ръчно направен навес и разравяше въглените с пръчка. Ръцете ми бяха премръзнали и копнеех да се стопля, но недружелюбният му поглед ме накара да се отдалеча. Освен това нямах време да се спирам. Даниъл чакаше. Изкачих едно възвишение, после следващото. Парчето ленен плат само временно облекчи болката в крака ми, преди неприятното пулсиращо парене да се върне отново. Още два хълма. Продължавай да вървиш! Можех да се прибера у дома преди изгрева, за да го приветствам с целувка в момента, в който отвори очи. Дължах му го.
Когато най-после стигнах до сградата, вече не чувствах краката си. Въпреки това влязох бързо и заизкачвах стъпалата с разтреперени колене. Стълбището не се отопляваше, но разликата от близо десет градуса с температурата навън веднага сгря тялото ми.
– Здрасти, красавице! – подвикна към мен мъж откъм коридора. Неприятно ми беше да живея над долнопробна кръчма. Това означаваше да минавам покрай десетина пияници, някои от които се търкаляха в несвяст на пода, други търсеха с кого да се сбият, но повечето се оглеждаха за жена. Един нахалник се протегна и ме сграбчи за ръката, но успях да го отблъсна, спечелвайки си достатъчно време да изкача тичешком стълбите и да се скрия в апартамента. В момента, в който заключих, ме обзе паника. От умора не можах да си спомня дали си отворих с ключа, или вратата беше отключена. Със сигурност ли я заключих снощи, преди да изляза? Изтощението си играеше със съзнанието ми.
Огънят, който бях запалила вечерта, отдавна беше угаснал. Въздухът беше студен. Хапещо студен. Горкият Даниъл, покрит е само с лека завивка. Потръпнах при мисълта за богаташите, легнали удобно под дебели пухени юргани и похапващи сладкиши в полунощ, докато синът ми зъзнеше сам в мизерен апартамент, намиращ се над долнопробна кръчма. Какво не му е наред на този свят? Пуснах чантата и изтърсих пуловера, покрит със сняг и ситни парченца лед, проблясващи на утринната светлина. Отидох до килера под стълбите, отворих вратичката и извадих гривната от тайника. Даниъл обичаше да прокарва малките си пръстчета по златната верижка. Закопчах я, знаейки колко ще се зарадва да я види отново на китката ми.
Потиснах една прозявка, докато изкачвах стъпалата към стаята му, но умората не можеше да се сравнява с вълнението, с което очаквах да видя момченцето си. Естествено, той щеше да изпадне във възторг от снега. Ще си направим снежен човек, а после ще се сгушим двамата пред огъня. А аз ще си открадна един час сън следобед, когато синът ми задреме. Прекрасен ден. Отворих вратата.
– Даниъл, мама се прибра! – Коленичих до малкото му легло и отметнах завивката, за да открия само смачкани чаршафи, студени и твърди. Очите ми бързо обходиха стаята, под леглото, дори зад вратата. Къде е? – Даниъл, да не би да се криеш от мама, любов моя?
Тишина.
Втурнах се към тоалетната, после надолу към кухнята.
– Даниъл! – изкрещях. – Даниъл, къде си се скрил? Излез веднага!
Сърцето ми биеше толкова силно, че заглушаваше шума от каращите се на долния етаж мъже. Очите ми обхождаха всеки сантиметър от апартамента, докато се молех това да е една от неговите детински шеги. Може би всеки момент щеше да изскочи иззад вратата на килера с познатото: „Изненада!", както правеше винаги когато си играехме.
– Даниъл? – извиках отново, но единствено собственият ми глас отекна и се върна към мен в студения самотен въздух.
Блъснах входната врата и се втурнах надолу по стълбището. Не спрях да се наметна с нещо, но това нямаше значение. Не усещах студ, а само ужас. Той трябва да е някъде наблизо. Може би се е събудил, видял е снега и е излязъл да си поиграе.
Изтичах покрай мъжете, размотаващи се около кръчмата, и се озовах на улицата.
– Даниъл! – извиках в ледения въздух и гласът ми мигновено беше заглушен до шепот от дебелите преспи. – Даниъл! – опитах отново, този път по-високо. Със същия успех бих могла да крещя през противогаз, натъпкан с памук.
Обгръщаше ме задушаваща тишина. Огледах се надясно, после наляво.
– Виждали ли сте сина ми? – обърнах се умолително към мъж с делови вид, облечен с дебело палто с качулка. – Той е на три години и е висок приблизително толкова... – Показах с ръка на крака си мястото, докъдето достигаше главата на Даниъл. – Най-вероятно е със синя карирана пижама. Носи малко плюшено мече със...
Непознатият се намръщи и мина покрай мен.
– Що за майка сте вие, щом сте пуснали тригодишно дете навън в такова време – измърмори той и подмина.
Думите му ме жегнаха, но се втурнах към друг силует на отсрещния тротоар.
– Госпожо! – извиках към дама, придружаваща младата си дъщеря. И двете бяха облечени с елегантни вълнени палта и сиви шапки. Сърцето ми се сви. А Даниъл дори си няма топло палто. Ако наистина е навън в този студ... Погледнах жената право в очите умолително, както само една майка може да моли друга. – Случайно да сте видели малко момченце да се лута наоколо? Казва се Даниъл. – Едва разпознавах собствения си глас. Отчаян. Прекалено висок.
Тя ме изгледа подозрително.
– Не, не съм. – Притегли момичето по-плътно към себе си и заедно побързаха да се отдалечат.
– Даниъл! – извиках отново, този път към уличката, където понякога му позволявах да поиграе на дама или криеница с другите деца, докато плетях следобед. Никакъв отговор. Тогава се сетих да потърся следи по снега. Крачетата му бяха достатъчно малки, за да мога да различа стъпките му сред всички останали. Но след няколко минути осъзнах, че усилията ми са обречени на провал. Усилващият се сняг бързо покриваше всичко с жестокото си бяло одеяло.
Направих още няколко крачки и тогава, почти в другия край на уличката, нещо синьо привлече погледа ми. Затичах се, коленичих, ридаейки, и разтърсих силно глава. Не. Не, господи, не! Макс – безценното плюшено мече на Даниъл, лежеше в пряспата. Вдигнах го, притиснах го към гърдите си и го залюлях така, както често бях утешавала сина си след нощен кошмар. Всичко в мен трепереше. Моето малко момченце беше изчезнало.

На книжния пазар от 27 март 2018 г.
Обем: 288 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-1790-7
Корична цена: 15,95 лв.