Общество с увреждания

Познавам една жена. Една жена, малко по-голяма от мен, може би е на 40 години, но за мен е сякаш на 100. Защото е страдала много. Повече, отколкото стига за един живот. Външно погледнато – жена като жена, в разцвета на силите си, права, здрава. Защо тогава е страдала, ще си кажете. Ами защото в живота ѝ се е случило да роди дете, прекрасно дете, но с проблем. Сляпо е. Незрящо. Когато е имало възможност да се направи нещо за зрението му, поне опит да се спаси, се случва така, че тя е сама с малкото дете, почти без доходи, защото как да работи, като няма кой да гледа детето. Бащата изчезва, липсва, няма го. Тя е сама с детето, и на всичко отгоре, с възрастен родител, за когото също трябва да се грижи. Няма пари за операция, не успява дори и да опита да спаси зрението на детето си. И страда. Така, както само майката може да страда. Мълчаливо, с достойнство и с неотлъчно, неизменно бдене над това дете. Прекрасно дете. То расте обаче и иска да се развива, да учи, да бъде като другите. Защото то е като другите, само трябва да му се даде възможност да развие умения и талант, макар и по специфичен (според нормата) начин. А дали ще успее, това вече зависи от нас, обществото.

Защо написах това? Защото от нас, като общество зависи това дете и неговата майка да живеят нормално. Защото за едно общество се съди по начина, по който се отнася към по-слабите и уязвимите. И ако отвръща поглед с мисълта, че това „на него не може да му се случи“, то тогава това общество е много, много болно.

Общество в държава, чийто вицепремиер заявява за децата с увреждания „уж тея болни деца“, трудно може да се каже, че е здраво и стабилно общество. Общество с увреждания сме ние. Дълбоки увреждания, сериозни, вклинени като корени на вековно дърво.

Ако искаме да оздравеем обаче от тази болна инерция, апатия и студенина, можем да започнем като подкрепяме майките на децата с увреждания.

Да ги подкрепим, да подкрепим техните деца – нашите деца, да не извръщаме поглед, а да застанем до тях, да се усмихнем и да им кажем, че не са сами. Само тогава можем да се наречем общество.