„Ръкавици за студената война“ – Румяна Захариева

Излезе „Ръкавици за студената война“ от Румяна Захариева. Преди издаването си в България, книгата е претърпяла 5 издания в Германия, където писателката се радва на голяма популярност.

Това е роман за едно българско детство, който ще остави дълбоки следи в съзнанието на читателите.

За авторката

Румяна Захариева е родена в Балчик. Завършва Английската езикова гимназия в Русе и славянска и английска филология в университета Friedrich Wilhelm в Бон. Захариева е немско-българска писателка, поетеса и преводачка (превеждала е творби на Блага Димитрова на немски ). От 1970 г. живее в Германия. През 1978 г. издава на немски първата си стихосбирка – „Крива затворена“, която осем години по-късно излиза от печат и в България. Следват на немски романите „Имало едно време сега“, „Ръкавици за студената война“ (в оригинал 7 Kilo Zeit) – претърпял 5 издания, „Меча кожа“, „Транзитна виза за живота“ и др. Носител е на литературните награди на Северен Рейн-Вестфалия и Die LESE. Румяна Захариева е член на немския ПЕН клуб и на Съюза на германските писатели. Майка е на две дъщери, които обичат България и българския език, има и четири внучета.

За книгата

Романът „Ръкавици за студената война“ е прекрасен текст, изпълнен с привидна наивност, но всъщност е невероятно сложен, потънал в аромати, във видения, в истории, и е населен с чудни, истински, до болка автентични образи на хора – хора, които обживяват по ненадминат начин атмосферата на един отминал и така невероятно възкръснал в думите ѝ свят. Свят, привидно мъничък, събран в шепата и сърцето на едно будно и обладано от любопитство дете, и безкраен, жив, плътен, повличащ, изпълнен с цветове и чудесни, несрещани никъде другаде подробности за едно сякаш загубено за националната ни памет минало. Румяна Захариева е талантлив и мъдър разказвач, езикът ѝ е метафоричен, пределно богат, изпълнен с образи, с аромати и смайващи подробности.

Сигурен съм, че романът ще бъде четен с интерес, с духовна наслада и ще остави дълбоки следи в съзнанието на българския читател!
Владимир Зарев

Откъс

* * *

Лято. Ваканцията. По радиото се вихри студената война. Не успявам да се успя. От 5:00 часа сутринта радиоточката в центъра буди селото с народни песни, със съобщения на Отечествения фронт и на ТКЗС-то, с новини от световната политика. И повтаря ли повтаря: студената война... А напоследък твърди, че „е навлязла в решителната си фаза“.
На колко ли години съм? На десет, най-много на дванайсет. Лежа в леглото на маминка и дядо, дегизирано* с резба във формата на орел. Украсата на долната му табла е само една връзка орлови пера – опашката на орела. Денят ми изпраща разни послания: кукуригането на петлите в сянката на стария орех, гукането и чуруликането на пернатите му обитатели, бърборенето на жените бригадирки до чешмата под върбата. След малко ще ги откарат на полето с каруци и камиони.
*Украсено (диал.). – Б. а.
Студената война. Високоговорителят не спира и все нещо ми набива в главата, все нещо, което не разбирам. Думите „капиталисти“, „фашисти“ и до втръсване „комунисти“ се опитват да промият мозъка ми, но безуспешно. Няма как да стане това, още съм много малка за тези понятия. После чувам и пронизителната свирка на Мита Манева, повела на паша единствената си дръглива кравичка. Будят ме познати миризми, нахлуващи през прозореца: аромат на палачинки, на прегоряла захар и мокър пепеляк. Високоговорителят на мегдана все по-оглушително се пени. Пустата му студена война явно много е наближила! Въпросът е само на какво разстояние ще да е вече от нашето село...
Уханието на палачинките ме гони от постелята. Поглеждам през прозореца. Около чешмата гъмжи от народ. Рейсът току-що е пристигнал от града, а жените от 7-ма бригада все още чакат да ги откарат на полето, викат си една на друга и жестикулират, сякаш се карат. Конете на кооператива, подкарани на паша, прииждат на талази на талази от долния край на селото и направо заливат мегдана с тропота си и с прилива на потните си тела – истинска сцена като по време на война! Маминка е заселила съзнанието ми с такива картини, разказвайки ми за войната – само че това не е филм! Маминка...
Тичам надолу по дървената стълба, втурвам се в пещника – нашата лятна кухня. Маминкиното лице грее в мрачината на фона на запалената пещ. Над главата ѝ висят кочани царевица и венци от кромид и чесън. Тя седи с ръце в скута си, вплела пръсти с брашняни нокти и бяло очертани съдбовни линии по дланите.
– Маминке, студената война иде!
– Ах, чедо, и нея ще преживеем! Аз вече две войни съм преживяла, та тая ли ще ме уплаши!
Потръпвам, още малко и да ми прималее. А тя нарежда:
– Де да знам и аз, Мило, войната винаги е нещо страшно, най-лошото нещо!
Скачам от трикракото столче и я прегръщам. Тя бързо избърсва ъгълчетата на устата си с длан и ме целува. Не я пускам. Навън още гърми високоговорителят на радиоточката. Маминкината кожа, влажна и топла, ухае на слънчогледово масло, ванилия и пот. Майка ми мирише на по-друго. А пък татко на съвсем друго. И двамата миришат на хубаво. Само че ги няма. В прегръдката на маминка се чувствам защитена от всичко. Ръцете ѝ са тъй загрубели от полската работа, че ме дращят при всяко докосване. Искам да си поиграе с мен:
– Хайде да си поиграем ма, маминке, че не знам какво да правя сама!
– Няма как да играем, чедо, трябва да плета, зимата иде...
Ясно! Значи войната иде... Забравям лайката.
– Отивам в библиотеката да попитам бате Стефан за студената война, а?
Маминка въздъхва облекчено:
– Върви, чедо, върви при него, той нали затуй седи по цял ден там и чете книги... Той трябва да знае! Че ако ли и той не знае, та тогава кой друг...?
Нямаше как да стоя със скръстени ръце и да не предприема нищо. Студената война наближаваше, а може и да бе пристигнала вече... Вървях по улиците, изпружени под слънцето, напечени и горещи. Окичени с блестящи конски фъшкии и огромни кравешки лайна, те се простираха в безкрайното пред мен, чак до хоризонта. Непременно трябваше да разбера що за война бе това, къде се водеше тя и кой участваше в нея.
Представях си зимния пейзаж на нашето село, заобиколено от заоблените, не особено високи възвишения, покрити със сняг, сякаш току-що омесени в нощвите на маминка: бели, оваляни в брашно самуни хляб върху плоската повърхност на Дунавската равнина, струпани пред отвора на огромната огнена пещ на залеза. В детската ми представа около тях се трупаха колони от невероятно дребни войничета, които се нахвърляха на хляба като батальон гладни мишки, решително обсадили небесната пещ и готови да доведат до край студената си война. Всеки един от тях искаше да победи, воюваха всеки срещу всеки и се блъскаха един друг в огнената пещ, където слънцето печеше пътища и облаци, покривите на къщите и куполите на църквите. А ето че на хоризонта се появяваше маминка с избелялата си престилка, въоръжена с правата дървена лопата за печения хляб. Тя замахваше с лопатата и ги ринеше всичките в пещта:
– На ви студена война!
Зеленото на очите ѝ заплашително святкаше, капки пот се търкаляха от челото, та по гърба на носа ѝ и чезнеха в пещта заедно с всичките вражески полкове... А тя гребеше ли, гребеше с лопатата и ги ринеше в огъня, докато ни един от студените войници не останеше и докато брашното на снежните възвишения се превърнеше в хрускаво опечена коричка от прегоряла трева... И лятото пак идваше.
Някой ме поздравява:
– Добър ден, момиченце!
Старицата с набразденото от бръчки лице, сякаш дядо ми е минал през него с трактора, ме вика да отида при нея, размахвайки куките и плетката си. Тихо я поздравявам и се приближавам. Черната ѝ престилка е покрита с валма от преждата. Жената си плюе на дланите и я чисти от валмата, укорявайки ме, че маминка ѝ обещала, а още не била дошла... Аз просто отвръщам:
– Няма време.
Старицата не се задоволява с отговора ми:
– И защо пък да няма време?
После изважда горната челюст на ченето си и започва да чисти зъбите му с куката си.
– Защото...
Трудно ми е да се върна в настоящето. В първия момент не се сещам защо, но после викам:
– Маминка наистина няма време! Бърза да плете.
Бабата подозрително ме гледа и промърморва:
– Аха, тъй, значи!
После пъха ченето в устата си, избърсва куката в престилката си и продължава да плете.
На разстояние две къщи по-нататък на пейката пред портата си седи още една баба и... също плете. Вижда ме и оставя плетката.
– Добър ден! – поздравявам я аз.
А тя ме пита:
– Да ти дам сливки, а? Искаш ли сливки, чедо?
Усмихва се беззъбо и бърка в кошницата с лекедьосаните си от сливите пръсти.
– Кажи на баба си непременно да намине! Таз година има бол сини сливи. Да доди, да си набере и да свари мармалад. И аз бързам, не знам кое по-напред да захвана: мармалад ли да варя, бурканите с компоти ли да затварям, или да плета! Зимата иде...
Все едно да беше казала: „Войната иде!". Толкова безпокойство има в гласа ѝ и в погледа ѝ, вземайки отново плетката, а и пръстите ѝ започват още по-припряно да мятат куките.
Продължих нататък. Слънцето прежуряше над главата ми. По пътя си за селската библиотека минах покрай магазина за хранителни стоки. Хората се бяха наредили на дълга опашка, но за какво ли? Да, чакаха за капачки за бурканите с компот, лютеница, кьопоолу и туршия. Току-що бяха донесли една пратка от града. Зимата идеше. Възрастните бяха доста хитри. Сякаш се бяха наговорили. Никой от тях не смееше да каже: „Студената война иде!". Но нямаха време. Варяха компоти, приготвяха туршии, плетяха, бързаха. Беше още лято, а печаха хляб и кътаха купоните, които им даваше текезесето, за зимата. Донесяха ли случайно захар от града, всеки купуваше десетки килограми. С месеци по-късно в селото нямаше никаква захар. Бързаха с рейса за града и вечер се връщаха натоварени с покупките, с които предвидливо се бяха запасили: с платове, с цели кесии аспирин за бурканите зимнина, със сапун, олио и свинска мас.
Прималя ми от страх и от бързане. Прищя ми се да седна на асфалта и повече да не стана. Краката ми изгаряха в гумените галоши. Бях страшно жадна, но най-близката чешма се намираше срещу библиотеката. Под високоговорителя на уличната радиоточка се бяха скупчили разлехтяни от жегата и разкрилени кокошки. Две циганчета всеотдайно си бъркаха в носовете и хранеха кокошките с онова, което вадеха от тях. Един беззъб старец мина покрай тях тътрейки крака по шосето и нещо им се скара. Двама младежи напразно се опитваха да опънат лозунг над улицата, на който пишеше Всичко за човека, държейки двата му края и качвайки се едновременно по двете дървени стълби.
Високоговорителят подкани циганчетата, кокошките, стареца и двамата активисти да спестяват грам, стотинка, сантиметър и им обеща изпълнение на петгодишния план седем месеца по-рано от предвиденото. После привлече вниманието им към студената война и им припомни, че е настъпила в последната си, решителна фаза.
Станах, изтупах пепелта от полата си. Нямах време за губене. Нямах време да ходя до библиотеката. Стана ми ясно какво е положението. Затичах се към дома. Не обръщах внимание нито на кравешките лайна и конските фъшкии, нито на камъните по пътя си. Приготовленията бяха в разгара си. По дворовете се варяха сапуни и мармалади, и какво ли още не. Жените бързаха да плетат.
Най-после и аз разбрах какво трябва да сторя! Задъхана и потна, спрях пред маминка и заявих:
– Маминке, научи ме да плета!
– Ти ли... да плетеш?!
– Да!
– И какво ще плетеш?
– Ръкавици! Ръкавици за студената война!

На книжния пазар от 16 октомври 2018 г.
обем: 272 стр. Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-1860-7
Корична цена 15,95 лв.