„Романът на Яворов“ – Михаил Кремен

Излезе дългоочакваното ново издание на „Романът на Яворов“ в две части, с твърди и меки корици. Великолепното художествено оформление дължим на Кирил Златков.

„Романът на Яворов“, първа част е единствено по рода си произведение в българската литература, безценно свидетелство за един от най-ярките периоди в културната ни история. Когато през 1959 г. излиза от печат, книгата мигновено се превръща в литературна сензация. Разказът от съвременник и близък приятел на Яворов, от свидетел и участник във фаталните събития в края на неговия живот заковава общественото внимание. Въпреки разразилия се литературен скандал читателският интерес е огромен. Защото самият живот на Яворов, белязан от любовта му с Мина и с Лора, е свръхдраматичен сюжет, сякаш създаден по законите на романа. А около ореола на поета все още витае въпросът: кой е виновният за смъртта на Лора, за Яворовата трагедия, „напомняща по своята неизбежност античните“ и превърнала се в общобългарски трагизъм?

По думите на автора на „Романът на Яворов“, интересът към живота и творчеството на Яворов е всеобхватен и нестихващ. Това, че не само широката публика, но и хора на изкуството и науката се занимават с него, означава, че в тая незабравена и за мнозина още забулена история има превес не толкова сензацията, колкото разгадката на една тъмна, неизяснена човешка трагедия... Оставил зад гърба си както поезията с хаоса, мъглите, ада и смъртта, тъй и първата си драма „В полите на Витоша“, Яворов се изповядва: „Аз усещам днес миналото страдание като една бездна, от която излязох за нов живот. Сега съм друг, силен, готов за борба, за да покажа, че мога нещо.“ Не подир някакви безплътни, въображаеми облаци, не и подир сенките им е тичал Яворов през буреносната 1912 година, а с трезвото чувство на здраво стъпил върху земята човек е гледал по-лесно да преодолее несгодите, които му е поднасял животът...

Михаил Кремен (1884 – 1964) е писател, литературен критик, мемоарист. Следва славянска филология в Софийския университет и продължава образованието си в Загреб, Цюрих и Мюнхен. Сътрудник на сп. „Мисъл“ и на водещи периодични издания, създател на музикалната къща „Кремона“, той става част от модерните интелектуални кръгове в първите десетилетия на XX век. Автор е на сборника с разкази „Схлупени стрехи“ и на мемоарната повест „Брегалница“. Литературната му известност се дължи на документално-мемоарната книга „Романът на Яворов“ (1959 – 1965). След смъртта му е публикуван и есеистичният сборник „Портрети с цветни моливи“.

Откъси

част I

ПРОЛОГ

Проблемът Лора-Яворов, на пръв поглед сензационен, не може да бъде отминат, без да се доизучи и дообясни, тъй като е свързан с участта на един голям поет, загинал в разцвета на творческите си сили.
Това, че не само широката публика, но и хора на изкуството и науката се занимават от дълго време с него, ни кара да се убедим, че в тая незабравена и за мнозина още забулена история има превес не толкова сензацията, колкото разгадката на една тъмна, неизяснена човешка трагедия.
Опита ли се някой да разнищи тайната в полза на поета, повечето повтарят някогашната извънсъдебна присъда, че Яворов е убиец на жена си.
Тая жестока, хлевоуста мълва, превърната в клевета от Лорините защитници и от Яворовите врагове, мина незаглъхваща през няколко десетилетия, та и сега много от живите съвременници продължават да безпокоят духа на великия покойник.

* * *

На сутринта след паметната нощ в края на ноември 1913 година, когато бяха намерени простреляната Лора и раненият в сляпото око неин съпруг, ранните свидетели на кървавата гледка бързо разпространиха страшната вест и тя се пръсна светкавично из града преди още вестниците да пишат за нея. А пристигналият начаса „законен“ съпруг на „незаконната“ Яворова жена д-р Дрянков пръв разнесе мълвата, че тя е убита. Това негово мнение, подкрепено от близките на Лора, бе раздухано от пресата, която превърна в сензация трагедията на Яворов.
Отначало спор по въпроса „убийство или самоубийство“ почти не съществуваше: общественото мнение бе изцяло на Лорина страна. Че е убита от Яворов, бе за всички очевидно: той – грозен и ревнив чирпанец и комита, тя – недоволна и от втория си съпруг красавица, приготвила се да го напуща. Така мислеха не само нейните, но и неговите приятели; когато полуслепият нещастник вървеше из улиците, те го отбягваха – сякаш се страхуваха да не падне и върху тях петното на позора. Имаше, разбира се, и такива, които не желаеха да бъдат викани за свидетели и разкарвани по съдилища.
Почитта към Яворов започна по-късно – след като се напечата следственото дело и се публикуваха писма, документи и спомени, доказващи неговата невинност, а бяха написани и множество статии и книги, които изтъкваха значението му като поет, революционер и общественик.
Тази почит постепенно се превърна в благоговение и ореолът около светлото Яворово име засия още повече: личността и литературно-обществената дейност на поета започнаха да се ценят толкова високо, че на сказките, четенията и честванията с афиши „П. К. Яворов“ винаги се тълпят стотици негови почитатели, повечето младежи. Всички знаят наизуст по нещо от творенията на своя любимец: сякаш тия хора са частица от него – носят в сърцето си трагедията му, възторзите и разочарованията му, мраковете и светлините в душата му, мелодията на неговите песни.
Интересът към живота и творчеството на Яворов е всеобхватен и неспиращ. Той все повече се увеличава и ще продължава да съществува, докато има у нас мечтатели и идеалисти, пишещи и непишещи поети и мислители – докато гори у българина Прометеевият огън.

* * *

Противоречивата и мъчно уловима Яворова личност занимаваше и мен още от деня на запознаването ни до последната вечер у д-р Тихов, дето – за да отпразнуваме предстоящото излизане на новото списание „Дума“ – се бяхме събрали: Яворов и Лора, Тихов и жена му, издателят Александър Паскалев и аз с моята тогавашна съпруга. Само половин час след раздялата ни – то беше към два часа през нощта – в къщата на улица „Раковски“ се е разиграла между четири очи кървавата драма.
Десетте години, прекарани в тясна близост с поета, ми бяха дали огромен запас от впечатления. Още отначало Яворов ме грабна не само с широкия си ум, с познанията и мъдростта си, но и с остроумията и веселите си спомени, разказвани по един особен начин – да се представи комичен, нецеломъдрен и страхлив, все в отрицателна светлина. Той ме разсмиваше до сълзи и очевидно се радваше от това: у мене бе намерил един добър слушател, пред когото можеше до насита да се глуми не само над себе си и над мен, но и над всички наши общи познати.
През всичкото време усещах, че Яворов ме смята за близък – нещо като малко братче, което трябва да ръководи и поучава, или като невръстен „брат во Аполоне“, на когото е възлагал някакви надежди за бъдещ белетрист. Това ме радваше и ме изпълваше с гордост. Макар че бях шест години по-млад от него – „хлапак“, както обичаше да ме нарича – и въпреки че не му подхождах нито по характер, нито по душевен строй, той дружеше с мен и ме търпеше. Не само това: между шегите понякога водеше и сериозни разговори, чрез които можех да надзърна зад неговата „ледена стена“, колкото и непрозрачна да беше тя. През време на любовта му към Петко-Тодоровата сестра Мина това ставаше обикновено в нощните ни разходки до Борисовата градина, а в Мюнхен – след незабравимото посещение на старинната катедрала. Когато на сцената се яви Лора, случаите да го опозная се увеличиха, макар че той си оставаше винаги затворен, далечен и неуловим.
Важните и интересни разговори, преживелици и събития през тия десет години са се толкова набили в паметта ми, че и до днес се открояват като на филмова лента: сякаш и сега чувам кадифения глас, смеха и закачките на Яворов, виждам веселите пламъчета в очите му, чувствам ръката му, пъхната понякога под лакътя на моята, а през време на близостта му с Лора – и горчивината в престорените му усмивки, изкуствеността в прекалената му нежност, невъздържаността при измъченото му самообладание.
На паметта ми много помагат и някогашните мои бележки, по-късните ми записвания и онова, което съм скътал и запазил: Яворови и Лорини фотографии, писма и картички на поета до мен от Франция, от София, от фронта; няколко случайно попаднали у мен илюстровани картички от „Неизвестната“ до Яворов; копия от листове с импровизирани стихотворения, които съчинявахме в игрите през последната нощ, и едно ценно фотографско стъкло, снето у дома, на Асен Златаров, когато полуслепият поет ми гостува близо двайсет дни, след като напусна болницата.
Спомените ми се освежават и от много други документи от и за онази епоха: запазената кореспонденция между Яворов и Мина; издадените писма на Лора до Яворов; прекратеното след смъртта на поета дело и всичко онова, което се намира в държавните и градски архиви, музеи и библиотеки. Те се допълват от ценните показания на множеството съвременници, които почнах да разпитвам през 1947 година, когато реших да напиша спомените си за Яворов, окуражен от съветите на приятели – мои и Яворови – и от негови роднини и почитатели. Всички ми казваха, че съм влязъл в напреднала възраст, та било непростимо да занеса в гроба онова, което знам, че като свидетел на неговата трагедия трябвало да хвърля повече светлина върху неизяснените още въпроси: трябвало и аз да дам своя дял в изграждането на един достоен паметник на големия български писател и революционер.
Тия думи ме караха сериозно да се замисля върху книгата, която ми предстоеше да пиша и която на първо време не беше напълно оформена в съзнанието ми. Отначало имах предвид само сърдечните истории на поета: отношенията му с Мина и с Лора. Непопулярната Яворова любов към сестрата на П. Ю. Тодоров, макар и най-голяма в живота му, турях на заден план. Хората се интересуваха главно от проблема Лора-Яворов, а и аз бях погълнат единствено от него: защо се е свързал демократичният и народен човек с една жена от висшето общество; подходящ ли е бил той за нея и заслужавала ли го е тя; Лора ли е бягала от Яворов, или той от нея; убита ли е тя, или се е самоубила... Като близък очевидец на техните отношения, а още повече като неволен участник в трагедията им чувствах се задължен да изясня техния живот и да мотивирам не само с факти, но и по психологичен път моето дълбоко убеждение, че Лора се е гръмнала сама.
Сложността на тоя проблем започна да ми се разкрива с течение на времето: зад Лора виждах девойката с двете хубави очи, виждах и средата, в която се движеше Яворов, а и цялото негово творчество ми се яви в нова светлина. И постепенно моята бъдеща книга за Яворов доби по-задълбочен, по-широк и по-разнообразен характер.

* * *

част II

ВОЙНА

Не подир някакви безплътни, въображаеми облаци, не и подир сенките им е тичал Яворов през буреносната 1912 година, а с трезвото чувство на здраво стъпил върху земята човек е гледал по-лесно да преодолее несгодите, които му е поднасял животът. Той е усещал в жилите си кралимарковска сила, която ще му помогне да се справи и с новите „големи неприятности“ около „Когато гръм удари“, но не с меч и боздуган, а с убедителното слово в тази психологическа пиеса.
Това личи от неговите обяснения в едно от писмата му до д-р Кръстев, дето казва: „Сега ми е необходимо да стоя по-далече от стиха и по-близо до прозата, макар че прозата дори в драмата може да бъде поетична, каквато е прозата на всички големи майстори от Софокла до Шекспира и Чехов.“
Оставил зад гърба си както поезията с хаоса, мъглите, ада и смъртта, тъй и първата си драма „В полите на Витоша“, Яворов се изповядва:
„Аз усещам днес миналото страдание като една бездна, от която излязох за нов живот.“ „Сега съм друг, силен, готов за борба, за да покажа, че мога нещо.“
Авторът на „Когато гръм удари“ – драма, с която „ще покаже, че може нещо“ – смята за недостойни разправиите с Антон и Димитър Страшимирови, с Цанко Бакалов и Григор Чешмеджиев и с едно братско снизхождение прочита писмото на безобидния поет от Бяла черква:
„Пейо, проклети да сте вие там в Народния театър! Кипя от негодувание, два месеца кипя и нееднъж съм плакал, че тоя пъклен кипеж трупа пласт след пласт над добрите ми чувства към теб и копае между ни разделна яма!“
Сълзите и негодуванието се изливат, за щастие, само върху търпеливата хартия. Артистичният секретар, който е отхвърлил пиесата му, познава неговото благородно сърце и много вярва, че след като се успокои, ще съжалява за горчивите си укори.
И наистина, когато след два месеца Яворов облича войводските дрехи и се готви да участва в предстоящата война, Цанко Церковски му пише с трогателни многоточия и с покъртително „Прости!“ следната изповед:
„Пейо, научих, че ти още днес заминаваш с чета за Македония... заминаваш... и може би няма да те видя... и казаното зло от мен... Пейо, прости за всичко. В бедствията може би го прекалих и те огорчих незаслужено... Прости ми, лек път, добро виждане. Цанко.“ Преди това Яворов бе простил и на Боян Пенев. Може би смъртта на Пенчо Славейков в Италия, както става при кончината на близък човек, е стопила леда между драматурга и критика. В началото на септември поетът получава от Берлин Бояново писмо, което го поставя в недоумение:
„Чух, че си бил крайно недоволен от статията ми. Вярвам го. Но ти би заслужавал укор, ако мислиш, че статията е писана с тенденция да се унищожи драмата ти, като се премълчи всичко хубаво в нея и се изтъкнат само недостатъците ѝ. Аз изтъкнах, което видях. Това, което казах, е мое дълбоко убеждение и моя искрена мисъл.
Би било смешно да мислиш, че съм имал намерение да те унищожавам. Пази боже! Ако след Пенчо ценя някого високо в нашата литература, то си ти! И мисля, че само ти от днешните писатели имаш да кажеш нещо свое, нещо значително – както си го казвал преди. Нужно ли е да ти го казвам пак, че винаги ценя високо твоята поезия и че смятам лириката ти за единствена в нашата литература.“
И тук Яворов не намира нищо ново: каещият се унищожител го признава само като лирик, не и като драматург.
В Бояновото писмо има един излишен съвет:
„Бих желал да мислиш повече над новите си произведения, да живееш повече с тях.“
И едно опекунско напътствие:
„Застани високо над хвалбите и укорите и върши спокойно, с вяра в себе си, своята работа.“
Въпреки тия съмнително искрени и високопарно насърчителни редове на разнежения критик Яворов е готов великодушно да му прости още при първото свиждане в България.

* * *

Лора отдавна се е върнала от доброволното си изгнание в Париж, развежда се през юли с първия си мъж и получава от Духовния съд следното решение: „Да се разтрогне бракът между д-р Ив. Дрянков и Лора П. Каравелова по вина на последната. Лора Каравелова да остане в безбрачие две години с право на ходатайство през това време пред Светия синод за съвършено опрощаване наложеното ѝ безбрачие.“
Първият брак не съществува. Спасителният документ е получен, макар присъдата на пръв поглед да е тежка. Лора обаче е доволна, тъй като в решението на съда има две отворени врати: „с право на ходатайство“ и „съвършено опрощаване“ на двегодишното безбрачие. Другаде е нещастието: Яворов не бърза да се жени... Занимават го по-важни въпроси – тайната подготовка за предстоящата война, чийто призрак вече заплашва Балканския полуостров, тревожните новини за турски кланета в Македония и неизвестността как ще бъде посрещната новата му пиеса.
Поетът намира завърналите се от Турция македонски революционери, разпитва ги за подробности и се радва, че е бил прав в статията си за анкетата на „Съвременна мисъл“ преди две години: беше сравнил младотурския режим с „изваден от игла редингот, закопчан от горе до долу, за да излъже много погледи“. Под редингота обаче има скрити „пищови и ножове“ и сега е вече ясно, че днешният режим в Европейска Турция по нищо не се отличава от Абдулхамидовия: отново се преследва християнското население, отново жестокости и кланета! Само гръмотевичният трясък на една светкавична война може да пречисти отровния въздух в Отоманската империя, като освободи народите ѝ от феодално иго и не позволи да се натрапва друга царска власт! Обезпокоителните вести от Македония са повод за многолюден митинг в София, последван от траурно шествие. Вестниците пълнят с дописки от Турция специалните си колони, за да подклаждат народното негодувание, но нищо не пишат за тайно раздадените повиквателни, за летните обучения на запасните офицери и войници и за отправените към южната ни граница войски.
Като едва чуто ехо от далечна буря бе дошла тъжната вест за Пенчо-Славейковата смърт в Италия.
По същото време Лора бе пристигнала от Париж и всеки ден е с Яворов, който се чувства наблюдаван от нейните прозорливи очи. Посещава го в театъра, праща му писъмца, кани го у дома си, за да ѝ четял „Когато гръм удари“, пълни албума му с илюстровани карти... Той чувства нейното присъствие и тогава, когато не е при него: някаква сянка, която го следи, тича подире му и не го оставя на мира.
Яворов се мъчи да не ѝ обръща внимание, раздвоил сърцето си между старата любов към Македония и бликналата радост от това, че се печата и че ще се играе новата му пиеса. Той едва намира свободно време да присъства в „Свети Крал“ на панихидата за Пенчо Славейков, да изпрати на Мара Белчева в Италия съболезнователна телеграма и да посети „Пенчовото утро“, уредено от артистите на Народния театър. Едновременно с това участва в заседанията на Артистичния комитет, преглежда и поправя коректурите на „Когато гръм удари“, като чете бавно, дума след дума, турил пръст до всяка буква, за да не пропусне нито една печатна грешка, пише писма до близките си и до млади писатели, които му пращат стиховете и разказите си за мнение, не забравя да отговори и на моите писма от Хасково, където съм мобилизиран. А в свободните си минути отива пеш чак до края на булевард „Дондуков“, за да провери в издателството на Паскалев дали отпечатаната му драма се изпраща на книжарите в София и провинцията.
От Долна баня издателят му се обажда с писмо:
„Тук пиесата ти се е получила от 4-5 души и е четена вече от целия читаещ свят в Чамкория, от която излязох днес. Предисторията на драмата е посрещната с всеобщо възмущение на дамския свят. В драмата най-много се критикува, че Бистра без стеснение говорила пред сина си за своето „падение“. „Ние сме жени, майки и пр. – казват те – и нека ни позволи г-н Яворов да му кажем, че той не е изобразил вярно психологията на жената.“ Имам предвид госпожите: Шишманова, Милетич, Пенка Савова и госпожиците малка и голяма Милетич. Изглежда, че там най-вече ще бъде насочена критиката. Изобщо драмата се посреща с жив интерес и ще бъде по-шумна от „В полите на Витоша“.
Паскалев отива и в село Въгларово, Хасковско, отдето в края на август праща на Яворов пощенска карта:
„Пет-шест дни нямам известие от издателството, защото бях казал да адресират писмата в Хасково, та не знам нищо за „Гърма“. Но скоро вече се залавям на работа и ще направя всичко за разнасяне славата на твоето велико произведение. Вярвам, че това ще те успокои.“
От израза „това ще те успокои“ и от трескавите изблици в Яворовите писма през тия месеци може да се узнае какво е преживявал поетът, когато се е печатала втората му пиеса и когато е слушал или чел първите отзиви.
„Книгата – пише той на издателя си – бе раздадена на софийските книжари в петък по пладне и в понеделник е била вече повтор искана от някои места. Значи – отива. Досега съм слушал само благоприятни отзиви – дори превъзхитени.“
„Превъзхитен“ е бил Асен Златаров, който напечата във „Вечерна поща“:
„От първия драматически опит на Яворов до „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ има не крачка напред, а цял скок направен: новата пиеса е едно завършено художествено произведение, в което Яворов се проявява като силен драматически темперамент, който обладава както тайната за разбиране човешката душа, така и сигурността на драматическия строеж.“
„Нека се поздравим, защото България има своя истински драматург!“
Подобен е и отзивът на д-р Тихов в „Мир“:
„С „Когато гръм удари“ Яворов доказва повторно, че пътя към новата драма у нас засега сякаш той (Яворов – б. м.) е призван да посочва и води... По своя строеж, развитие и изпълнение особено тази му работа остава образцова в нашата литература.“ Тримата са търсили изрази в превъзходна степен и наистина са ги намерили: Паскалев – „велико“ произведение...
Златаров – „завършено“ произведение...
Д-р Тихов – „образцово“ произведение...
Яворов нарича тия благоприятни отзиви „превъзхитени“, без да се усеща в радостта си, че тая дума не е подходяща.
... В някаква младежка възбуда и в трескаво авторско разточителство поетът всеки ден подарява множество томчета, вписва в първата им страница с дата и подпис тържествено звучащи автографи, изпраща разсилния с купове книги до пощата и богато го възнаграждава. След туй нетърпеливо чака отговорите.
И те пристигат – един от друг по-възторжени.
Ето картичка от артиста Васил Кирков, който е в Берлин: „Трогнат съм от твоя подарък. Благодаря за вниманието. Не можеш си представи с каква жадност разрязах и на един солук я прочетох. Останах възхитен! Най-сърдечно ти стискам ръката и пожелавам небивал успех!“
А Боян Пенев?
Той вече е получил изпратения му в Берлин екземпляр. Какво ли ще отговори? Дали и втората драма ще одобри толкова, колкото и първата?...
И наистина от Пеневите стенограми през 1922 година личи как се е отнесъл към „Когато гръм удари“. Десет години след отпечатването на Яворовата драма той е записал с ирония:
„Значи Яворов е толкова неспокоен, до такава степен е загубил равновесие, че почва да мени заглавията на своята пиеса.“
Става дума за често сменяваните наслови, които поетът е търсил за втората си драма: „Майката“, „Родителите и рожбата“, „Под стария дъб“, „Когато гръм удари – как ехото заглъхва“, вън от заглавията на всяко действие: „Бащата“, „В града“, „Родителите и синът“, „Синът“, „В града и на село“. Неспокойствието на Яворов, за което пише Боян Пенев, идваше от туй, че неизвестният дотогава драмописец Стефан Иванов настояваше, че е ограбен от артистичния секретар, който уж бил откраднал сюжета на представената за одобрение в Народния театър негова драма „Майката“.
Яворов не би бил изненадан, ако Боян Пенев не одобри и „Когато гръм удари“. Повече го интересува съобщението на Паскалев за мнението на чамкорийските летовници, мнозина от които са интелектуалци. Техният отзив за втората пиеса, както пише издателят, наистина показва, че „там най-вече ще бъде насочена критиката“, тоест, че авторът „не е изобразил вярно психологията на жената“. И в друго е прав Паскалев: че „Гърма“ ще възбуди по-големи спорове от „В полите на Витоша“. Но това не е ли по-добре, отколкото да се мълчи и да не се вдига шум?

На книжния пазар от 8 март 2019 г.
Първа част: обем: 624 стр., цена с твърди корици: 28 лв.; цена с меки корици: 22 лв.
Втора част: обем: 336 стр., цена с твърди корици: 22 лв.; цена с меки корици: 18 лв.