„Игра на лъжи“ – Рут Уеър

Четири приятелки. Едно обещание. Някоя от тях обаче не казва истината.

За „Игра на лъжи“

Съобщението пристига на телефона ѝ в малките часове на нощта: Имам нужда от теб.

Айза зарязва всичко, грабва дъщеричката си и потегля към Солтън, където като ученичка прекарва незабравими дни. Навремето тя и три нейни приятелки от пансиона се впускат в опасна игра, без да се интересуват от последствията. Седемнайсет години по-късно на брега край Солтън са намерени останките на човешко тяло. Идентифицирането му ще принуди Айза и другите жени, които не е виждала от години, да се изправят лице в лице с миналото си. Те не са желани в малкото градче: жителите му все още помнят онова, което са сторили като деца.

„Игра на лъжи“ е толкова увлекателна, че се чете на един дъх.“ – Индипендънт

„Още един спиращ сърцето трилър от епичен талант“ – Хийт

За Рут Уеър

Медиите във Великобритания я сравняват с Агата Кристи, дебютният ѝ роман е купен за филмиране от Рийз Уидърспун, а книгата е публикувана на 37 езика. Рут Уеър наистина заслужава да бъде определяна като новата сензация в жанра на психологическия трилър. Първият й роман – „В тъмната гора“, покори класациите на Ню Йорк Таймс и Съндей Таймс, като на същия успех се радва и втората ѝ книга.

Рут Уеър е израснала в Съсекс и е учила в Университета в Манчестър, преди да се установи в Лондон. Работила е в книжарница, в медиите и като учителка. След успеха ѝ като писателка на психологически трилъри, се е отдала изцяло на книгите.

Интервю с Рут Уеър

След успеха на предишните ви романи, усещахте ли допълнителен натиск докато пишехте „Игра на лъжи“ и как се справяхте с напрежението? Имате ли някакъв съвет за начинаещите писатели?

Успехът на „В тъмната гора“ се оказа много разсейващ фактор докато пишех „Жената в каюта 10“. Но след като и втората ми книга се представи добре, това ми даде едно усещане за свобода докато работех по „Игра на лъжи“. Най-голямото ми притеснение беше да не се окажа от онези писатели, които остават само с една книга. Затова успехът на втория роман ми подейства успокояващо и ми показа, че имам още какво да разкажа.

Единственият съвет, който мога да дам към начинаещите творци, е да напишат книгата, която биха искали да прочетат и да се надяват, че и други хора ще я харесат.

Описвате Солтън и изживяванията на момичетата много реалистично. На истински места ли основавахте идеите си?

Пейзажът около Солтън е донякъде вдъхновен от една местност, на южния английски бряг – наистина красиво, но и доста изолирано място. А Мелницата е базирана на сграда, която видях една мъглива сутрин докато пътувах из Северна Франция. Тя беше непоправимо разрушена, но околният пейзаж ме омагьоса – мрачните, обширни солени блата, бледосиньото небе и черният рушащ се хълм, който бавно изчезва в морето. Осъзнах още в онзи момент, че това място трябва да бъде включено в книга.

Сюжетът на „Игра на лъжи“ е изпълнен с неочаквани обрати. Когато започнахте да пишете, знаехте ли как ще завърши историята? Имате ли любими сцени?

Още в началото имах ясна представа за основната структура на историята и финалната развръзка. Но всички останали обрати и някои важни разкрития, се оформиха в процеса на писане.

Едни от любимите ми сцени са моментите на конфликт между Айза и персонажите от Солтън – като Мери Рен, например. Обичам да пиша и за женското приятелство, затова сцените, в които героините са заедно и обсъждат различни теми бяха много интересни и динамични за изграждане.

Често ви сравняват с Агата Кристи. Бяхте ли повлияна от нейните романи и кои други писатели са ви вдъхновявали през годините?

Обожавам Агата Кристи. Като тийнейджърка изчетох всички нейни книги и все още обичам да гледам телевизионните им адаптации. Специално за тази книга обаче бях повлияна повече от различните истории за пансионни училища, които съм чела като дете.

С какво послание бихте искали читателите да останат от „Игра на лъжи“? Какво ви накара да напишете книгата?

Не обичам да казвам на хората какво трябва да открият в една книга – дори когато съм в позицията на читател. Затова се опитвам да не натрапвам гледната си точка, въпреки че винаги ми е интересно на какво обръщат внимание различните хора.

Все пак, това, което ме накара да напиша „Игра на лъжи“, беше темата за приоритетите в живота ни и как лоялността ни се изменя с течение на времето. Как от малки деца, изцяло фокусирани върху родителите ни, се превръщаме в тийнейджъри, минаваме през романтични връзки и стигаме до момента, в който самите ние сме родители, мислим само за децата си и сме готови на всичко, за да ги защитим.

Но не съм сигурна дали осъзнавах, че пиша по тези теми докато не завърших книгата.

Откъс от „Игра на лъжи“

Първо правило
Излъжи

Сигналът за есемес, тихо бийп-бийп, не събужда Оуен и не би събудил и мен, ако не лежах будна, взирайки се в тъмнината. Бебето на гърдата ми по-скоро сумти – нито суче, нито пуска.
Лежа неподвижно известно време и си мисля за есемеса. Кой би писал съобщения по това време? Никой от приятелите ми не може да е буден, освен ако... освен ако Мили не е започнала да ражда... Боже, не може да е Мили, нали? Бях обещала да гледам Ноа, ако родителите на Мили не успеят да дойдат от Девън навреме, но изобщо не съм помисляла, че...
Не мога да стигна телефона от мястото си, затова отделям Фрея от гърдата си, като пъхам пръст в ъгълчето на устата ѝ и я залюлявам леко. Гледам я известно време – дланта ми остава върху малкото ѝ телце и усещам тупкането на сърцето ѝ в крехката клетка на гръдния кош. Усещам как се отпуска, после се обръщам да взема телефона си. Собственото ми сърце забива по-бързо – като ехо на сърцето на дъщеря ми.
Въвеждам пина си, присвивам леко очи срещу яркия екран и си казвам, че това е глупаво – терминът на Мили е след четири седмици, сигурно есемесът е някакъв спам от рода на „обмисляли ли сте да предявите иск по застраховката си за защита на плащанията?“.
Но когато най-после отключвам телефона, виждам съобщението, което не е от Мили. Състои се само от три думи.
Нужни сте ми.
Три и половина през нощта е и аз съм напълно будна, крача по студения кухненски под, хапя ноктите си и опитвам да потисна копнежа да запаля. Не съм докосвала цигара от почти десет години, но желанието да изпуша една ме връхлита неочаквано в странни моменти на стрес или уплаха.
Нужни сте ми.
Няма нужда да питам какво означава това – защото знам, точно както знам и кой го е изпратил, макар че е от непознат номер.
Кейт.
Кейт Атагън.
Дори изричането на името кара образът ѝ да изплува пред мен като силен полъх – мирисът на сапуна ѝ, луничките по основата на носа, като разсипана канела върху маслинова кожа. Кейт. Фатима. Теа. И аз.
Затварям очи и си ги представям всички, а телефонът още топли джоба ми в очакване на следващите есемеси.
Фатима сигурно спи до Али, сгушена до гърба му. Нейният отговор ще пристигне в шест сутринта, когато тя става, за да приготви закуска за Надя и Самир и да ги изпрати на училище.
Теа. Теа си я представям по-трудно. Ако работи нощем, сега е в казиното, където на персонала е забранено да ползват телефоните си и нейният ще остане заключен в шкафчето до края на смяната. Тя приключва работа към осем сутринта може би? После ще пийне нещо с другите момичета и след това ще отговори, превъзбудена от успешната нощ, в която е раздавала карти, подреждала чипове и се е оглеждала за измамници и професионални комарджии.
И Кейт. Кейт сигурно е будна – тя е изпратила есемеса в края на краищата. Вероятно седи на работната маса на баща си – която, предполагам, вече е нейна – до прозореца, обърнат към устието, и гледа как водата, отразяваща облаците и тъмния едър силует на Мелницата, става бледосива от първите лъчи на зората. Сигурно пуши, както винаги. Очите ѝ са вперени във вълните – неспирни, настъпващи и отдръпващи се вълни, – гледка, която никога не се променя, но и никога не е същата в следващия миг – точно като самата Кейт.
Дългата ѝ коса е дръпната назад, разкривайки фините ѝ скули и бръчиците в ъгълчетата на очите, издълбани от трийсет и две години вятър и морски въздух. Пръстите ѝ са изцапани с маслени бои, набили се в кожичките и под ноктите, а очите ѝ са в най-тъмния стоманено син нюанс, дълбоки и непроницаеми. Но тя е наясно какво ще ѝ кажем – каквото сме ѝ казвали винаги, когато и да получим този есемес, тези три думи.
Идвам.
Идвам.
Идвам.

На книжния пазар от 11 юни 2019 г.
Превод: Дори Габровска
Обем: 344 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-1908-6
Корична цена: 16,95 лв.