Любовна история, към която неминуемо ще се пристрастите

Искряща сатира на пътуващия по света американец, пътешествие във времето и в човешките сърца, горчиво-сладка романтика на изгубените възможности.

„Прекрасният живот на Артър Лес“ ще ви срещне с един неуспял писател на прага на петдесетте. Представете си, че сте канени на сватба, на която няма как да отидете. На бюрото ви има купчина покани за абсурдни литературни събития из целия свят. Как ще се измъкнете? Нашият герой ще приеме всички предложения. Да, Артър Лес почти ще се влюби в Париж, почти ще умре в Берлин, едва ще успее да избяга от пясъчна буря в Сахара, случайно ще постъпи в християнски ритрийт център в Южна Индия, на пустинен остров в Арабско море ще се озове лице в лице с последния човек, когото би искал да срещне на този свят, а в Япония ще му се наложи да яде много, много боб, див пелин и морска лястовица. По някое време ще навърши петдесет години. Въпреки всички тези злополуки, погрешни стъпки, недоразумения и провали, „Прекрасният живот на Артър Лес“ е най-вече любовна история. История, към която неминуемо ще се пристрастите...

Американският романист и автор на разкази Андрю Шон Гриър е роден във Вашингтон, окръг Колумбия. Негови произведения са излизали на страниците на списания като Esquire, The Paris Review, The New Yorker и др. Първият му роман „The Path of Minor Planets“, публикуван през 2001 г., е посрещнат с бурно одобрение, но световна известност му носи бестселърът „Изповедите на Макс Тиволи“ (2004). Печели „Пулицър“ за литература за 2018 г. с романа си „Прекрасният живот на Артър Лес“. Живее в Сан Франциско и Тоскана.

Откъс

ЛЕС В НАЧАЛОТО

ОТ МЯСТОТО, където стоя, историята на Артър Лес не изглежда чак толкова зле. Погледнете го: седнал е на кръглия плюшен диван в хотелското лоби, позата му е стегната, син костюм и бяла риза, кръстосал е така крака, че единият лъскав мокасин виси и петата му се показва. Поза на млад мъж. Тънката му сянка наистина все още е сянката на по-младото му аз, но на почти петдесет той е като онези бронзови статуи в обществените паркове, които – въпреки че учениците все търкат едно от колената си за късмет и то изглежда по-лъскаво от другото – губят цвета си красиво, докато се слеят напълно с околните дървета. Така бе станало и с Артър Лес, някога розоволик и златнорус в младостта си, сега повехнал като дивана, на който седи, потупва с пръсти по коляното си и се взира във високия часовник, опрян до стената. Издълженият патрициански нос е постоянно изгорял от слънцето (дори в мрачния Ню Йорк през октомври). Изтощената руса коса е прекалено дълга отгоре, прекалено къса отстрани – портрет на дядо му. Същите онези воднисто сини очи. Вслушайте се: можете да чуете как притеснението му тиктака, тиктака, тиктака, докато се взира в този часовник, а за съжаление, той самият не тиктака. Спрял е преди петнайсет години. Артър Лес не го знае; все още вярва, на тази зряла възраст, че придружителите за литературните събития пристигат навреме и пиколата изпълнително навиват редовно часовниците в хотелските фоайета. Самият той не носи часовници; вярата му е силна. Чисто съвпадение е, че часовникът е спрял на шест и половина, почти същия час, в който би трябвало Артър да бъде взет, за да бъде отведен на тазвечерното събитие. Клетият човек не знае, но вече е седем без петнайсет.
Докато той чака, из стаята обикаля млада жена в кафява вълнена рокля с десен на колибрита, спуска се към една група туристи, после към друга. Навежда се над настанила се на столове компания, задава конкретен въпрос, а после, очевидно недоволна от отговора, се спуска към други хора. Лес не я забелязва, въпреки че тя не спира да обикаля. Прекалено фокусиран е в счупения часовник. Младата жена отива до рецепциониста, после се насочва към асансьора, стряскайки група доста официално облечени дами, запътили се на театър. Обувката на Лес се полюшва нагоре и надолу. Ако бе обърнал внимание, може би щеше да чуе припрения въпрос на жената, който обяснява защо, макар да бе разпитала почти всички във фоайето, тя така и не се бе приближила до него: „Извинете, вие ли сте госпожица Артър?“.
Проблемът – който няма да бъде решен в това фоайе – е, че според придружителката Артър Лес е жена.
В нейна защита тя бе чела само един негов роман, в електронен формат, където нямаше снимка на автора, и жената разказвач ? се бе сторила толкова завладяваща, толкова убедителна, че бе напълно сигурна: само жена би могла да напише този текст; предполагаше, че името е просто една от онези американски полови особености (самата тя е японка). За Артър Лес това е рядко възторжено мнение. Не че му е от голяма помощ в момента, докато седи на кръглия диван, повдигайки изпотени длани от коничния му център. Защото вече е седем без десет.
Артър Лес е тук за три дни; дошъл е в Ню Йорк, за да направи интервю с прочутия писател фантаст Х. Х. Х. Мандерн по повод новия му роман; в него той възкресява своя ужасно популярен робот Пийбоди, двойник на Шерлок Холмс. В книжния свят това е сензационна новина и зад сцената се разиграват много големи пари. Пари звучаха в гласа, който се обади изневиделица на Лес и го попита дали е запознат с творчеството на Х. Х. Х. Мандерн и дали е на разположение, за да направи интервю с него. Пари се долавяха в съобщенията от пиара, който даде указания на Лес кои въпроси са абсолютно забранени (за съпругата на Х. Х. Х. Мандерн, за дъщеря му, за поетичната му книга, която бе получила лоши отзиви). Парите си личаха в избора на мястото на събитието, в пръснатите из целия Вилидж рекламни афиши. Имаше пари и в надуваемия Пийбоди, борещ се с вятъра пред театъра. И дори в хотела, в който бе настанен Артър, където му показаха купа с ябълки, комплимент за специалния гост, от които той имаше право да си взема по всяко време, денем и нощем, моля, заповядайте. В свят, в който хората четат по една книга годишно, бяха заложени много пари, че това ще бъде въпросната книга и че тази нощ ще бъде славното начало, което щеше да го разтръби на света. И разчитаха на Артър Лес за това.
И ето го, той изпълнително седи там и гледа спрелия часовник. Не забелязва печално стоящата до него придружителка. Не я вижда как оправя шала си, нито как после излиза от фоайето през въртящите се като в автомивка врати. Ей, погледни към изтънялата коса, венеца на темето му, виж как бързо премигват очите му. Виж как излъчва невинна момчешка вяра.
Веднъж, когато бе на двайсетина години, една поетеса, с която разговаряше, загаси цигарата си в някаква саксия и му каза: „Ти си като човек без кожа“. Това бяха думите на поетеса. Жена, която изкарваше прехраната си, разголвайки душата си пред публика, бе казала, че той, високият, млад и изпълнен с надежда Артър Лес е без кожа. Но беше вярно. „Трябва да намериш в себе си повече острота“, така повтаряше постоянно в добрите стари дни вечният му съперник Карлос, но Лес не знаеше какво означава това. Да бъде по-зъл? Не, да бъде защитен, да се въоръжи срещу света, но човек може ли да „намери“ в себе си острота? Все едно да „намери“ в себе си чувство за хумор. Или пък можеш да го наподобиш, както скучноват бизнесмен наизустява вицове и всички го смятат за голям шегаджия, защото напуска купоните, преди да му свърши арсенала от шегички?
Каквото и да означаваше, Лес никога не го научи. Към четиресетте си години единственото, което бе успял да развие, бе едно фино чувство за самия себе си, подобно на прозрачната обвивка на омарите с мека черупка. Средно доброто ревю или пренебрежителната обида вече не можеха да му навредят, но сърдечната болка, истинската, реална сърдечна болка можеше да прободе тънкото му ядро и да изкара кръв в същия нюанс, както винаги. Как е възможно толкова много неща да ти станат безразлични, достигнеш ли средна възраст – философия, радикализъм и други ежедневни „дъвки“, – но сърдечната болка да продължава да те наранява? Може би защото той все си намираше нови източници за нея. Дори глупавите стари страхове никога не могат да бъдат преодолени, само можеш да се научиш да ги избягваш: телефонните обаждания (все набираше бясно като човек, който обезврежда бомба), такситата (тършуваше непохватно за бакшиш и изскачаше навън, като че ли се спасяваше от ситуация със заложници) и разговорите с привлекателни мъже или знаменитости на партита (мислено репетираше началните си реплики само за да осъзнае, че другите казват своите прощални). Все още изпитва тези страхове, но времето разреши проблемите му с тях. Благодарение на есемесите и имейлите вече не му се налага да се обажда по телефона. В такситата вече може да се плаща с кредитна карта. Ако пропуснеш възможност за среща, можеш да се свържеш с човека онлайн. Но сърдечната болка – как можеш да я избегнеш, освен ако не се отречеш напълно от любовта? В крайна сметка това е единственото решение, което Артър Лес успява да намери.
Може би това обяснява защо отдели девет години на един определен млад мъж. Забравих да спомена, че в скута си има шлем на руски космонавт.
Но в този миг късметът му проработва: от света извън фоайето се разнася камбанен звън – едно, две, три, четири, пет, шест, седем – и това подтиква Артър да скочи от мястото си. Вижте го само: поглежда възмутено този предател, часовника, после се втурва към рецепцията и задава – най-накрая – съществения въпрос за часа.
– Не разбирам как е възможно да сте си помислили, че съм жена.
– Вие сте толкова талантлив писател, господин Лес. Подведохте ме! А какво носите?
– Това ли? От книжарницата ме помолиха да...
– Харесах вашата „Тъмна материя“. Има една част, която ми напомни на Кавабата.
– Той е от любимите ми писатели! Старата столица. Киото.
– Аз съм от Киото, господин Лес.
– Наистина ли? Ще ходя там след няколко месеца...
– Господин Лес. Имаме проблем...
Този разговор се провежда, докато жената с кафявата вълнена рокля го води по коридора на театъра. Коридорът е украсен с едно-единствено дърво от декора, от онези, зад които героят се крие в комедиите; останалата част е покрита с тухли, боядисани в лъскавочерно. Лес и придружителката му са тичали от хотела до мястото на събитието и той вече усеща как потта превръща бялата му риза в прозрачна.
Защо той? Защо бяха поискали Артър Лес? Дребен автор, чиято най-голяма слава бе следствие от младежката му връзка с школата за писатели и художници „Рашън Ривър“; автор, твърде стар, за да бъде нова, свежа вълна, и твърде млад, за да бъде преоткрит; автор, който никога не бе седял в самолета до случаен пътник, чел или поне чувал за някоя от книгите му. Е, Лес знае защо. Не е голяма загадка. Някъде някой бе направил нужните изчисления: кой писател ще се съгласи да се подготви за интервю, без да му бъде платено? Трябва да е някой много отчаян. Колко ли други от познатите му писатели бяха казали: „Няма начин“?. Колко ли надолу бяха минали по списъка, преди някой да възкликне: „А какво мислите за Артър Лес?“. Той наистина е отчаян човек.

На книжния пазар от 21 юни 2019 г.
Превод: Паулина Мичева
Обем: 272 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 18 лв.