„Тъй рече баба Ега“ – Ивинела Самуилова

За книгата

„И запомнете: никой човек, който е съществувал, не е умирал.“ – Никола Тесла

Младата изследователка на фолклора, позната на читателите от романа „Бабо, разкажи ми спомен“ (Любима книга на България за 2016 г.), пристига в потъналото в цъфнали бадеми селце Горни праг, сгушено под древно тракийско светилище в последните дипли на Източните Родопи. В този очарователен, но различен от познатия ѝ свят, скътал тайни, предавани през поколенията от незапомнени времена, тя е топло посрещната от местните жители. Сред тях най-ярко изпъква старата лечителка баба Ега. Своенравната баячка впечатлява не само с острия си език, но и с мъдростта на изреченото. А нейните билки „светци“ и чудати ритуали сякаш са побрали цялото познание на народа ни не само за лечителството, но и за най-важните въпроси на битието.

Първоначално скептична към заниманията на възрастната жена, скоро главната героиня е силно заинтригувана от нейния магически свят. За това допринасят домакините ѝ: психоложката Цвета и родителите ѝ – забавният чичо Тодор и сърдечната леля Надка, както и срещите ѝ с колоритния траколог професор Радев и неговия асистент, и с хора, на които лечителката е помогнала. Младата жена осъзнава, че в знанията и уменията на баба Ега са съхранени лечебни практики и вярвания още от времето на далечните обитатели на тези земи. Знание, скрито в мълчанието на Древна Тракия.

Първите представяния на книгата ще се състоят в София на 26 ноември (вторник) от 18:30 часа в Книжен център „Гринуич“ и в Пловдив на 3 декември (вторник) от 18:00 часа в Книжарница „Хермес“ – Централ. По време на Коледния панаир на книгата в София писателката ще раздава автографи на щанда на ИК „Хермес“, а през следващата година срещите с читатели ще продължат и в други български градове.

За авторката

Ивинела Самуилова е родена в Севлиево, завършва езикова гимназия с испански и английски език в град Враца, а след това – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Има редица допълнителни квалификации и обучения, сред които журналистика и психология.

В последните години творбите на Ивинела Самуилова се превърнаха в едни от най-търсените на родния пазар. Книгите ѝ са отличени с най-важната от всички награди – с любовта и признанието на читателите. Благодарение на тях романите ѝ „Животът може да е чудо“ и „Къде отиваш, пътнико?“ спечелиха първо и второ място в националния конкурс „Книгата, която ме вдъхновява“. Романът „Жената, която търсеше любовта“ бе удостоен с приза „Носител на всенародната любов“ в конкурса „Копнеж по човечни книги“. „Гатанки от небето“ зае четвърто място в литературната надпревара „Любима книга на България“ за 2015 г. А романът ,Бабо, разкажи ми спомен“ бе избран за „Любима книга на България“ за 2016 г.

Освен като писател, Ивинела Самуилова се изявява и като преводач на художествена литература от испански език.

Самите читатели определят книгите на Ивинела като завладяващи, жизнеутвърждаващи, пробуждащи, преобразяващи... Вероятно защото веруюто на авторката е, че хората нямат нужда от поучения, а от вдъхновение за живота.

Творческите търсения на Ивинела Самуилова са насочени към вътрешния свят на човека и отношенията му с Бог, света и ближните.

За обитателите на нашите земи животът винаги е бил свещен дар

Интервю с Ивинела Самуилова

След „Бабо, разкажи ми спомен“ и „Пътеписи за душата на България“ с „Тъй рече баба Ега“ продължаваш темата за българските традиции и културното ни наследство. Този път обаче насочваш вниманието на читателя към траките – древните обитатели на нашите земи, които по-скоро възприемаме като митични персонажи, обвити в мистерия и множество догадки. В хода на задълбочените проучвания, които направи за тази книга, какво най-много те впечатли от тяхната култура?

Българската традиционна култура е израз на жизнелюбието и жизнеспособността на нашите предци. „Бабо, разкажи ми спомен“ е разказ за този жизнеутвърждаващ мироглед на традиционния българин. За мен обаче този разказ остана недовършен. Още докато писах романа, бях наясно, че съм стигнала само донякъде. Творческото ми любопитство ме поведе назад, към първоизточника на това отношение към живота, което, изглежда, много читатели не само разпознават като автентично, понеже са имали своята „баба Жива“, но и припознават като същностно, дълбоко вкоренено им. И така – баба Жива ме отведе до тракийския „бог Живе“ и до революционната за времето си вяра на траките в безсмъртието. Постарах се да разкрия дълбочината на тази идея и да обясня защо е толкова значима.

Защо?

За обитателите на нашите земи животът винаги е бил свещен дар. Той е битие, поверено на човека от Бога, като част от Неговото божествено битие. Древният тракиец, за разлика от съвременния човек, не е вярвал в смъртта, понеже самата идея, че животът е от Бог, изключва възможността за не-живот. Вярата в смъртта би означавала не само да се припише дефицит на Бога, тя е директно богоотрицание. Затова човекът не е обречен на смърт, а на „безсмъртстване“. Именно този глагол са използвали древногръцките автори, за да опишат вярата на траките, но така и не са разбрали дълбочината на тази вяра.

Това ли е, което ние сме забравили, а е крайно необходимо да си припомним в наши дни? Това ли всъщност ни казва баба Ега?

Баба Ега ни припомня това, което хилядолетия наред се е предавало като мироглед по нашите земи чрез българската народна традиция. А тя е много интересна, пълна със символи – като кодова система за посветени. Не е сборник с легенди и митове за живота на боговете и хората, а най-вече устно послание, което предава знание за живеенето в неговата пълнота, като богообщение. Когато изследователите на българската традиционна култура ни казват, че тя е „уникална“, това не е евтино клише и подбудите им не са патриотарски. Нашата културна традиция заема особено място между традициите на Изтока и Запада. Изтокът съзерцава пасивно живота и очаква да получи просветление. Западът се опитва да го обясни и да го пребори. Нашите предци са умеели да го живеят – истински, пълнокръвно, едновременно като чудна тайна и като радостно събитие, при това – вечно.

Лечителската обредност ли онагледява най-добре тази „философия“?

Синоним на „лечение“ е „изцеление“. Всеки лечителски обред е космогоничен акт – той има за цел да направи отново цял разрушения от хаоса (болестта) личен космос (духовно-телесното единство) на човека. Това обаче не означава, че всяка бабичка, която знае да лекува, е философ. Обясненията са нужни на нас, които сме изгубили това знание.

Трудно е да се повярва, че този толкова жив и колоритен образ на лечителката баба Ега няма реален прототип...

Баба Ега сигурно съществува, но аз не я познавам лично. Образът е измислен, макар, освен прочетеното, да съм ползвала и някои впечатления от трима лечители, които срещнах, докато пишех книгата. На едната бабичка се натъкнахме случайно, докато с Венци обикаляхме из едни затънтени села в Трънско. Пасеше овчици край пътя и спряхме колата да я поздравим, а тя ме „прихвана“. Каза, че не съм съвсем наред с главата, но аз това така или иначе вече си го знаех. Шегата настрани, някои неща, които тази жена ми каза мимоходом, ми влязоха в употреба. По същия начин използвах впечатления от срещата ми с друга лечителка в Източните Родопи. Може би най-интересен обаче ми беше разговорът с един старец от района на Смолян. Споменала съм за него в послеслова към книгата.

Интервюто продължава в блога на Ивинела Самуилова – www.tairechebabaega.blogspot.com.

Откъс

Човекът е вкопчен в страданието. Обсебен от него. Зависим и покорeн. Не е вярно, че човек не иска да страда. Той не иска да знае. Положил е твърде много усилия да забрави тайната. Направил е истината немислима. И вече отказва да си я спомни. Или не може. Както Едип цар, той не разбира каква е връзката между убийството, което е извършил, и потъналото му в болести и скърби царство.
Това са първите думи, които съм записала в тетрадката си след срещата ми с баба Ега. Така я наричат местните. Никой не знае възрастта ѝ. Казват, че винаги е живяла тук, но така и не успявам да разбера на колко години е равно това „винаги“. Някои твърдят, че истинското ѝ име всъщност било Евангелия. Казват го благоговейно, сякаш е божи знак. Други смятат, че баба Ега е нарицателно – прозвище по аналогия с баба Яга, което е получила заради заниманията си. Според първите е светица, според вторите – вещица. И едните, и другите обаче се страхуват от нея, макар и по различен начин. Първите изпитват страхопочитание, вторите – „благочестив“ ужас. В началото аз също се колебая от коя страна на чертата да вместя света на тази стара жена. Постепенно осъзнавам, че очертаните от мен пространства са тесни, пълни с предубеждения, стереотипи, внушения и граници, отвъд които никога не съм се осмелявала да прекрача. Или не съм знаела как. Добро и зло, вяра и суеверие, реалност и магия. В света на баба Ега обаче няма заучени категории. Магическото мислене е творческа дейност, предстои да разбера.
Пътуваме дълго под ярко слънце сред необятна равнина. Светлината е ослепителна, а очите ми сякаш изтичат от усилието да следя маркировката върху блесналия като водна повърхност асфалт. Небето е безцветно и само някъде там, безкрайно далеч, където се събира със земята, се вижда правата – като на спряло сърце, линия на хоризонта. „Никога не съм стигала дотук“, казвам на Цвета. „Никой не стига дотук“, отвръща ми тя. Двусмислието на тези реплики установявам по-късно.
С Цвета се запознаваме, докато работя по фолклорния проект. Тя е приятелка на Веско – ръководителя на проекта, и често се виждаме. Психолог е и веднага си допадаме заради споделената наклонност да ровим из духовните измерения на човешкото битие. Дори я водя в махала Небесна, а тя е силно впечатлена от автентичния жизнерадостен дух на обитателите ѝ, на фона на унинието и депресията на хората в града, някои от тях – нейни клиенти. Настойчиво ме кани да посетя селото ѝ. Твърди, че друго такова място няма. „Знам“, отвръщам, като си мисля, че всички, вкусили от истинското щастие при баба и дядо на село, казват същото. „Не знаеш – настоява тя и сякаш прочела мислите ми, добавя: – За друго говоря. Там е различно.“
Успява да ме убеди да ѝ гостувам в началото на пролетта. В Балкана още газим сняг, а там, заявява уж небрежно по телефона тя, вече цъфтят бадемите. Цъфтят бадемите ли? Никога не съм виждала цъфнали бадеми и дори не знам, че в България има места, където това се случва. Дали го е споменавала преди? „И ще те запозная с лечителката“, добавя. Спомням си, че съм ѝ споменавала за интереса ми към билките и народните лечителски обреди, а тя ми е разказвала за бабичка от тяхното село, която знае да лекува. Именно думата „знае“ използва, а през следващите няколко дни аз с удивление откривам съдържанието на това „знание“. То е друго, съвсем различно от това, на което днес се учим. Не е придобито, а по някакъв загадъчен начин – присъщо. Но макар разказите на Цвета да интригуват, ми е нужно време, докато сдържаното ми любопитство прерасне в задълбочен интерес. Бабешките вярвания и лечебни практики са щекотлива територия, из която, като богослов, стъпвам предпазливо.
Когато отбиваме от главния път, полето най-после свършва и шосето започва да криволичи към бледите очертания на хълмовете в близката далечина. След почти шестчасовото шофиране изпитвам облекчение да видя табелата, указваща, че остават само три километра до селото на Цвета – Горни праг...
– Ето го! – След един завой Цвета вдига ръка и посочва напред, а аз спонтанно натискам спирачките и отбивам встрани на пътя.
Разположено на полегат слънчев склон сред меките хълмове наоколо, селото прилича на розов облак, иззад който тук-там надничат покриви на къщи и проблясват прозорци, прихванали слънчев лъч. Слизам от колата да се полюбувам на гледката. Никога няма да се наситя да съзерцавам тази картина – на сгушено в уютния скут на някоя баирчинка село. За пръв път обаче виждам такова, потънало в бадемови цветове.
– Това, розовото, все бадеми ли са? – питам невярващо.
Не очаквам да са толкова много.
– Ай, изникна ми бадем дърво – тенко и високо... – Вместо отговор Цвета прави опит да запее народна песен, но бързо се отказва. – По-добре я чуй в интернет – казва с усмивка.
Сигурно се усеща, че пее фалшиво.
– Ще я пусна на баба Жива* – може пък случайно тази да не я знае – отвръщам с усмивка и аз.
*Героиня от романа „Бабо, разкажи ми спомен“ от Ивинела Самуилова.

На книжния пазар от 19 ноември 2019 г.
Обем: 304 стр.
Корична цена: 15,95 лв.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-19765