Кралица Виктория – жената, дала име на епоха

Шейсет и четири години на върха на Британската империя – време, белязано от бурно индустриално развитие, военни победи, културен разцвет. Време, дало на света нови стилове, велики творци, знаменателни политици. Време – епоха. Времето на кралица Виктория, влязло в историята като Викторианската епоха.

Коя е владетелката, въвела Великобритания в XX век? Коя е жената, спечелила сърцата на милиони? На какво се дължи нейната популярност?

Както нерядко се случва – всичко започва със случайно стечение на обстоятелствата...

Кралят на Великобритания Джордж III навършва достолепната възраст от 80 години, оставяйки 15 законни деца – все евентуални претенденти за трона. Първите в унаследяването вече гонят шейсетте, но никой от тях няма да остави законни наследници на британската корона. Хановерската династия е заплашена, ако петият наследник – принц Едуард, не създаде потомство, защото след него в реда за онаследяване идват дъщери без наследници.

Принцът вече е прехвърлил петдесетте и води безгрижен ергенски живот със своята френска любовница. Но в името на британската империя му се налага да наруши безбрачието си. А за да създаде наследник, французойката не е подходяща за майка. Трябва му жена с аристократично потекло. И имперските „сватовници“ я намират – германската принцеса Виктория фон Сакс-Кобург-Залфелд. Така на бял свят през 1819 г. идва малката Виктория. Тя остава единственото дете на Едуард, защото той умира няколко месеца след раждането ѝ. Пътят на бебето към трона е предначертан.

Осемнайсет години по-късно Виктория, едва навършила пълнолетие, поема короната на Обединеното кралство. Започва един живот, отдаден на държавата и на нейните интереси. Но отдаден и на голямата любов – на съпруга Алберт, красивия германски принц от фамилията Сакс-Кобург-Гота. Верността на Виктория към нейния съпруг и високо моралният ѝ живот допринасят за нейната популярност сред народа. Моменти на върховно щастие, но и на най-дълбока мъка. Десетилетия на възход, но и периоди, белязани от кризи. Шейсет и четири години на върха.

Издателство „Емас“ попълва колекцията си „Известните жени в историята“ с романа за кралица Виктория на известната английска авторка на исторически романи Джийн Плейди – позната на българската читателска публика с трилогията за Катерина Медичи. Писателката проследява живота на забележителната владетелка от детството до последните ѝ дни, разкривайки делата, мислите и мечтите на кралицата и на жената Виктория.

Откъс

Първият ден на кралицата

Когато се приближих, тримата мъже коленичиха и разбрах какво означава това. Поднесох им ръката си за целувка така естествено, сякаш бях репетирала.
Те ме нарекоха „Ваше Величество“ и почувствах силен прилив на вълнение. В моите очи и в техните имаше сълзи. Изглеждах толкова млада и беззащитна със спускаща се по гърба коса, само по халат и пантофи.
Архиепископът ми каза, че кралят е умрял щастлив, насочил ума си към религията, бил подготвен за смъртта си. Обърнах се към лорд Кънингам и попитах за кралицата, защото знаех колко много обича тя краля:
– Моля, предайте съболезнованията ми на кралицата.
Лорд Кънингам отвърна:
– Незабавно ще изпълня заповедите на Ваше Величество.
После ги оставих и влязох в спалнята си да се облека.
Бях на осемнайсет години. Бях кралица. Колкото и да е странно, първата ми мисъл беше: „Сега мога да бъда сама.“
Облякох черна рокля и слязох на закуска. Всичко беше различно. Вече бях кралица. Една мисъл постоянно блъскаше като чук в ума ми. Трябваше да бъда добра. Трябваше да бъда разумна. Трябваше да изпълнявам дълга си. Трябваше да се откажа от всякакъв лекомислен копнеж за удоволствия. Трябваше да служа на страната си.
Разполагах с вуйчо Леополд, който да ме съветва как да постъпвам. Но, разбира се, той беше крал на друга страна и всъщност не беше удачно кралят на белгийците да се меси в управлението на Англия. Знаех, че в бъдеще ще трябва да бъда предпазлива, дори по отношение на вуйчо Леополд, защото като добър крал – а бях сигурна, че е такъв – той щеше да е длъжен да поставя интересите на страната си на първо място.
Да, трябваше да внимавам много.
Докато закусвах, барон Щокмар слезе да говори с мен. Той беше благоразумен, но, разбира се, бе човек на вуйчо Леополд. Всичко се бе променило, откакто станах кралица. Говорих с него за чичо Уилям и за съчувствието си към кралица Аделаиде, защото разбирах колко дълбока трябва да е скръбта ѝ.
След закуска го оставих и отидох в дневната си да пиша писма – едно до вуйчо Леополд, друго до Феодора.
Колко странно беше да се подпиша като кралица Виктория.
Докато пишех, пристигна писмо от министър-председателя – съобщаваше, че ще ми се представи преди девет часа. Бях много доволна, че лорд Мелбърн е министър-председател. Бях го виждала един-два пъти и бях впечатлена от представителната му външност, вежливите му маниери и забавния начин на говорене.
Когато пристигна писмото, Лецен беше с мен и аз ѝ казах:
– Ще го приема съвсем сама и така възнамерявам да приемам всичките си министри в бъдеще.
Тя кимна. Разбираше. Но беше малко смутена: боеше се, че короната ще ме промени.
– Ще ме промени – казах ѝ. – Но нищо няма да промени обичта ми към вас, скъпа Лецен. Ще откриете, че кралицата може да бъде по-мила и любеща, отколкото някога принцесата.
При тези думи двете заплакахме и тя ми каза, че съм смисълът на живота ѝ.
Лорд Мелбърн се яви според уговорката. Какъв обаятелен човек! Той се поклони и ми целуна ръка, а прекрасните му синьосиви очи се наляха със сълзи, докато ме оглеждаше, и това ме изпълни с голяма топлота. Знаех, че мисли за младостта ми и всички предстоящи тежести на раменете ми. Държеше се изключително почтително и напълно успя да ме предразположи – въпреки смущението от младостта ми ми показа, че вярва в способността ми да изпълня предстоящите задачи.
– Лорд Мелбърн – казах, – отдавна възнамерявах да ви оставя на поста министър-председател.
– Безкрайно съм признателен, мадам – отвърна той.
– Знам, че той е във възможно най-добри ръце.
– Ваше Величество е великодушна. – Той продължи. – Длъжен съм да ви представя декларацията, която Ваше Величество ще прочете пред Съвета. Ще бъдете ли така добра само да я прегледате бегло и да видите дали ще я одобрите?
– Вие ли я написахте, лорд Мелбърн?
– Признавам, че е мое дело – каза той, леко повдигайки устни: това ми се стори доста забавно и ме накара да се усмихна.
– Сигурна съм, че е както трябва – уверих го.
– Трябва да оставя Ваше Величество да я обмисли. Заседанието на Съвета може да се проведе тук, в двореца, началото е в единайсет и трийсет. Ще се отбия отново в единайсет, в случай че има нещо, с което не сте съгласна. А сега да не злоупотребявам с времето на Ваше Величество.
– Много сте любезен, лорд Мелбърн.
Той отвърна:
– Ваше Величество е твърде великодушна към своя смирен слуга.
И го изрече иронично, което ми се стори много забавно. Разбрах, че разговорите ми с моя министър-председател щяха да бъдат ведри, макар че вършехме изключително сериозни дела.
След като лорд Мелбърн си отиде, прочетох внимателно Декларацията и събрах мислите си. Беше много важно да се държа пред Съвета с точната доза достойнство и скромност.
Декларацията на лорд Мелбърн бе прекрасно написана, а тъй като той щеше да присъства, щях да черпя увереност от него. Начинът, по който ме гледаше, ми вдъхна вяра в самата мен. Той беше много деликатен човек. Съвсем ясно си даваше сметка за младостта ми, чувстваше, че трябва да ме закриля, и в същото време не забравяше дори за миг, че съм кралицата. Отново изпитах радост, че той е министър-председател. Толкова лесно на поста можеше да се окаже някой друг – херцог Уелингтън или сър Робърт Пийл: много достойни мъже, разбира се, но без чара на лорд Мелбърн – а една кралица наистина разчиташе изключително много на своя министър-председател.
Той дойде отново в единайсет и ме попита дали искам да му кажа нещо, преди да започне заседанието на Съвета.
– Надявам се, че няма да ги разочаровам – казах, защото чувствах, че мога да говоря с лорд Мелбърн по този начин.
– Да ги разочаровате, мадам! Вие ще ги омагьосате. Ще ви кажа нещо. Една кралица буди повече симпатии от един крал. А една красива, млада кралица.. е, никой не би могъл да окаже такова въздействие. Не се безпокойте. Вашата младост... Полът ви... те са предимство.
– Наистина ли мислите така?
– Категорично.
– Но навярно не всички са като вас, лорд Мелбърн.
– Вярвам, че не, Ваше Величество. Не бих искал да бъда като другите.
Това ме разсмя и успокои. Беше ме накарал да почувствам, че това в крайна сметка не е чак такова изпитание.
– Просто се питах как трябва да се държа пред всички тях.
– Бъдете себе си, мадам. Никой друг не би могъл да бъде по-възхитителен.
Заседанието на Съвета се проведе в Червения салон на двореца „Кенсингтън“.
Мама много би искала да ме придружи, но започваше да разбира, че от тази сутрин насам всичко се е променило.
Влязох сама. Пред вратата на Салона ме чакаха двамата ми чичовци, Къмбърланд и Съсекс, заедно с лорд Мелбърн. Къмбърланд изглеждаше по-отблъскващ от всякога. Какъв контраст в сравнение с представителния лорд Мелбърн, който ми се усмихна така чаровно, със закачливо проблясване в очите – докато при това показваше изключително уважение, сякаш между нас имаше някакво съзаклятие.
Отведоха ме до мястото ми и седнах. Останах седнала, докато четях Декларацията: радвам се да отбележа, че не се запънах.
Последваха множество формалности. Членовете на Тайния съвет трябваше да положат клетва. Приех засвидетелстването на почит от чичовците си, а важни мъже като лорд Палмерстън, Уелингтън и сър Робърт Пийл ми целунаха ръка и ми се заклеха във вярност.
Не бях напрегната и усетих, че всички – с изключение на лорд Мелбърн – са изненадани от спокойното ми държание. Мисля, че бяха очаквали едно нервно младо момиче.
Върнах се в стаята си, където проведох аудиенции с лорд Мелбърн, лорд Джон Ръсел, лорд Албермарл, моя началник на конницата, и Кентърбърийския архиепископ. После изпитанието приключи. Лорд Мелбърн ми прошепна:
– Бяхте великолепна. Кралица.. от главата до петите.
Колко очарователно се изразяваше! Искаше ми се да му кажа, че очакваното изпитание се беше оказало освежаващо и укрепващо преживяване, и то благодарение на него и на увереността, която ми беше вдъхнал.
Прекарах няколко часа в писане на писма. Трябваше да поднеса съболезнованията си на кралица Аделаиде. Милата леля! Сигурно и тя мислеше за мен – несъмнено спомняйки си случки от детството ми. Споменът как ми бе подарила Голямата кукла сигурно беше един от най-приятните. Но – заради мама – сигурно имаше и не толкова приятни.
Това ми напомни нещо. Когато влезе Лецен, ѝ казах:
– Лецен, леглото ми трябва да бъде преместено от стаята на майка ми. В бъдеще ще спя сама.
– Ще се разпоредя да го направят веднага – каза тя.
Мислех много за Лецен. Вече щеше да има пост в моето домакинство. Тя се върна и ми каза, че леглото е изнесено от стаята на майка ми.
– Херцогинята е изключително разстроена – добави.
– Много жалко – отвърнах. – Боя се, че това няма да е единственото, което я разстройва.
Баронесата поклати глава.
Попитах:
– Лецен, каква да бъде вашата позиция?
– Моля се на Бог да е същата, каквато е била винаги.
– Вече не се нуждая от гувернантка.
Тя се разтревожи и аз се хвърлих на врата ѝ.
– Но винаги ще имам нужда от вас – продължих.
Тя се поразплака. Скъпата Лецен! Най-големият ѝ страх в живота беше, че ще я разделят от мен.
– Мисля, най-скъпа моя, че ще бъде по-добре, ако не заемам пост, а просто остана до вас.. винаги... тази, която ви обича... и никой не би могъл да ви обича повече – изплака тя.
– Скъпа, скъпа Лецен, винаги ще бъдете моя приятелка. Ще получите титлата главна компаньонка на кралицата. Как ви се струва това?
– Съществува ли такъв пост?
– Би могло, ако го създам. Но не виждам защо да не сте първата. Ще попитам лорд Мелбърн.
– Министър-председателят! Той да се занимава с мен!
– О, ще иска, Лецен. Той е изключително отзивчив човек. Толкова е мил... толкова отзивчив.
– Оформяте си преценки твърде прибързано. Винаги сте правили така.
– Е, понякога са разумни. Намразих сър Джон Конрой от мига, в който го видях, а вас обикнах. Бях ли права, Лецен?
Прегърнахме се, а Даш се събуди, излезе от кошницата си и скочи в прегръдките ми.
– Милият Даши! Не иска да го пренебрегват.
Чувствах се много щастлива и уверена в бъдещето. Щях да имам скъпата Лецен като своя най-близка приятелка, имах скъпия Даш, а сега... лорд Мелбърн.
Той ме посети отново. Първо каза колко впечатлени били всички от начина, по който съм провела заседанието на Съвета.
– Повярвайте ми, мадам, всички бяха възхитени.
– Според мен сър Джон Конрой е създал преди това впечатлението, че съм лекомислено момиче.
Лорд Мелбърн не отрече.
– Освобождавам го от домакинството си – казах му.
– Това не ме изненадва. Той обаче ще остане в домакинството на херцогинята. Двамата с вас ще обсъдим подробно този въпрос по-подробно някой път... много скоро... с позволението на Ваше Величество, разбира се.
– Да. Това би ми харесало – казах.
– Ще се справим с мистър Конрой... Ваше Величество и аз.
Засмях се. Колко хубаво беше да имам до себе си такъв човек!
– Точно казвах на Ваше Величество колко успешен беше Съветът. Чух да казват, че ръката на Ваше Величество е забележително мека и благоуханна.
– Наистина ли?
Лорд Мелбърн сложи ръка на сърцето си и вдигна очи към небесата.
– Кълна се, мадам.
Засмях се и той се засмя с мен. Имаше такава чудесна дарба да прави всичко забавно.
След като си тръгна, реших, че няма да задържа сър Джон Конрой в домакинството си и ден повече. Имах одобрението на министър-председателя за действията си. Така че изпратих му бележка, в която го уведомявах, че повече няма да се нуждая от услугите му.
Питах се как ще реагира. Представих си как отива при майка ми и как оплакват заедно жестоката съдба, позволила ми да навърша пълнолетие и да се възкача на трона и така да съсипя грандиозните им кроежи да управляват заедно страната.
Казах, че ще вечерям на горния етаж... и при това сама. Как се наслаждавах на това! Смятах, че мога да погледна назад към събитията от деня със задоволство.
Не бях виждала мама цял ден и изпитах леко неудобство, когато дойде моментът да ѝ пожелая лека нощ. Тя изглеждаше различна – дори потисната. Малко ми домъчня да я видя толкова различна от предишното ѝ „аз“, но извиках в ума си всички неприятности, които бе създала, и си напомних, че единственият начин да я направя щастлива, беше да ѝ отстъпя. А това би означавало да ѝ позволя да управлява държавните дела.
Не. Трябваше да бъда твърда. Тя беше – както бе казал последният крал – негодна да взима каквото и да е участие в държавните дела.
„Не, мамо – помислих си, – това трябва да бъде краят на амбициите ти.
Целунах я и хладно ѝ пожелах лека нощ. Тя изглеждаше поразена, но разбра, че няма връщане назад. Обърнах се и отидох в спалнята си – собствената ми спалня с моето легло в нея – и никое друго. За пръв път щях да спя сама.
Лежах в леглото и премислях първия си ден като кралица на Англия.

На книжния пазар от юни 2020 г.
Превод: Деница Райкова
Обем: 576 стр.
Редактор: Цвета Германова
Художник: Борис Драголов
Издателство: „Емас“
ISBN: 978-954-357-452-0
Корична цена: 19,90 лв.