„Сега и завинаги“ – Ново издание на книга първа от популярната трилогия

Добре дошли в семеен хотел „Бунсборо“!

Или ще бъдете добре дошли след няколко месеца, тъй като в сградата все още се извършва реконструкция.

Братята Бекет, Оуен и Райдър Монтгомъри, начело с ексцентричната им майка Джъстин, притежават строителна фирма. Те обожават работата си: да рушат стени, да изграждат нови, да прокарват електроинсталации... И най-важното – да вдъхват нов живот на изоставени сгради.

Затова купуват красива двестагодишна сграда – първата каменна постройка в родното им градче, която е оставена на произвола на времето.

Но Бекет, архитектът в семейството, не може да се съсредоточи върху работата си. Първата му любов се е завърнала в града. След като е овдовяла, Клеър се прибира с трите си деца обратно у дома и отваря книжарница.

Най-добрите приятелки на Клеър – Ейвъри и Хоуп, и един романтично настроен и леко пакостлив призрак искат да помогнат на двамата. Да им помогнат да повярват, че въпреки неволите, човек не бива да изпуска шанса си да обича.

Докоснете се до любимите си романи и на живо в хотел „Бунсборо“

Ако сте сред почитателите на „Нора Робъртс“, може би знаете, че хотелът, около който авторката изгражда популярната си трилогия, наистина съществува. Сградата се намира в едноименно градче в щата Мериленд и датира от 1790 г. През годините многократно сменя своите собственици и предназначение – от хотел до магазин за спортни стоки. През 30-те години на миналия век сградата е изоставена, а след това е почти напълно унищожена от пожар.

Докато един ден Нора Робъртс и втория ѝ съпруг Брус Уайлдър – дърводелец и собственик на книжарница в непосредствена близост до сградата – решават да я изградят наново и реставрират напълно до нейния автентичен вид.

Да вдъхнеш нов живот на мястото се оказва нелека мисия, която Нора Робъртс описва в трилогията „Хотелът“, представяйки дългия процес на реставрация през погледа на своите герои.

Може би именно добавената доза реализъм и личната мотивация на писателката, правят книгите толкова популярни и карат милиони читатели по цял свят да се припознаят в историята.

Още един елемент от семеен хотел „Бунсборо“, който читателите оценяват високо, е фактът, че всяка една от стаите в хотела е кръстена на романтични двойки от известни любовни романи, като например Елизабет и Дарси, Джейн и Рочестър и дори Ив и Рурк – от поредицата на Нора Робъртс „В смъртта“.

Стаите „Титания и Оберон“, „Ив и Рурк“ и „Джейн и Рочестър“

С времето Нора и съпругът ѝ променят облика на цялата уличка в Бунсборо, превръщайки го в туристическа атракция. Притежават още фитнес, ресторант и бутик, където продават сувенири за феновете – от „парфюма на Нора“ до обеците на Аника, русалката от романа на Нора „Заливът на въздишките“.

И ако сега периодът не позволява да пътешестваме до далечни дестинации, то книгите са винаги на разположение, за да ни заведат до някое любимо място, а ИК „Хермес“ ви кани в семеен хотел „Бунсборо“!

За автора

Нора Робъртс е родена в Силвър Спринг, щата Мериленд, и е най-малкото от пет деца. Посещава католическо училище и се омъжва на деветнадесет години за ученическата си любов. Двамата се установяват в Мериленд в къща, която авторката обитава и до днес – четиридесет и две години по-късно. Известно време работи като секретарка, но не се чувства на мястото си. След раждането на синовете си остава вкъщи и се захваща с най-различни неща, докато не открива призванието си – писането на дамски романи. След няколко преработки и откази през 1981 година се появява първата ѝ книга.

През 2007 г. списание „Таймс“ я определя като една от стоте най-влиятелни личности в света. Носителка е на 19 награди на Асоциацията на романтичните писателки и книгите ѝ са прекарали общо 893 седмици – близо шестнадесет години – в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.

Откъс от „Сега и завинаги“

Каменните стени се издигаха вече над два века – прости, здрави и стабилни. Добити от околните хълмове и долини, те се извисяваха като доказателство за присъщото на човека желание да остави своя следа, да строи и създава.
През тези две столетия хората бяха съчетавали камъка с тухли, с дървени греди и стъкло, бяха надграждали, добавяли нови, за да задоволят нуждите си според времето и прищевките си. В течение на годините сградата на кръстопътя бе свидетел на това как с израстването на множество други постройки селището се бе превърнало в град.
Черният път бе станал асфалтов, конете и фургоните бяха отстъпили място на автомобилите. Модните тенденции отминаваха сякаш за един миг. А тя стоеше, гордо изправена на ъгъла на площада, като непоклатим стожер в цикъла на промените.
Познаваше войната, бе чувала ехото на топовни изстрели, виковете на ранените, молитвите на богобоязливите. Знаеше какво е кръв и сълзи, радост и ярост. Раждане и смърт.
Процъфтяваше в добри времена, устояваше на лошите. Сменяше собствениците и предназначението си, но каменните стени оставаха.
С течение на времето дървените подпори на елегантната ѝ двойна веранда бяха започнали да провисват. Прозорците се бяха счупили, мазилката се бе напукала и изронила. Някои минувачи, които спираха на светофара на градския площад, понякога поглеждаха гълъбите, които влитаха и излитаха през счупените прозорци, и се чудеха каква ли е била сградата някога. После светваше зелено и те отминаваха.
Бекет знаеше.
Стоеше на отсрещния ъгъл на площада, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си. Натежал от лятната горещина, въздухът бе неподвижен. Улицата бе пуста и можеше да я пресече на червено, но той продължаваше да чака. Плътен син брезент покриваше сградата от покрива чак до земята и скриваше фасадата. През зимата бе задържал топлината за работниците. Сега предпазваше от слънчевия пек и криеше гледката.
Но той знаеше как изглежда в момента и как щеше да изглежда, когато ремонтът приключеше. В крайна сметка той го бе проектирал – той, двамата му братя и майка му. Но на чертежите стоеше неговото име като архитект, това бе основната му роля като партньор в семейната строителна фирма.
Пресече, маратонките му не вдигаха почти никакъв шум по улицата и не нарушаваха безмълвното затишие в три през нощта. Мина под скелето, тръгна отстрани на сградата и надолу по улица „Сейнт Пол“, като с удоволствие отбеляза на светлината на уличните лампи колко добре бяха почистени камъните и тухлите.
Изглеждаше стара – наистина беше стара, помисли си той и това бе част от красотата и чара ѝ. Но сега, за пръв път, откакто се помнеше, изглеждаше поддържана.
Заобиколи отзад, мина по изпечената от слънцето пръст и през остатъците от строителни материали, разпилени върху терена, който щеше да се превърне в зелена градина. Тук верандите, които опасваха втория и третия етаж, бяха идеално оформени и подравнени. Специално поръчаните летвички – проектирани така, че да имитират съвсем точно онези от старите фотографии на сградата, както и намерените при разкопките и разчистването, – бяха прясно лакирани и увесени върху дълго въже да съхнат.
Знаеше, че най-големият му брат, Райдър, който бе и началникът на строежа, бе разпоредил да се монтират парапетите и преградните летвички.
Знаеше го, защото Оуен, средният от тримата братя Монтгомъри, тормозеше всички със своите графици, календари, предвиждания и работни дневници, и информираше Бекет за заковаването на всеки отделен пирон.
Независимо дали искаше, или не.
В този случай, замисли се той, докато ровеше за ключа си, искаше да знае – през повечето време. Старият хотел се бе превърнал в семейна мания.
Направо го бе стиснал за гърлото, призна си той, докато отваряше недовършената и временна врата към помещението, което щеше да се превърне във фоайе. Държеше го здраво за сърцето, а и за топките, по дяволите. Никой друг проект, по който някога бяха работили, не го бе поглъщал така изцяло, нито пък останалите. Подозираше, че това няма и да се повтори.
Натисна ключа и работната лампа, която висеше от тавана, освети голия бетонен под, грубо измазаните стени, работните инструменти, брезентовите покривала, материалите.
Миришеше на дърво и циментов прах, както и леко на пържен лук, който някой явно си бе поръчал за обяд.
Щеше да направи по-цялостна инспекция на първия и втория етаж на сутринта, когато разполагаше с по-добра светлина. Бездруго бе глупаво да идва в този час, когато не можеше да се види почти нищо, а и бе уморен до смърт. Но не можеше да устои.
Стискаше го здраво за топките, помисли си пак, докато минаваше под широката арка, чийто каменни ръбове бяха все още груби и оголени. После светна с фенерчето си и тръгна към предната част и сервизното стълбище, което водеше нагоре.
Имаше нещо особено в това място посред нощ, когато шумът от чуковете, трионите, радиото и гласовете на работниците го нямаше и сенките владееха всичко наоколо. Нещо недотам спокойно, недотам безмълвно. Нещо, което сякаш го докосваше с пръсти по косъмчетата на врата.
На което не можеше да устои...

На книжния пазар от 25 август 2020 г.
Превод: Илвана Гарабедян
обем: 360 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-2039-6
Корична цена: 15,95 лв.