„Друг вид зло“ - Агата Кристи разплита мистерии на остров Тенерифе

На 15 септември се навършват 130 години от рождението на  Агата Мери Клариса Кристи. Английската писателка е автор на множество криминални  разкази, повести, романи и драми. Нейните герои госпожица Марпъл, господин Куин, полковник Рейс, Паркър Пайн и разбира се, белгиецът Еркюл Поаро, са любими персонажи на поколения читатели. 

По случай годишнината ИК „Хермес“ ще зарадва почитателите й с нов роман от поредицата „Мистерии с Агата Кристи“, в който обичаната писателка се оказва главен герой във вълнуващо разследване. Очаквайте от 8 септември! Поредицата е дело на журналиста и писател Андрю Уилсън. Той е носител на множество награди. Работил е в различни вестници и списания, сред които са Sunday Times, Observer, Daily Mail, Evening Standard, Independent, Smithsonian и Washington Post.

За първата книга „Талант за убийство“ Уилсън черпи вдъхновение от интересен период от живота на Агата Кристи – нейното изчезване през зимата на 1926 г. В романа си писателят предлага един алтернативен сценарий за разплитането на тази мистерия. В „Друг вид зло“ Кристи влиза в ролята на детектив с много важна мисия. Интригуващият сюжет носи белезите на класическата криминална литература и  със сигурност ще се хареса на почитателите на жанра и на стила на Агата Кристи, който Уилсън се опитва да възроди. 

За книгата

През януари 1927 г. известната авторка на криминални романи Агата Кристи се отправя на пътешествие до Канарските острови. Идеята е да си отдъхне от напрежението покрай скандала с тайнственото й изчезване месец по-рано. Това, което никой не знае обаче, е, че госпожа Кристи е натоварена със секретна мисия от британските разузнавателни служби. Нейният близък приятел – агентът Джон Дейвисън, има нужда от помощта й при разкриването на убиеца на негов колега. Главният заподозрян е Джерард Гренвил – известен окултист и познавач на всички колкото красиви, толкова и отровни растения на остров Тенерифе. Мистериите обаче започват още на парахода: пред очите на Агата една млада жена се хвърля от борда и намира смъртта си в студените води на океана. Не след дълго около това наглед очевидно самоубийство възникват въпроси. Въпроси за връзки с вече извършени престъпления и – още по-страшно – предстоящи. Агата Кристи е по следите на мрачна тайна, която застрашава живота й. Нищо не е такова, каквото изглежда. Злото има много лица...

3 любопитни факта за Агата Кристи

Изчезването на Агата Кристи през 1926 г. се превръща в една от големите мистерии на миналия век. Но около живота на писателката има редица други интересни и любопитни факти, достойни за роман. Подбрахме три от тях, които Уилсън все още не е включил в своите книги:

1. Творбите на Агата Кристи са преведени на поне 103 езика, което е повече, отколкото тези на Шекспир.

2. Агата Кристи е вписана в Книгата за рекорди на Гинес като най-продавания автор на художествена литература на всички времена. А пиесата ѝ „Капан за мишки“ е най-дълго играната театрална постановка в света и все още се представя с голям успех в Лондон.

3. Агата Кристи пише един от най-популярните си романи „Убийство в Ориент Експрес“ в стая 411 в хотел „Пера Палас“ в Истанбул, Турция. Стаята и хотелът стават известни с това, а самата стая вече не носи номер, а име - „Стаята на Агата Кристи“. 

А на всички, които се чудят как би се справила Агата Кристи като детектив и агент на тайните служби, препоръчваме да разгърнат романа „Друг вид зло“, който ще ви очаква в книжарниците от 8 септември.

Обем: 320 стр.

Цена 17,95 лв.

ISBN 978-954-26-2013-6

Превод: Дори Габровска

Откъс от „Друг вид зло“

Отново отправих взор към морето и сумрачното небе в далечината. Като дете живеех в Девън и с часове можех да наблюдавам вълните в Торбей, променящите се цветове на водната повърхност и небето, отражението на облаците във водата. Чудех се какво има отвъд хоризонта, фантазирах си за далечните страни с техния екзотичен климат и странни хора и се опитвах да си представя бъдещето. Не мисля, че някога съм мечтала да стана писателка, още по-малко пък да работя за тайните служби. Всичко това изглеждаше невероятно, но сега беше факт.

Дейвисън ми беше казал – как беше? – че имам първокласен ум или някаква подобна щуротия. Всъщност предполагах, че съм им нужна, защото отделът им страдаше от недостиг на женски кадри. А и със сигурност никой не би заподозрял една леко скована в общуването дама на средна възраст, нали така? Можех да ходя навсякъде почти незабелязано, да задавам въпроси, да изслушвам доверени тайни. Можех просто да бъда още един чифт очи и уши. Преди да потеглим, Дейвисън подчерта колко е важно да не се излагам на опасност. Убийството на приятелката му Уна още му тежеше на съвестта. Този път той не искаше да поема никакъв риск и затова настоя да ме придружи до Тенерифе. Но докато се намирахме на борда на „Джелрия“ – парахода, който щеше да ни отведе от Саутхамптън до Лас Палмас, преди да продължи по пътя си, – както и по времето на престоя ни в Тенерифе, Дейвисън щеше да пътува под фалшиво име: Александър Блейк. Също така смяташе, че ще е по-добре да се престорим, че сме се запознали на кораба.

Отначало възнамерявах да оставя дъщеря си на грижите на сестра ми в Абни Хол – нейния дом в покрайнините на Чешър, но когато й споменах, че може да се наложи пак да замина, Розалинд се разстрои ужасно. На седем години и половина, тя беше достатъчно голяма, за да забелязва някои от нещастията в света на възрастните. Вероятността да отсъствам отново събуди у нея ужаса от миналия декември: униформените полицаи, напрегнатата атмосфера в дома ни, разтревожените лица на прислугата, страха, че ще види снимката ми на първа страница на някой вестник или ще чуе името ми, изкрещяно от някое вестникарче на улицата. Освен това не мисля, че ми беше простила, задето я изоставих почти за цяла година по време на околосветското ни пътешествие с Арчи през 1922 година. Затова неохотно се примирих с мисълта, че дъщеря ми ще ме придружи на Канарските острови. Карло щеше да се грижи за нея, а аз щях да внимавам да не пострада. Отне ми известно време да убедя близките си, както и лекарите, които се суетяха около мен, че една ваканция ще ни се отрази добре. Те се тревожеха от несгодите на пътуването, водата, екзотичната храна – но накрая отстъпиха. Няколко седмици, прекарани на мек морски климат, щяха да успокоят нервите ми и да укрепят духа ми.

Тъкмо в този момент един порив на вятъра ме накара да увия по-плътно шала около раменете си. Свежият въздух ме беше ободрил, но ставаше все по-студено. Точно когато тръгнах към каютата си, чух нещо, което в първия момент помислих за остър крясък на чайка. Спрях и стиснах парапета. Въздухът отново се разцепи от същия звук. Това несъмнено беше писък на жена и идваше от задната част на парахода...