Интервю с Камелия Кучер и новият ѝ роман

До пианото стои момиче, облечено с бяла рокля. Раменете ѝ са изправени, дори бих казал, че стойката ѝ е горда, ала – не знам защо си го помислям – момичето излъчва тъга. Какво прави там? Бялата ѝ рокля е дълга до глезените, а материята е въздушна и никак не подхожда на хладното време навън. За миг решавам, че е боса, но всъщност обувките ѝ са с цвета на кожата, почти невидими – и те са неподходящи за късна есен. Косата ѝ е буйна и с особен, кехлибарен цвят. Спуска се до под кръста и изглежда несресана – твърде дълга и разпиляна е. Прилича на привидение, на сън в мъгляво утро.
Из „Сън“ от Камелия Кучер

Лисабон, 1978 г.

След загубата на майка им Жоао, Алешандре и Илва се учат да живеят с пустотата, която остава след нея. Пустота, която баща им – Фернао, не може да запълни.

Алешандре, наследил музикалния талант на майка си, получава шанс за стипендия в престижно училище. Въпреки несъгласието на баща си. Същия ден Жоао среща Белен, която живее във великолепно имение, пазещо тайната на фамилното богатство. Погълнат от магичната аура и гласа на момичето, в което се влюбва, Жоао поема по пътя, който ще бележи съдбата му. Въпреки несъгласието на баща си.

В града, където се долавя шепотът на къщите и вълните на океана, историите на три семейства се преплитат на фона на диктатурата на Салазар, Революцията на карамфилите и фадото, чрез което говорят изтерзаните души.

Лисабон, 2019 г.

Жоао Торга, успешен предприемач, купува имението, някога символ на притегателната сила на Белен и на обожанието му към нея. Връщайки се в началото на своя път, Жоао опитва да се помири със спечеленото и изгубеното. Да се научи да приема изборите на Алешандре и Илва, сблъсъците с непреклонния характер на баща си, присъствието на Белен.

Имението, покрито с бръшлян, спи сто години сън, от който Жоао цял живот се опитва да събуди любовта на живота си. И да прогони призраците от миналото.

За автора

Камелия Кучер след години пътуване по света се завръща окончателно в България със семейството си. Живяла в Русия, Испания, Швейцария и Франция, Камелия Кучер завършва образованието си в Женева.

Любовта към книгите съпровожда целия живот на Камелия. През 2018 г. излиза дебютният ѝ роман „Дом“, а следващата година – „Нощ“. Двете книги имат вече по няколко издания и са сред номинациите за най-престижните литературни награди.

„Сън“ е роман за посоките в живота, които неизменно се огъват, за да ни върнат някъде

Интервю с Камелия Кучер

Как се чувстваш няколко дни преди „Сън“ да стигне до читателите?

Вълнувам се. Една смесица от емоции е, има от всичко, но смесицата все пак е щастлива. Подготовката тече с пълна пара, много изненади подготвихме този път, отново заснехме и трейлър – изобщо има за какво да се вълнува човек. Някак се получава така, че преживявам появата на „Сън“ сякаш съм страничен наблюдател. Радвам се на всичко, което се случва отстрани, като родител, който изпраща детето си по пътя му. И друг път съм правила това сравнение, но с три деца е неизбежно да се чувстваш майка на всичко, което създаваш.

С всеки следващ роман тръпката намалява ли или напротив, вълнуваш се повече, защото хората вече очакват твоите истории?

Намалява тръпката от непознатото, от самия процес на поява на романа. С всеки следващ роман съм по-опитна, наясно съм с процеса на издаване, мислите вече не са така хаотични и ставам все по-организирана през различните етапи до появата на романа в книжарниците. Но се увеличава вълнението около това как читателите ще приемат новата книга. Когато знаеш, че има хора, които вече са прочели твоите два романа и чакат третия, усещаш отговорност спрямо тях, спрямо очакванията им, не искаш да ги разочароваш. В същото време самата аз имам очаквания към себе си, имам вече с какво да сравнявам третия си роман – с предните два – и с всеки следващ ми се иска да надграждам себе си, писането си. Добре че засега успявам да изолирам това от процеса ми на писане, защото би ми пречило.

Разкажи ни малко повече за романа – какво да очакват почитателите на Камелия Кучер от новата ѝ книга?

Действието в „Сън“ се развива в Португалия, най-вече в Лисабон. В романа силно се усеща моят сантимент към тази страна – бих искала там да изживея старините си. Атмосферата на отминало величие е нещо, което винаги силно ме е вълнувало – винаги съм се впечатлявала от полупорутени красиви сгради, имам усещането, че те говорят, разказват забравени истории. Когато се намирам в такава сграда, се опитвам да слушам, да чуя какво разказват прозорците, стените, вратите, стъпките, които някога са прекосявали величествените коридори. В „Сън“ това се усеща – сградите, растителността – те сякаш са одухотворени.

Може да се каже, че „Сън“ е семейна сага – историите на три семейства се преплитат на фона на пътя на главния герой – Жоао, който отново проследяваме от юношество до зрялост, и този на Белен, жената, която той обича. „Сън“ е роман с много нишки, някои са загатнати, други са проследени по-задълбочено. Това е роман за сложните семейни отношения, за тежестта на миналото, за последствията от изборите, които правим и следата, която те оставят в нашия живот и този на другите, за самодоказването, за стените, които сами изграждаме пред себе си, а после цял живот се опитваме да прескочим, за посоките в живота, които обаче неизменно се огъват, за да ни върнат някъде.

Всичко това се развива на фона на великолепния Лисабон и фадото, в атмосферата на носталгия по отминалото величие и във фатализма, присъщ за Португалия.

По какво си прилича и по какво се различава „Сън“ от другите ти книги?

Прилича си по това, че отново проследявам житейския път на главния герой, който отново е мъж. „Сън“ отново не се развива в България, а в страна, към която имам сантимент. Може би си прилича и по това, че в „Сън“ има герой с особено труден, трагичен дори, характер (тук приликата е с „Дом“). Друга прилика е присъствието на изкуството в „Сън“ – тук е чрез фадото, пианото и книгите. Струва ми се, че в моите романи винаги ще има подобно присъствие, просто защото не мога да опиша свят, в който да не присъства изкуството.

„Сън“ се различава най-вече по това, че тук историята не е центрирана около главния герой – има няколко глави, където разказът тече през очите на други герои, по-мащабен е откъм гледни точки и съдби. Разбира се и темите са различни от тези в „Дом“ и „Нощ“. И може би в някаква степен езикът е различен – по-богат, по-образен. Така се получи, атмосферата на Лисабон го изискваше. Сега се сещам и за друга разлика – в „Сън“ на места има готическа атмосфера, нещо, което няма в „Дом“ и „Нощ“. В „Сън“ често има препратки към трима поети, които силно са ми повлияли и чието цяло творчество обичам – Октавио Пас, Висенте Алейсандре и Фернандо Песоа – това е смелост, която не си позволих с първите два романа.

„Сън“ е по-обемна от „Дом“ и „Нощ“. На какво се дължи това?

Всъщност това се получи от само себе си, не беше целенасочено. Когато осъзнах обема на завършения ръкопис, самата аз се изненадах. Дължи се най-вече на вдъхновението. Но също така историята в „Сън“ е по-богата, преплита три семейства, понякога връща и в миналото, включва в разказа и други герои. И самият език е такъв, че предполага по-голям обем.

Какво да очакваме от Камелия Кучер след „Сън“?

Получи се така, че трите ми романа, без да са трилогия, споделят общ дух, сходни атмосфери. Нещо ги свързва. И в момента като че ли се намирам на кръстопът – да продължа по същия начин или да напиша нещо различно. А различното би било да напиша роман, който се развива в България. Все по-често хората ме питат кога ще се появи български роман – и започнах да се замислям върху това. Имам идея за няколко истории, сега чакам да узреят и да видя коя ще надделее. Надявам се, че ме чакат още книги, още истории за разказване, огледала за повдигане – към миналото, настоящето, към света или навътре в нас – зависи от вдъхновението.

Откъс

<>Вечерите у дома са тихи. Измина година и половина, откакто мама почина, а ми се струва като цяла вечност – мъчителна и лепкава вечност. Може би така изглежда преддверието на ада: нежелана, омаломощаваща и самотна вечност.
Не сме в преддверието на ада, у дома сме, на масата, четиримата. Мълчим. Най-често говори Илва, но днес и тя е безмълвна. Отегчено рови с вилицата в чинията, сигурно си спомня гозбите на мама – простички, но вкусни, приготвени майсторски и с любов. А може би не мисли за нищо, защото някои хора притежават тази способност – да оставят мислите си да текат като ручей след обилен дъжд, без да приемат форма, без да болят. Косата отскоро е къса. Подстригахме я, след като осемнайсет месеца татко неуспешно опитваше да се научи да сплита непослушните ѝ кичури. Струва ми се, че по-непослушни бяха ръцете му – пръстите, които потреперваха нервно, защото не успяваха да сплетат проклетите плитки. Никога не се получаваха като онези, които сплиташе мама, и този факт го дразнеше, напомняше му за неспособността му да запълни поне малко нейната липса, поне да се справи с косата на дъщеря си, да му се не види.
Подстригахме я у дома една събота. С кухненската ножица, която мама използваше за разполовяване на пилета. Дългите ѝ кичури падаха по пода, извити като змиорки. Неприятна гледка беше, въпреки че Илва не изглеждаше тъжна, а по-скоро облекчена. Вероятно и на нея ѝ бе омръзнало всяка сутрин да търпи неуспешните опити на татко. Навярно непохватните плитки и на нея напомняха с мрачна настойчивост за липсата на мама и нежните ѝ пръсти, които умееха всичко. Вълшебни ръце, излъчващи светлина, която сутрин огряваше кухнята по-силно от слънчевите лъчи. Аурата съживяваше фреските по стените – някога някой ги е нарисувал по подобие на делфтски порцелан, синьо-бели арабески, които обхождат стените на цялото жилище, всъщност на всички жилища в сградата. Бялата боя в горната половина на стените пада на люспи, оголвайки сивотата, която е била отредена да крие, но фреските в долната част остават непокътнати и ярки. С вид на току-що нарисувани, контрастират със сивите петна над тях и с изнемогата на дървения под, изкривен от натиска на времето. Оскъдната ни мебел, грохналите гардероби и стенещите двукрили врати с груба, грапава повърхност на местата, където лакът е заличен – всичко това изглежда нелепо, обградено от тези тъй жизнерадостни синьо-бели цветя. А може би фреските изглеждат нелепо в този съсухрен дом, сляп за радостта им. Скрил разкоша им от света отвън.
На масата сме четиримата, мълчим. Попивам цветята с очи и се чудя как ли са изглеждали, когато домът е бил нов, обитаван от хора с усет към красотата. Навярно тогава помещенията са били светли, огрени от слънцето, което сега отказва да надникне тук, като че ли отблъснато от занемареността.
– Много е вкусно, татко – казва Илва. Лъже. Все още не е доближила вилицата до устните си.
– Радвам се.
Татко се радва с вкаменено лице. Фреските зад гърба му отчаяно искат да оживеят, но вълшебната аура на мама я няма. Като че ли и ние сме застинали рисунки върху стена. Дали присъствието на мама не съживяваше и нас?
– Жоао?
Вдигам очи от чинията.
– Как мина днес?
– Кое?
– В училище.
– Добре.
Как мина днес в училище? Добре. Това си казваме всяка вечер. Вкусна ли е вечерята? Да. Имаш ли нужда от помощ с уроците? Не.
– Кога за последно си ми косата, Илва?
– Онзиден.
– Искаш ли да ти помагам? Справяш ли се сама?
– Не, татко. – Тук Илва винаги свежда очи. – Мога и сама.
– Настроено ли е пианото, Але?
– Горе-долу.
– Ще извикам някого да го поправи.
– Недей, татко, и така става.
– Сигурен ли си?
– Сигурен съм.
Сигурен е, защото знае, че парите не стигат. Няколко клавиша звучат фалшиво, но Але и така се справя – талантът му заглушава грешните тонове.
И тримата знаем, че парите не стигат заради това, че всяка вечер татко затваря магазина по-рано и бърза да се прибере навреме, за да приготви вечерята, а после да проведе един и същ разговор с всекиго от нас. Като репетиция за пиеса – репетирано спокойствие, репетирана увереност, че всичко е под контрол.

На книжния пазар от 13 октомври 2020 г.
Обем: 520 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-2056-3
Корична Цена: 17,95 лв.