„Палецът на свободата“ – на автостоп през цяла Азия

„Вълшебния Керван“ представя първата книга за българска експедиция на автостоп през целия азиатски континент. Авторите Маги и Цветин прекосяват 30 държави в течение на четири години като изминават 100 000 километра на автостоп и преплават Тихия океан с яхта.

В „Палецът на свободата“ Духът на приключенията ви кани да поемете на едно сурово, преоткриващо света пътешествие от Европа към Индия по сухоземни, отдавна забравени пътища. Това е книга, която ви кара да пресъхнете от жажда в иранските пустини, да настръхнете от ужас в сепаратистките региони на южен Пакистан, докато ви ескортира военна полиция, да онемеете пред извънземната красота на Каракорум, докато стопирате по най-страшния планински път на земята, да се изгубите сред тантрични будистки манастири в Хималаите и да преоткриете дълбините на мистична Индия.

Как двама пътешественици се спасяват в едни от най-опасните терористични зони на земята? Какво научава човек след осем месеца без покрив над главата, докато пътува на автостоп през Азия? Как културата на Близкия Изток и Индия могат да променят вътрешния ви свят необратимо? Какво е да живееш в храмове и сред мистици, да спиш до тигри и слонове в джунглата и да вървиш два месеца без GPS на 4000 метра надморска височина? Всички тези отговори ще получите от „Вълшебния Керван“, докато странствате с тях в търсене на едно по-дълбоко разбиране на религията, културата и историята на Индийския субконтинент.

За авторите:

Маги и Цветин Шущаркови са семейство пътешественици. Последните петнайсет години от живота си посвещават на експедиции и пътешествия из Азия и Африка. През 2015 година поемат на четиригодишно пътуване на автостоп и изцяло по земя, като целта им е да прекосят Азиатския континент и да достигнат Океания и Австралия, без да летят нито веднъж със самолет. След като достигат остров Фиджи с кораби и яхти, преплават 10 000 километра в Тихия океан на стоп на борда на яхтата „Алабама“.

През 2018 година се завръщат в Европа, от Япония и Китай през степите на Централна Азия, след обиколката на 30 държави и наземното изминаване на над 100 000 километра. В „Палецът на свободата“ двамата описват първата част от експедицията си – от Европа до Индия и пребиваването си на Индийския субконтинент в продължение на осем месеца. Понастоящем се занимават с писателска дейност и фотография, като продължават номадските си миграции по света.

Откъс

Глава 4

Един избор на смърт или живот

„Истина, истина ви казвам, ако житното Зърно не падне в земята и не умре, то си остава само; ако ли умре, принася много плод.“
(Йоан 12:24)

Няколко месеца по-рано, когато обмисляхме маршрута на пътешествието и проучвахме граници и визи, се изправихме пред едно не малко предизвикателство, което очаква всеки, поел по сухоземния път от Европа към Индия. А именно как да стигнем до Индия, без да рискуваме живота си повече от допустимото и от това, което диктува здравомислието...
На пътя към индийския субконтинент стоят две държави, чиято репутация изобщо не предразполага към прекосяването им. Бихме могли да преминем през Афганистан, което се счита от по-голямата част от пътешествениците и международните медии за чиста проба самоубийство, или през Пакистан, също оправдано страховит, но поне даващ шансове за оцеляване. Дълго време се ровихме из всякакви източници на информация, докато не стигнахме до решението да прекосим Пакистан, просто защото друга алтернатива за достигане по земя до Индия откъм запад няма. И все пак, когато подавахме документите си за виза в пакистанското посолство в София, увереността ни в направения избор силно се разклати.

ПАКИСТАН

Посолството бе затворило заради официален държавен траур след един от най-жестоките атентати в съвременната история на човечеството � разстрелването на 134 деца в училище в Пешавар. Взимането на такова решение, в което залагаш доброволно живота си на карта, никак не е лесно. Но още тогава си мислехме, че такива избори често носят плодове, за които не можем и да сънуваме, ако не рискуваме.
Така нареченият „хипи път“ от 70-те години на миналия век е отвел хиляди хора от Европа до Индия, Непал и Бангладеш по земя. Сега вече отдавна е само легенда, която оскъдните свидетелства споменават за опиянени от различни субстанции дългокоси хора, тръгнали с шарени минибуси, всякакви брички, че и на автостоп в търсене на Изтока. Срещали се с гостоприемни кланови вождове от пустините, с алтернативната младеж на Иран и Афганистан и с екзотиката на един мирен, разцъфтяващ свят. В пътеводители четем свидетелството на един от преминалите по този път, което най-общо гласи, че това било пътешествието на века за всеки европеец. За съжаление почти никой не го е документирал, нито дори си го спомня след психеделичните състояния, в които повечето преминаващи са се намирали. Това, което се помни, е, че ако Турция очаровала с екзотиката си, то Иран вече шокирал, а влизането в Пакистан и Афганистан носело експоненциално по-голямо културно сътресение на едно съвсем ново ниво.
Сега обаче в пустинята се крият други изненади � сепаратисти, терористи, геополитически игри за власт, взривове, отвличания и един куп неща, които повечето нормални хора всячески биха избягвали. Възможно ли е все пак да стигнем живи до Индия?
Тревожно свитият ни на топка стомах така и не спира да задава натрапчиво този въпрос докато пресичаме пеш границата с Пакистан. Едно особено чувство на паника, свръхконцентрация и хладнокръвие винаги се появява, когато се озовеш в ситуация, в която никой не ти гарантира, че животът ти ще продължи да извира до края на деня. А връщане назад няма. 700 километра. Един избор на смърт или живот през една от най-опасните, силно непрепоръчителни, дори за доближаване, зони на Пакистан са пред нас. Влизаме в провинция Белуджистан – сепаратистки регион на границата с Афганистан. Безлюдни пясъци, жълти хоризонти, невещаещи нищо добро и умопомрачителна жега. Жребият е хвърлен!
Както винаги прекосяването на една граница осигурява директен телепорт в нови светове и измерения. Дългобради мъже с бели шапчици и безупречно чисти курта-пижама се мяркат тук-там. Може би е предразсъдък, но още от граничния пункт всички ни изглеждат като потенциални терористи. Няколко схлупени кирпичени постройки помещават митница и военни части. След като се сдобиваме с печат в паспортите, започва много дълга бюрократична верига от непонятни за нас регистрации и попълване на документи от една къщичка в друга. Времето сякаш спира и няма намерение да тръгне отново в близките дни и седмици. Хората наоколо, подчинени на неговия ленив ход, едва упражняват функциите си, без ни най-малка мотивация работата някога да бъде приключена. Глуха тишина, каквато има само в пустинята, убива всяко оживление и шум. Потънали сме в смазващо спокойствие и жега, очаквайки нещо да се случи. Минават час. или часове. Трудно е да се определи в летаргичния сън на този умрял в пустинята форт, чийто пленници сме. Най-сетне изглежда, че нещо се раздвижва. Военните ни уведомяват, че при никакъв случай няма как да се пътува самостоятелно из провинцията, нито с обществен транспорт, още по-малко пък на автостоп. Поради тази причина ни назначават военен ескорт чак до провинциалната столица Кета на 700 км оттук. Пътуването трябва да започне веднага.
Напускаме граничното градче Тафтан във високопроходим джип, седнали на задните му седалки. Сместили сме се между няколко на пръв поглед свирепи военни, въоръжени с калашници. Все още не знаем, че прекосяването на белуджистанската пустиня по този начин ще се окаже повече от тежко изпитание. Шофьорът редовно съобщава по радиостанцията местоположението ни, а другите държат безкрайния пясъчен хоризонт под око, подпрели оръжия на пода на джипката. Пътят е разбит, а на места изобщо го няма, така че се друсаме и тресем с мръсна газ направо през дюни и пясък. След няма и двадесет километра спираме в малка кирпичена караулка насред нищото, за да впишем данните си във вехта тетрадка. Там ни очаква друг джип с други военни. Сваляме раници, товарим багажи и продължаваме със следващия ескорт. Това упражнение се повтаря през тридесетина километра, като ни уморява страшно и проточва неимоверно и без това спрялото време.
В края на деня притесненията ни за оцеляването вече са силно притъпени от изтощението, постоянните шеги на ескорта и спирките за чаша силен чай със завидно количество захар. В забравените фортове по пътя имаме цялото време на света, за да анализираме причудливата пакистанска армия. Един от военните ни подава да подържим за малко калашника му, докато си върши някаква работа. Друг ни показва луличка за пушене на опиум и ни пита дали пушим хашиш. Военните започват да ни изглеждат като деца, грабнали в ръка сякаш на шега автомат или картечница и впуснали се в игра, която невинаги завършва с безобиден край. Може би ако се появят терористите и те ще са толкова несериозни, постоянно захилени и симпатични. Тук убийствата и разрухата се причиняват не заради убеждения и вяра, както често се смята, а по нечии заповеди отвисоко горе – за контрол, геополитически игри и стратегии. За целта така нареченият тероризъм въвлича диви пустинни хорица, за които няма етически и морален проблем, а просто едно брутално оцеляване в пустините, продължило така или иначе хилядолетия.
Привечер достигаме Далбандин, единственото населено място между границата и Кета. Див, кирпичен форт насред пустошта. Ескортират ни до хотел въпреки настояването ни да спим в полицията. Не е ясно кое е по-опасно. Дали хотелът, за който всички знаят, че от време на време в него отсяда някой побъркан турист, или постоянно взривяваните от белуджи-се-паратисти полицейски и военни укрепления.
Нямаме пакистански рупии, с които да платим, така че всички в екстаз се надпреварват да ни метнат с кой от кой по-лош курс и неприемливи цени за стаята. След като агонията по пазаренето свършва в наш ущърб слушаме разказите на местните полицаи, инструктирани да ни пазят изкъсо. Най-младият на 27 години вече има пет деца, а старшият му колега десет. Жадуваме да останем насаме и да свалим праха от себе си, но те нямат никакво намерение да напускат стаята. Почти ги изгонваме. Единственото физическо удоволствие в този пустинен ден е студеният душ, под който ликуваме преди токът да спре в 23:00 вечерта и да останем без вечеря. Вярно, че от вчера почти не сме яли, но когато си преполовил белуджистанската пустиня и си жив, такива притеснения остават на заден план. Добре дошли в Пакистан, „страната на чистия ислям“, както името му само говори!
Първото утро в Пакистан ни събужда с нова порция премеждия. Потегляме на разсъмване, като за закуска изобщо не става и въпрос. Джипката устремено потъва в бледите пясъци. Пустинята е много специално пространство, чието прекосяване хората от древни времена свързват с изживявания, доближаващи до Бог, и изпитания, които променят живота и вътрешния свят. Човек осезаемо усеща, че тя носи смърт и му е необходимо нещо повече от кураж, за да се впусне из нея. Жълти еднакви пространства, простиращи се със стотици километри без вода и сянка. Толкова е сурово, че тръпки те побиват при мисълта да се отделиш от пътя. Горещ вятър пълни устата, носа и очите ни с пясък колкото и да се увиваме плътно с шалове около главите си. На хоризонта все се мержелеят езера и водни пространства – миражи, заблуждаващи понякога и опитни очи. Всъщност пустинята не е толкова еднообразна колкото в нашите представи. Преминаваме през различни участъци – някои с рехави бодливи храстчета и самотни камили, други каменисти, трети просто суха напукана земя до безкрай, дюни и скални възвишения. Опияняващо единение с пустошта.
Както вчера, така и днес непрекъснато сменяме джиповете. Спираме в кирпичени фортове или малки караулки и записваме данните си за пореден път из намачкани тетрадки. По страниците четем, че през интервали от няколко дена преминават и други чужденци, но изглежда всички ползват собствен транспорт. По обед най-сетне имаме късмет да хапнем нещо. Канят ни на обяд на чапати и мазна леща в един от постовете. Чаша студена вода от глинена делва в ъгъла на стаята ни освежава. Любезните ни военни домакини са искрено загрижени за нас и се държат много мило. Един от тях, в опит да ни накара да се чувстваме сигурно, гордо ни показва хвърчащ лист хартия, който на урду и английски постановява, че при опасни ситуации имат право да стрелят с калашника си без заповед от висшестоящ. Това, разбира се, никак не ни действа успокояващо. Нито пък гледката на задминаващи-те ни автобуси с поклонници шиити* от Иран, ескортирани от джипове, на чиито покриви са инсталирани картечници за самоотбрана. Шиитите никак не са добре дошли в Пакистан и рискът за живота им е огромен, но те все пак се решават да се отправят на поклоннически пътувания към свети за тях места. Вярата винаги е по-силна от суровата рационалност.
Ако от ескорта ни не се кикотеха постоянно и не показваха голямото си доброжелание към нас, сигурно щяхме да сме получили някой сърдечен удар от напрежение. И така, след девет часа смазващо друсане и подскачане в джипа, възторжено отбелязваме, че Кета наближава. Изминали сме 250 километра от сутринта. Това, което не подозираме обаче е, че с наближаването на провинциалната столица нещата ще се влошат. Покрай пътя става все по-населено и с повече постройки. Последните петдесет километра ни отнемат над два часа. Сменяме близо двадесет продънени джипа.
* Шиити – вторият основен клон в исляма, приемащ за духовни и държавни ръководители единствено имамите, кръвни наследници на пророка Мохамед.

Издател: „Вълшебния Керван“ (самиздат)
Година на издаване: 2020 (първо издание)
Брой страници: 374
Цветни коли: две
Размер: 14x21 см, корица: мека

ISBN: 978-619-91654-0-9, баркод: 978-619-91654-0-9