Инна Боянова – момичето, за което Уганда изпя Я кажи ми, облаче ле бяло

Днешната ни среща в рубриката „Тя, звездата“ е с вдъхновяващата Инна Боянова. Тя е журналист с повече от 10 години опит, а в работата си е имала възможност да разкаже множество вълнуващи истории. 

Благодарение на журналистическата си работа се запознава с основателя на фондация „Усмивка за Африка“ Даниел Делибашев и тази среща ѝ дава възможност да сбъдне мечтата си да посети Африка. Заминава за Уганда, където прекарва 20 дни, но емоциите и преживяванията са толкова наситени, че ѝ се струва като да е била там 20 месеца. 

По време на престоя си се запознава с много деца, вижда отблизо начина им на живот, условията, в които те растат и признава, че в началото това ѝ действа смазващо. Но енергията и усмивките на тези деца успяват да я накарат да погледне от друг ъгъл – не може да помогне на всички деца в Африка, но може да започне отнякъде, и това е най-важното.

Повече за това вълнуващо пътуване и неговата мисия прочетете от самата Инна. Приятно четене. 

Здравей, Инна. Би ли се представила с няколко думи – каква е твоята професия, с какво се занимаваш в момента?

Занимавам се с журналистика вече над 10 години. Телевизията е моята страст – работила съм както пред камерата, така и зад нея и смея да кажа, че имах шанса да се уча от едни от най-добрите в професията. В работата си се стремя да разказвам истории, които провокират хората да мислят, които вдъхновяват и оставят някаква следа в зрителя. Защото смятам, че истинската журналистика започва отвъд жълтите павета, както казваше покойният Петко Бочаров, когото имах честта да познавам. В момента работя по лични проекти, тъй като там намирам смисъла и удовлетворението за себе си. 

Какво те отведе в Уганда и как се реши да отидеш там? Имаше ли страх при заминаването ти, с какви очаквания отиде? Колко време беше там?

Не помня кога точно се зароди мечтата ми да посетя Африка и да бъда полезна с помощта си, но трябва да е било някъде в тийнейджърските ми години. През годините това желание винаги си стоеше там, скрито на някакво много тайно място, почти недостижимо в представите ми. И един ден просто сякаш само ме намери, може би точно в подходящия момент от житейския и професионалния ми път. Не вярвам в случайните срещи, мисля, че определени хора винаги идват в живота на човек, за да му дадат нещо. Така „случайно“ покрай журналистическата си работа се запознах с Даниел Делибашев, който е основател на фондация „Усмивка за Африка“. И се появи възможност не само да сбъдна мечтата си, но и да разкажа истории, които чакат да бъдат споделени. Заснемането на един документален филм изисква много предварителна подготовка и работа, която отнема време. Основният ми стремеж преди да замина беше да се опитам да не си създавам никакви очаквания, доколкото това е възможно, разбира се. Исках да усетя цялостната атмосфера, без предварително да съм натоварена с информация, която да създаде представи, нито в положителна, нито в отрицателна насока. В Уганда прекарах 20 дни, но на всички, които ме попитат споделям, че емоциите и преживяванията са като за 20 месеца.

Какви са впечатленията ти от Уганда, от хората, от начина им на живот?

Уганда е бивша британска колония, получила независимост през 1962 г., а там живеят около 37,5 милиона души. Страната е сложна мозайка от много етноси, споделящи обща територия, но пазещи собствената си идентичност. Както по-голямата част от Африка, това е държава, която има проблеми. Там децата под 15 години са около 48% от населението, затова и достъпът до образование е от най-важните задачи за решаване. Жeлaeщитe дa учaт деца ca мнoгo пoвeчe oт бpoя нa учeбнитe мecтa. Haд пoлoвинaтa oт зaвъpшилитe ocнoвнo oбpaзoвaниe нe oтивaт в cpeдни училищa, a нaд eднa тpeтa oт зaвъpшилитe гимнaзия, нямaт възмoжнocт дa пpoдължaт oбpaзoвaниeтo cи, тъй като то е платено.

Бедността в страната е повсеместна. Голяма част от хората живеят в гета, в които условията меко казано не са подходящи за живот. Но в Уганда щастието не се определя от материалното. Най-вече това важи за децата в сиропиталищата. Те са щастливи, ако са живи и здрави и имат храна и покрив над главата си. И най-шокиращото за мен беше, когато се убедих, че дори и да са гладни, те пак се усмихват и протягат ръце за прегръдка, пак пеят и танцуват и се радват на живота. Най-голяма и истинска радост може да се види там, където тя е най-малко обвързана с материалния свят. 

Как те приеха местните? Вероятно си била истинска атракция заради светлата кожа и русата коса? Имаше ли забавни случки от срещите ти с тях?

Забавлението в Уганда изпълва голяма част от всекидневието на децата, затова и смешни случки не липсваха. То се изразява в местните танци и песни, които са и част от угандийския фолклор. Неминуемо всеки новодошъл бива привлечен в танцовия спектакъл. Няма значение дали можеш да танцуваш или не.

Местните хора ме приеха като част от тях и вложиха енергия в това да се чувствам добре и да се забавлявам наравно с тях. Косата ми винаги беше в ръцете на децата, които я сплитаха и се забавляваха с това. Успях да получа музикални уроци, да свиря на местните инструменти, да танцувам, да играя игри заедно с тях и да рисуваме заедно.

Какво искаш да знаят хората за Африка и най-вече за децата, които живеят там в тежки условия?

Африка е забравен континент. Тя е олицетворение на световното политическо елитарно лицемерие и според мен състоянието, в което се намира този континент е като един изкуствено надут балон, който рано или късно ще се спука. Въпросът е какви ще бъдат последствията от това за света. Гладът е основната причина за смъртта на близо половината от всички починали деца в Африка. Според статистиката близо 60 милиона деца в Африка нямат достъп до достатъчно храна. На всеки три секунди по света умира по едно дете заради недохранване. Излишно е да казвам, че повечето от тези деца се намират именно в Африка. 90% от децата на континента не покриват критерия за минимална диета, очертана от Световната здравна организация.

В Африка е трудно да бъдеш дете. В много случаи тези деца нямат нищо, така че имат нужда от всичко. Много от тях имат един чифт обувки или джапанки и дрехи. Някои нямат дори по един чифт. Понякога нямат дори хавлия, с която да се избършат, какво да говорим за лекарства. Много от тях никога не са имали четки и паста за зъби. Други никога не са спали в легло. Затова, когато някой ме попита от какво имат нужда децата на Уганда, в повечето случаи отговорът е „от всичко“.

Стъпвайки на африканска земя, си даваш сметка, че не можеш да помогнеш на всички нуждаещи се. И, ако трябва да призная в началото това действа доста смазващо. Но след това осъзнаваш, че не е и нужно да помогнеш на всички, просто трябва да поставиш някакво начало.

В момента проектът, който се подготвя в Уганда от Даниел Делибашев и Фондация „Усмивка за Африка“ е изграждането на местно училище. Целта е деца, които иначе няма как да получат образование, да влязат в класните стаи, защото в дългосрочна перспектива образованието е това, което може да подобри начина им на живот. Разбира се, вече и аз съм въвлечена в него.

Какво научи там за себе си, разбра ли нещо ново, направи ли преоценка на приоритетите си, на нещата, които тук приемаме за даденост и дори не се замисляме за тях, а в Африка липсват? Какво те разтърси най-много там?

Африка не може да се опише с думи, тя трябва да се преживее. Бих определила престоя си в Уганда като пътуване към себе си. Преосмислянето е неизбежен процес там, а за себе си отново затвърдих представата си, че истинският живот започва там, където свършва собствената зона на комфорт. Да, ако кажа, че цялостният светоглед се преобръща и ценностната система се променя, може би би прозвучало като напудрено клише, изказано от една бяла жена, посетила Африка. Затова казвам, че не може да се опише с думи. Едно е да разказваш, съвсем друго е да го преживееш през призмата на очите на децата там, през танца на българска ръченица в сърцето на Уганда или чрез текста на Ран Босилек в „Я кажи ми, облаче ле бяло“, изпят в твоя чест на хиляди километри от дома.

Ти сподели в социалните мрежи видеоклип, на който се вижда група деца от Уганда, които изпълняват великолепно българската песен “Я кажи ми, облаче ле бяло“. Видеото е не само зареждащо и вдъхновяващо, а и много трогателно. Развълнува хиляди хора и видеото е гледано над 340 хиляди пъти. Каква е историята на това изпълнение, на идеята и реализацията му? Ще допълня само, че прави впечатление как децата пеят текста без грешка! 

Изпълнението на “Я кажи ми, облаче ле бяло“ е подготвена изненада към мен от децата, при които прекарвахме голяма част от времето си в столицата Кампала. През цялото време те са репетирали, без аз дори да подозирам. Това беше тяхното „довиждане“ с мен, разучили са песента с помощта на техните учители, а с българския език само веднъж им е помогнал Даниел Делибашев. Когато трябваше да си кажем „довиждане“ аз дори не подозирах какво са ми подготвили. Просто ми казаха, че имат изненада за мен. Никога не съм очаквала подобен жест, а освен всичко останало това е една от любимите ми български песни. Безкрайно благодарна съм за емоцията и топлината, която ми дадоха тези деца чрез изпълнението си, затова исках поне мъничко, ако мога да предам от това чувство и на хората в България. Тези деца даряват любов, която е безусловна, която няма граници и не зависи от това къде живееш, как изглеждаш и дали ще им дадеш подарък. Това е най-чистата и искрена форма на любов, до която някога съм се докосвала. Представете си едно такова дете умножено по 20.

Затова всеки, който иска по някакъв начин да помогне на тези деца, които ни развълнуваха на хиляди километри може да се свърже с Фондация „Усмивка за Африка“ или конкретно с мен в социалните мрежи, за да получи информация как може да се случи това. 

Ще разкажеш ли историите на децата, които срещна там и под каква форма ще се случи?

Както казах всичко ще бъде събрано в документалния филм, който подготвям. Има много истории, които заслужават да бъдат разказани и такива, които все още са в развитие. Ще се опитам да покажа много истински съдби без маска и грим. Такива, каквито ги видях и усетих. Съвсем скоро ще имам възможността да го представя на българската аудитория.

Какво ще ти липсва най-много от преживяването в Африка?

Някои хора твърдят, че отидеш ли в Африка веднъж има два варианта – или никога повече да не поискаш да стъпиш там, или винаги да искаш да се връщаш, средно положение няма. Когато за първи път споделих с родителите си, че възнамерявам да замина за Уганда, думите на майка ми бяха: „Това няма да е последното ти пътуване до там. Ти винаги след това ще искаш да се връщаш“. Мисля, че най-много ще ми липсва емоцията, която ми даде това място, усмивките и очите на децата и отношението на хората към мен.

Всеки, който иска по някакъв начин да помогне може да се свърже с Фондация „Усмивка за Африка“ или с мен, за да получи информация как може да се случи това. 

След Уганда накъде? Мислиш ли за нови пътувания? И би ли се върнала там?

Пътуването, за което мисля е това, което ще ме отведе обратно в Уганда. Връщам се там всеки ден в мислите си, спомените, свързани с хората, с които се запознах и емоциите, които изпитах. Щастлива съм, че контактите, които изградих в страната не свършват с моето отпътуване от Африка. И спокойно мога да кажа, че те вече са мои приятели. Всеки ден поддържам връзка с тях и говорим за всичко, което ни вълнува. Иска ми се поне малко да им върна гостоприемството и топлината, с която ме посрещаха навсякъде без капка престореност. Затова сега на дневен ред е моето усилие да се опитам да организирам участието на част от младежите на Международния фестивал на маскарадните игри „Сурва“ в родния ми град Перник. Със сигурност след това ще се върна при тях в Уганда, може би вече в по-различна роля, в която няма непрестанно да съм ангажирана с камерата и микрофона. Защото сърцето ми остана в Уганда.

Снимки: личен архив на Инна Боянова.