„Наемателката“ – Катрине Енгберг

Катрине Енгберг е родена през 1975 г. в Копенхаген, където живее и до днес. Тя има успешна кариера като танцьор и хореограф в телевизията и театъра, преди да започне да пише. „Наемателката“, публикувана в Дания през 2016 г., е дебютът ѝ като писател на криминални романи и първата книга от бестселъровата поредица за полицейски следователи Йепе Кьорнер и Анете Вернер. Още с първата си книга Катрине се превръща в един от най-четените и обичани автори на криминални произведения в Дания. Тя е приветствана за свежия си стил, гениално преплетени сюжети и симпатични герои. От „Наемателката“ са продадени над 100 000 екземпляра в Дания и романът вече е публикуван в над 20 страни по света.

За книгата

Естер де Лауренти има къща в центъра на Копенхаген, част от която отдава под наем. След като се пенсионира, дните ѝ минават в разходки с двете ѝ кучета, а вечерите тя прекарва в писане на първия си криминален роман. И в пиене на прекалено много вино.

Когато обаче една от наемателките ѝ е намерена мъртва, животът на Естер е разтърсен из основи. Не само защото тя е била близка с младото момиче. Бруталното престъпление сякаш е излязло от страниците на романа ѝ. Някой е пресъздал убийството с плашещи подробности. И явно иска да привлече вниманието ѝ.

А следователите Йепе Кьорнер и Анете Вернер трябва бързо да узнаят кой и защо иска да отмъсти на пенсионираната преподавателка. Преди да са се появили още трупове.

Отзиви за „Наемателката“

Какъв фантастичен дебют! Обожавам героите, блестящата проза и образа на Копенхаген. Катрине Енгберг безспорно е звезда! – Камила Легберг

Писането на Катрине Енгберг изобилства от чувство за хумор. Смятам, че е прекрасно как романите ѝ те карат и да се смееш, и да се замислиш. – Неле Нойхаус

Зашеметяващ дебют. Незабравимите герои и брилянтните обрати в сюжета ще запленят читателите. – Кати Райкс

Превъзходен първи роман. Енгберг е много добра в едновременното изграждане на герои и на напрежение. Сюжетът проследява полицейската работа – запазена марка на датската криминална литература. – The Globe And Mail

Катрине Енгберг за „Наемателката“ и очарованието на Копенхаген

Катрине Енгберг е родена и живее в Копенхаген. Винаги, когато посреща гости от чужбина, тя избягва известните забележителности като скулптурата на Малката русалка, а вместо това им показва града със своята малка моторна лодка. Тя обича Копенхаген и затова го превръща в един от главните герои в своята криминална поредица. Вижте какво разказва Енгберг за скритите красоти на датската столица и първите стъпки в писателското поприще.

„Наемателката“ ни показва различни кътчета от Копенхаген. Някое от тях носи ли специално значение за вас?

Пристанището. След стартирането на проектите за екологично развитие на града водата стана толкова чиста, че хората могат да се къпят в нея. Удивително е как столицата ни удвои размера си, а стана два пъти по-приятна за живеене. Без значение къде на брега на Копенхаген се намирам, аз съм просто щастлива. Със семейството ми имаме малка моторна лодка и обожавам да се разхождаме с нея в района на пристанището.

Обичам Париж и Ню Йорк. Барселона е прекрасна, Лондон също. Но като град – и по отношение на туризма и за живеене – Копенхаген е просто фантастичен. Историята му е богата, невероятно красив е, но крие и своите чудати образи, субкултури и тъмни ъгли.

Как се вдъхновихте да напишете „Наемателката“?

Израснах в дом, пълен с книги, и от ранна възраст се научих да обичам литературата. Майка ми винаги ни разказваше истории на мен и на сестра ми. Тя ме научи да обичам и театъра. За мен двата свята са преплетени – и в двата се разказват истории, независимо дали се прави чрез танц на сцената или с думи по страницата.

Преди няколко години се разхождах със семейството си на север от Копенхаген, когато случайно забелязах табелка на вратата на една къща. Пишеше „Семейство Лауренти“. В този миг в главата ми изникна образа на една жена на име Естер де Лауренти. Не мога да си обясня как се случи, но той беше кристално ясен. Знаех, че Естер е с късо подстригана червена коса, пие твърде много червено вино и е пенсиониран професор по литература, работещ по първия си криминален роман. Това беше началото на „Наемателката“.

След това сюжетът, героите и обкръжението изникнаха в съзнанието ми едновременно под формата на малки парченца пъзел, чието място просто не виждах в началото. Имах ЕДИН персонаж, ЕДНА идея за сюжет и ЕДНО местоположение. Всичко останало беше размазано. Но след това бавно се изградиха връзки, събраха се още парчета и историята започна да се избистря.

Какви проучвания направихте, за да напишете книгата?

Кариерата ми до този момент беше свързана с танците и театъра, така че познанията ми за полицейските процедури и съдебната медицина бяха меко казано ограничени. За щастие хората са склонни да споделят знанията си с амбициозни автори като мен. Возих се в патрулка и ми беше позволено да придружавам полицаите навсякъде, стига да мълча и да нося бронежилетка. Научих много от тези преживявания!

Какво е чувството да бъдеш описван като „международна звезда“? И да бъдеш автор, публикуван в над 20 държави?

Краткият отговор е: страхотно е! Бих излъгала, ако се престоря, че не съм развълнувана от успеха си. Да имаш толкова много читатели е амбицията на повечето писатели. Въпреки това етикетите като „международна звезда“ са просто... ами, етикети. Това, което ме прави истински щастлива, са реакциите, които получавам от читателите – лично и в социалните медии. ТОВА ме кара да се чувствам като успешен писател!

Дебютирах като автор и като режисьор в една и съща седмица през февруари 2016 г., така че може да се каже, че имах успореден старт и на двете кариери. И двете вървяха добре и имаха потенциал, но в сърцето си нямах колебание кое от двете исках да преследвам. На премиерата на пиесата казах на съпруга ми: „Отказвам се от театъра. Знам, че животът на писател е несигурен, но просто искам да пиша до края на живота си!“

Какво се надявате читателите да си вземат от тази книга?

За мен криминалните романи могат и трябва да бъдат нещо повече от насилие и съспенс. Надявам се читателите да се свържат с моите герои и да ги е грижа за тях. Аз самата израснах с криминални романи, които съдържаха в себе си и любовни истории, и политически коментари, и всички други белези на добрата литература. Това е традиция, която искам да продължа.

Откъс

Сутрешната светлина огряваше прашинките, които се стелеха от тежките пердета в хола. Грегерс Хермансен наблюдаваше завихрения им танц, докато седеше на фотьойла с накланяща се назад облегалка. Постепенно бе започнало да му отнема толкова време да се събуди, че почти не си струваше да става. Сложи ръце върху полираните до блясък подлакътници, облегна глава назад, отпусна се и замижа срещу трептящата светлина, изчаквайки да чуе съскането на кафемашината в кухнята.
След кратко обратно броене той се надигна от фотьойла, намери пантофите си и ситно запристъпва по кухненския линолеум. Винаги изминаваше един и същи маршрут – първо покрай махагоновия плот, после покрай зеленото кресло и накрая до проклетата дръжка на стената, която инсталираха от Домашни грижи миналата година. „Справям се добре и така, благодаря“, настояваше той, но напразно.
Извади използвания филтър от фунията и го изхвърли в кошчето под мивката. Отново беше пълно. Освободи торбичката от пластмасовия държач и подпирайки се на масата, се добра до вратата на кухненското стълбище, която отвори със свободната си ръка. Засега поне можеше сам да хвърля собствения си боклук. Грегерс погледна за миг към бутилките, струпани на междинната площадка от съседката над него. Естер де Лауренти, страшно пиянде. Често канеше приятелите си художници на необуздани нощни купони, които се проточваха чак до сутринта. Но къщата беше нейна, така че нямаше смисъл от оплаквания.
Стъпалото под краката му се разклати и той се хвана още по-здраво за парапета. Може би беше по-разумно да се премести на място, обособено за възрастни хора, ала бе прекарал целия си живот в центъра на Копенхаген и предпочиташе да рискува с кривото стъпало, отколкото да гние в някой старчески дом в северозападните покрайнини. Стигна до долния етаж, остави торбата и се подпря върху рамката на вратата на съседския апартамент. Двете млади студентки, които го деляха, бяха постоянен източник на раздразнение, но също така и на таен и неохотен копнеж. Безгрижните им усмивки пробуждаха спомени за летни нощи и влюбени целувки от времето, когато всичко беше възможно и животът още не беше към края си.
Щом си пое дъх, Грегерс вдигна поглед и забеляза, че вратата на момичетата е открехната. През процепа струеше ярка светлина. Вярно, двете бяха млади и лекомислени, но не чак толкова глупави, че да спят на отворена задна врата! Беше шест и трийсет сутринта, така че можеше и още да не са се прибрали, разбира се, но все пак…
– Ехо...? Има ли някой?
С върха на пантофа си побутна внимателно вратата, която се отвори с лекота. Той отстъпи неволно назад. Не искаше да го обвинят, че е дърт сладострастник, който наднича в дома на млади момичета. Може би просто трябваше да затвори и да изхвърли боклука, преди кафето му да е изстинало на котлона.
Подпря се здраво на рамката и се наведе напред, за да хване дръжката, но се оказа, че е подценил разстоянието. За един ужасен миг, продължил цяла вечност, подобно на момента между падането от коня и сблъсъка със земята, Грегерс осъзна, че не е достатъчно пъргав, за да удържи собствената си тежест. Пантофите му се плъзнаха по гладкия дървен под и той изгуби равновесие. Призова всичката сила, която вече не притежаваше, но въпреки това политна безпомощно в апартамента на момичетата и се приземи тежко на пода. Не с трясък, а с глухото, жалко тупване на слабо старческо тяло в кадифен халат.
Грегерс опита да си поеме дълбоко дъх. Дали тазът му беше счупен? Какво ли щяха да кажат хората? За пръв път от много години му се доплака, ала се овладя. Стисна здраво очи и зачака да го открият.
По кухненското стълбище отново настана тишина. Той се ослуша за викове и забързани стъпки, но нищо не се случи. След като изминаха няколко минути, поотвори очи и помъчи да се ориентира. От тавана висеше гола електрическа крушка, която го заслепяваше, но въпреки това той различи бели стени, рафт с тенджери и подправки, както и купчина обувки и ботуши покрай стената, върху част от които се беше приземил. Завъртя бавно глава наляво-надясно, за да провери дали има нещо счупено. Не, главата и вратът му бяха оцелели. Сключи ръце - те също реагираха. Проклети обувки! Грегерс пробва да ги избута, за да легне изцяло на пода, но те отказаха да се отместят.
Той насочи поглед към упоритите обуща, при което обзелото го неспокойно усещане прерасна в задушаващо вцепенение, обхващайки цялото му тяло. От обувката, скрита наполовина под болящия го таз, стърчеше гол крак, прикачен към разкривено тяло. Приличаше на крак на пластмасов манекен, но Грегерс усети меката кожа под дланта си и разбра, че истината е друга. Вдигна ръката си и видя кръвта – по кожата, по пода, по стените. Имаше кръв навсякъде.
Сърцето му запърха като на влетяло в стаята врабче, което се удря в стъклата на прозорците. Лежеше все едно е парализиран, а паниката бушуваше в безсилното му тяло. Сега ще умра, помисли си. Искаше да се развика за помощ, но от години нямаше глас за такова нещо.
И тогава най-накрая заплака.

На книжния пазар от 3 ноември 2020 г.
Превод: Любомир Гиздов
Обем: 368 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-2009-9
Корична цена: 15,95 лв.