Вълнуваща история за война и любов, базирана на реални лица и събития

За книгата

Генерал Артур Тейшейра пристига в Макао, за да поеме поста на губернатор в малката португалска колония на брега на Южнокитайско море. На управника му предстои не само бързо да възприеме неписаните правила на общуване в местната странна смесица от китайска и португалска култура. Той ще трябва и да опази суверенитета на колонията и безопасността на населението ѝ в задаващите се смутни времена.

След като атакува Пърл Харбър и нахлува в Хонконг, японската армия поставя под обсада Макао, за да възпрепятства доставките на храна за Китай. Скоро вълни от бежанци заливат колонията, недостигът на провизии води до масов глад, а японците затягат хватката си. С помощта на адютанта си Тавареш и директора на Службата по финансово-икономически въпроси – Жорже Лобо, губернаторът се опитва да поддържа неутралитета на страната си във войната. Бъдещето на Макао зависи от отношенията му с полковник Сава и Тейшейра хитро поддържа дружески отношения с него. А когато съзира сред наложниците на японеца една красива синеока китайка, сърцето на губернатора се изпълва с чувства, които правят мисията му още по-трудна.

За автора

Водещ на централните новини, военен репортер, бестселъров автор и университетски преподавател, Жозе Родригеш душ Сантуш се нарежда сред най-популярните и уважавани личности в Португалия.

Той става известен като писател с романа „Кодекс 632“, който се превръща в литературна сензация и бестселър № 1 на 2005 г. в Португалия.

С „Божията формула“ Сантуш се утвърждава като водещо име в съвременния европейски интелектуален трилър. По покана на издателство „Хермес“ и във връзка с премиерата на българското издание на романа, авторът гостува в страната ни. Големият читателски и медиен интерес към книгите му става причина и за последвалите още две посещения на португалеца. Те са свързани с публикуването на други два негови романа: „Седмият печат“ и „Последната тайна“.

Жозе Родригеш душ Сантуш за фактите и фикцията в „Героичната арка“

Годините, в които сте живели в Макао, бяха ли достатъчни, за да опишете достоверно атмосферата в книгата, или трябваше да се върнете там и да направите проучване?

Разбира се, фактът, че съм живял в Макао, беше от решаващо значение за мен, за да мога да предам духа на мястото през онези дни. Живях в Макао между 1979 и 1983 г. и тогава градът беше много различен от днешния – не само със своята архитектура, но и със социалната, културната и политическата си среда.

В книгата използвам доста исторически източници, както обикновено правя. Също така използвах информация от стари книги и вестници, интервюирах хора от онова време. Не беше необходимо да пътувам до Макао специално за това, но се възползвах от посещението на местен литературен фестивал. Посетих някои от местата, където се развива действието в романа. Сред тях беше Грандхотелът, който през 1940 г. е бил най-високата сграда в Португалската империя и е частично окупиран от японците през Втората световна война.

Вие записахте видео за книгата, в което говорите на кантонски език (един от основните езици от китайската езикова група). Имахте ли нужда от помощ, или все още помните толкова добре кантонския?

Получих помощ. Спомням си някои неща, разбира се, но това не е достатъчно. Освен това със сигурност някои интонации са погрешни. Кантонският е много фин в това отношение.

Колко дни ви отне написването на книгата? За кое отделихте повече време – за проучването или за самото писане?

Не знам как да преброя часовете или дните за създаване на книгата. Всъщност няма значение. Знам само, че това беше тежка задача, но тъй като обичам темата, не го усетих като работа. За мен беше чисто удоволствие.

Книгата е написана толкова реалистично, че за читателя е невъзможно да раздели фактите от фикцията. За вас, като автор, ясно ли е това разделяне?

Почти всичко, което съм написал, се е случило. Схватките на остров Лапа, конфронтацията на португалската полиция и японските военни. Художествена измислица е историята за любовницата на португалския губернатор, както и любовта между рускинята и Лобо, но дори и те не са съвсем измислени. Все пак колко португалски губернатори не са имали китайски любовници? Колко руски балерини не са се забъркали с португалски мъже? Жорже Лобо не беше ли женкар? Така че дори художествената измислица в книгата не е точно измислица и в нея има доза истина.

Вашето писане, поне в повечето глави от романа, представя миниистории, които постоянно се преплитат – като в телевизионен сериал. Смятате ли, че може да се направи сериал, базиран на вашата книга, или подобно нещо дори не ви минава през ума, когато пишете?

Всичките ми романи са много визуални. Това, което правя, е като холивудска продукция, само че с думи. Читателят се превръща в режисьор и създава филм в ума си. Реализацията на филм или телевизионен сериал зависи от интереса на продуцент и финансирането.

Смятате ли да се върнете в Макао в някой от своите бъдещи романи?

За момента не смятам да го правя. Пиша за това, което ме вълнува в момента. Ако някога ми се прииска да пиша отново за Макао, защо не?

Откъс

Предстоеше им официална церемония по протокол, а многолюдието я очакваше. Затова пристъпи напред и помаха за поздрав на струпаните на кея хора, дошли да го посрещнат.
Чуха се овации, скоро прекъснати от отсечена команда, подадена на висок глас:
– Строй се!
Един взвод бързо застана в строй на кея, в просеката сред морето от хора. Отекна гърмеж, а след него втори и трети. Общо деветнайсет залпа.
– Артилерийската рота ви поздравява, господин генерал! - поясни почтително капитан Тавареш зад рамото на новопристигналия. - Мъжете от шпалира са от картечарската рота.
Когато изстрелите секнаха, духовата музика поде патриотичен марш. Емблемите върху ризите на музикантите подсказваха, че са момчета от Салезианското училище. Артур премина край редиците на картечарската рота и направи протоколния преглед на войската. След това оркестърът изсвири националния химн, а новият губернатор и военните го изслушаха в почтителни пози и с длани, вдигнати за почест, докато цивилните си припяваха в нестроен хор строфите. Последните акорди потънаха във възторжените възгласи на тълпата:
– Да живее губернаторът!
– Да живее Португалия!
Мощно ръмжене заглуши виковете ѝ, а два полицейски мотора проправиха път сред многолюдието и отвориха празно пространство, което незабавно се зае от черна лимузина с португалско знаменце на капака. Беше внушителен „Додж“, който се плъзна по кея и притихна неподвижно пред генерала.
Капитан Тавареш отвори задната врата и подкани новодошлия да влезе.
– Господин генерал, заповядайте!
Артур се обърна към хората, помаха им за сбогом и сред буря от възторжени ръкопляскания влезе в официалното возило.
Автомобилът пое на дълга обиколка из града, която по думите на шофьора целеше Негово Превъзходителство да осъществи първия си допир с действителността в колонията, макар Артур да подозираше, че с тази маневра се печели време, докато свитата от високопоставени личности, която го беше посрещнала на пристанището, се придвижи бързо до следващото място. Това никак не притесняваше новия губернатор. Честно казано, идеята му се стори отлична, осигуряваше му кратка почивка да си поеме въздух и да усети атмосферата в Макао. Ето защо се взря в пейзажа – огромно празно пространство в подножието на едно от градските възвишения, по-точно на хълма Гия.
– Какво е това?
– Земни насипи, Ваше Превъзходителство – обясни шофьорът. - Земя, която сме отвоювали от морето по заповед на губернатор Таманини Барбоза*, светла му памет.
Явно ставаше дума за делото на неговия предшественик, който беше починал на поста си.
– Какво е искал да строи там?
– Ами новото пристанище. Външното пристанище. Има и идея да се направят огромен резервоар за питейна вода и жилищни сгради, Ваше Превъзходителство.
След като обиколи земните насипи, автомобилът навлезе в градската част. В мига, в който попаднаха в плетеницата от улички, всичко се промени. Градът се оказа твърде претъпкан – стълпотворение от сгради, с оскъдни тревни площи, с множество потъмнели от влагата фасади. Без съмнение в Макао липсваше пространство, а това донякъде обясняваше нуждата от насипите край Външното пристанище.
Като оставим настрана факта, че навсякъде гъмжеше от китайци – в такова съотношение, че на един европеец се падаха по трийсетина азиатци – най-силно го порази странната смесица от португалска колониална архитектура и традиционни китайски постройки. А също така и разноцветните табели със загадъчни символи, които изобилстваха наоколо, като върху всяка имаше превод с дребни букви на някакъв смехотворен португалски език. На фризьорски салон се четеше надпис „Нгай Па – Слонзакрасота“, на ателие за химическо чистене – „Химическо чесане Вен Ва“, на ресторант за бързо хранене – „Супа на Наречена Кан Кей“, на бира-скара – „Хън Лун Пече Номесо“, на салон за масажи -„Масажист Падни-Ритни Кун Ман Куай“, на рибен магазин – „Хап Лън Магазин за Продавка на Либи“, на магазин за платове „Продъвка на Плътове Мън Кът“, някаква бакалийка се обозначаваше като „Бъкаливка“, ателие за хартиени апликации -„Олизова халтия Вен Ва“, на винарна – „Вино от Трипенис“, особено причудливо наименование, което в името на морала и благоприличието трябваше спешно да разпореди да се поправи, някакво странно „Сдрушение на индивидите с фамилно име Леонг“, или „Сдружение на слушителите в бръсн-арниците на Макао“, или пък спортна зала „Спорен клуб Са Кон“, както и „Компания разрушителка на бяла мрав“...
– Леал Сенадо, Ваше Превъзходителство – обяви шофьорът, като прекъсна умопомрачителния спектакъл на китайските надписи, преведени на португалски език. - Това е дворецът на Общинския съвет.
След като се здрависа с изтъкнатите граждани, които го очакваха пред портите на Леал Сенадо, генералът бе въведен в сградата, където изкачи широкото стълбище и влезе в Тържествената зала. Председателят на Общинския съвет в качеството си на домакин на церемонията го приветства с добре дошъл и обяви, че „ще предаде на Негово Превъзходителство управлението на тази далекоизточна колония по решение на Негово Превъзходителство министъра на колониите след трагичната гибел на губернатор Таманини Барбоза“. След това изтъкна някои събития от историята на Макао, както и факта, че е една от малкото португалски територии, където португалското знаме е продължило да се издига и вее дори по време на цялото испанско владичество, „което съвсем заслужено му е спечелило славното прозвище Град с името Божие Макао, защото друг град, толкова предан като този, НЯМА!, завърши той сред бурни овации.
След края на словото си инженер Лопеш взе два големи ключа, които лежаха върху сребърен поднос, и се обърна към Артур:
– С властта, която ми е дадена, величайши господин генерал Артур Тейшейра, връчвам на Вас ключовете на този град и на тази колония, като Ви пожелавам патриотичната Ви мисия да се увенчае с успех в тези тежки времена, които ни е съдено да преживеем и в които машината на войната унищожава редица силни поколения – рече той и подаде ключовете на госта. - Да живее Португалия!
С ключовете в ръка Артур извади от джоба си лист хартия с надраскани по време на пътуването бележки и взе думата с твърдото решение да бъде кратък. Истината е, че се чувстваше уморен, а и нямаше нищо съществено за казване.
– Уважаеми господин председател на Общинския съвет, Ваше преосвещенство господин епископ, господа офицери, скъпи видни гости, уважаеми дами и господа, задължен съм за любезните думи, които ми отправяте, и ще изкажа благодарността си, като ви уверя, че най-силното ми желание е да оправдая очакванията ви – започна словото си той. - Едва ли очаквате още на тази церемония да ви представя управленската си програма, защото не съм я подготвил, но ви уверявам, че дейността ми ще се ръководи от принципите на Новата държава**.
Продължи с хвалебствена реч за Салазар, за държавните служители и за населението на Макао, обърна се специално към епископа, благодари за топлия прием и завърши със звучната реплика: „Аз казах!“.
Церемонията по подписване на документите за встъпване в длъжност се ръководеше от районния съдия и чрез този акт генерал Артур Тейшейра се превърна съвсем официално в новия губернатор на Макао. Както можеше да се очаква, председателят на Общинския съвет в ролята си на домакин на събитието пръв стисна ръката му, за да го поздрави.
– Поздравления, господин губернатор! - рече инженер Лопеш. - Макар, право да Ви кажа, не зная дали думата поздравления е точната в случая.
– И таз добра! Защо да не е?
Инженерът въздъхна, сякаш бе понесъл на плещите си товара на целия свят, но се канеше да го прехвърли другиму:
– Задават се много тежки времена...
* Артур Таманини де Соуза Барбоза (1880 - 1940) е португалски държавник, служил три мандата като губернатор на Макао. Умира по време на третия си и най-тежък мандат, когато подготвя малката португалска колония за Втората световна война и води преговори с Япония за запазване на неутралитет. - Б. пр.
** Нова държава (Ещадо Ново) е наименованието на тоталитарния режим, установен от Антонио де Оливейра Салазар с Конституцията от 1933 г., който трае до Революцията на карамфилите на 25 април 1974 г. - Б. пр.

На книжния пазар от 1 декември 2020 г.
Превод: Весела Чергова
Обем: 344 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-2025-9
Корична цена: 17,95 лв.