Лео разказва живота си в "Моят път. Един италианец, намерил себе си в България"

Готвач, пицар, майстор на пастата, телевизионна звезда, герой от „Биг Брадър“, „Мастършеф“, водещ на предаване, певец, при това рапър... Невъзможно е човек да не разпознае чаровния акцент на Лео Бианки – италианецът, който от години е част от родната артистична сцена и кулинарния бизнес.

Какво обаче е довело момчето от италианската провинция именно в България? Защо е решило да остане, а по-късно да отглежда децата си и да развива бизнеса си тук? С помощта на страхотния разказвач Георги Тошев ще се потопите в живота на Леонардо Бианки – лошо момче в своето детство, младеж, преминал през трудности и обрати, а днес модел за подражание – баща, съпруг, работодател, човек, заставащ зад смислени каузи. Това е една вдъхновяваща история за смисъла на семейството и приятелството, търсенето на личната мисия и любовта, която те променя към по-добро.

Зад симпатичната фасада на татуиран пицар се крие едно чувствително и смело момче, което иска да поправи някои от грешките по своя път. Работейки върху тази книга, аз откривах различните лица на момчето от италианската провинция – пълно с мечти, често изпадащо в безпътица, но вярващо, че в живота трябва да има цел и посока.

Георги Тошев

Тази книга показва трудностите, през които съм минал в живота си дотук, но и хубавите моменти, които съм преживял. Път с хепи енд! Искам да продължавам само напред по този път и да бъда пример за моите деца, разбира се. Благодаря на България, която ме прие като свое дете и която промени моя характер и гледната ми точка за живота. Това е книга за възможните мечти! Вярвайте, че можете да промените себе си!

Лео Бианки

* * *

Откъси от книгата:

България

18 декември 1992 г. Помня ясно тази дата, защото беше първият път, в който стъпих в Булгария. Пристигнах с гаджето ми Барбара да видя папа и неговото заведение. Преди да заминем, отворих картата на света и търсех Булгария горе, до Украйна и Русия. Не знаех нищо за нея и се вълнувах. Носех подарък – огромна коледна звезда, която да поставя в ресторанта като празнична украса, както се прави в Италия. Самолетът кацна в София, беше адски студено, наоколо сивота и пушещи комини. Тази миризма на дим още е в мен, ароматът на моя първи спомен за България. На летището ни чакаха приятели на баща ми – мъж и жена, с огромен мерцедес. Поне ще се возим в голяма и топла кола, си помислих. Но когато най-после се наместихме вътре – четирима души плюс куче и двуметрова звезда, успяхме да счупим задното стъкло. Така че трябваше да пътуваме 400 км с прозорец, покрит с найлонов плик. Не можехме да се движим бързо, защото ставаше по-студено и по-шумно. Стигнахме до Бургас след 6 часа и през цялото време се питах защо изобщо дойдох...

Лео с баща си и сестра си.

Видях се с баща ми и се разбрахме да отида в Grand Italia за вечеря – да опитам пиците, които прави по рецепта от нашия край, да разговаряме на спокойство. Но спокойство нямаше. Още по обед в ресторанта се появили служители от съда и полицаи и запечатали заведението.
Беше голям удар за всички. Особено за мен. Бях изпълнен с гордост от това, което е направило моето семейство – баща ми, брат ми, сестра ми, и го смачкаха пред очите ми. А не успях да опитам дори една пица.

Баща ми беше отворил това заведение в средата на 1992 г. на главната улица „Богориди“ и беше вложил всичките си пари в него. То беше на три етажа – джелатерия италиана на първия, пицария на втория, а на третия – клуб, защото брат ми беше диджей. Всичко изглеждаше прекрасно, но Grand Italia имаше кратък живот. Баща ми плащаше по 6000 марки наем на месец, собственикът обаче продал сградата на някаква банка и семейството ми трябваше да се изнесе. Сложихме черна точка на Булгария, защото разбрахме, че договорът ти за наем може изведнъж да загуби стойността си. Документите бяха фалшифицирани, а папа нямаше толкова възможности да реагира. Не можеше да повярва, беше ядосан, заканваше се, че ще съди всички. Така че, денят, в който отидох в Grand Italia, беше много тъжен.

Лео с баща си.

Седмица по-късно преживях най-ужасната си Коледа. Бяхме нервни, говорехме само за случилото се, съвсем различно настроение от шумната, весела атмосфера на коледите в дома ни във Фалконара с роднините. Надявах се поне на Нова година да успея истински да се забавлявам.

Вечеряхме цялото семейство в хотел „Булгария“ и се преместихме в една дискотека до Морската градина. Жените носеха огромни прически, бяха облечени в златно и сребристо, от един момент нататък се слушаше само фолк. Представях си как в полунощ ще хвърчат тапи от шампанско и ще вали дъжд от конфети, а вместо това в 12 часа всички излязоха навън, за да хвърлят бомбички и да стрелят с пистолети. Пълен шок! Казах на баща ми: „Папа, искам да се прибирам в Италия“. Бях сигурен, че повече няма да се върна в тази страна.

Казват, че ако искаш да разсмееш Господ, му разказваш плановете си. През лятото на 1994 г. отново бях в Булгария. Този път я видях съвсем различна. Заради Световното по футбол хората пееха и танцуваха по улиците, страхотен купон, сивотата беше изчезнала. Българите се обличаха цветно, бяха любопитни към новото, по-позитивни. Гледаха MTV и VH1. В Бургас работеха много нощни барове, животът кипеше цяла нощ, момичетата бяха красиви, беше страхотен период.

* * *

Лучия

Името ѝ означава светлина. Даже имам песен за Лучия, в която пея: „Ти си светлината в моя път“, защото моят път винаги е бил малко разчупен, малко стръмен, с проблеми и тя го освети, за да виждам накъде вървя. Наистина Лучия е светлината в живота ми.

Тя е моят късмет, защото каквото и да правим заедно, винаги е злато. Научи ме да съм честен човек, да не търся краткия път – моето семейство винаги се е опитвало да стига до резултата с хитрини, така израснах. Откровена е, може би е дефект, казва ти нещата в лицето така, както ги мисли, и почти винаги е права. Лучия е чиста душа.

Няма да забравя първия път, в който се видяхме. Със Santa Сrew бяхме спечелили награда за най-добра рап група и решихме да го отпразнуваме в една дискотека в Анкона, където наш приятел беше диджей. Забелязах компания момичета, едното танцуваше страхотно хип-хоп и направих всичко възможно да се запознаем. Започнах да разпитвам кой го познава. Гаджето на диджея ми каза: „Това е Лучия, малко е крива по характер“. Не мога да кажа, че я впечатлих тогава, макар че се опитах.

Лео с Лучия и близнаците.

Отидох при нея и ѝ показах флайер на Santa Crew с моята снимка. Тя само ме погледна: „И?“. Беше студена, отряза ме бързо, но пък аз бях млад и спокоен, не ми се отрази особено.

На следващия ден пусках музика в една плажна дискотека във Фалконара. Лучия се появи отнякъде, дойде при мен и повдигна слънчевите си очила на главата: „Ти ли си този, който снощи ми показваше снимката си? Различен си на дневна светлина“. С помощта на приятели намерих нейния телефоно и ѝ написах съобщение. „Аз съм Лео, не искам да те притеснявам, радвам се, че се видяхме.“

Поканих я на кафе. „Не пия кафе, предпочитам бира“, ми отговори Лучия. Тя приключваше връзка с едно момче от Милано, което не беше съвсем честно с нея. Излизахме като приятели, Лучия ми споделяше за чувствата си към другия, беше влюбена, искаше ми съвети, а това изобщо не ме устройваше. В един момент ѝ казах: „Мисля, че не съм твой приятел, ти ми казваш, че обичаш този човек, а мен ме боли, изпитвам нещо към теб. По-добре да не се виждаме повече“. „Лео, знаеш, че сърцето ми още е заето.“ Спряхме да се срещаме, след два дни обаче Лучия ми се обади: „Липсват ми нашите разговори, толкова хубаво минава времето с теб, в твое лице имам човек, който ме слуша, има отношение към мен...“. Така в края на лятото на 2004 г. започна нашата любов. Разбрахме, че сме един за друг точно в този момент, в който ѝ показах, че съм влюбен. Усещах пеперудите в стомаха.

Целунахме се за първи път по време на Ферагосто, затова 15 август е важна дата за нас. Вечеряхме навън, после гледахме фойерверките на плажа. Емоцията беше огромна, дотогава не се бяхме докосвали, а очаквахме този момент. Сърцето ми биеше силно, прегърнах я, след тази голяма целувка се гледахме и се смеехме. Когато сега се връщаме във Ферагосто и Анкона, което правим често, си спомням за тази целувка, за началото на връзката ни... Там празнуваме нашата годишнина. Вечеряме заедно, гледаме залеза, имаме този романтичен момент, в който не искаме никого около нас, хубаво ни е да сме сами, със спомените от нашето време.

Това, което ни сближава с Лучия, е, че обичаме една и съща музика – хип-хоп, рап, тя танцува, аз пея. Приличаме си в чувството за хумор, не сме сериозни постоянно, намираме с какво да се шегуваме и това, че още го носим в себе си, прави деня ни по-чист и приятен. Но като фамилия сме супер различни – нейните родители са заедно и до днес, те са традиционно семейство, хранят се в определен час, всички са на масата, държат на тази култура и аз им завиждах, защото в моето не беше така. С две думи – един луд човек с едно точно момиче, което му помогна да стане точен.

Тя ме промени, проумях доста неща за живота. Лучия ме ориентира, че съм готов да стана татко. Винаги съм бил против да живея с идеята каква ще е жената на моя живот, майката на моите деца. Знаех, че трябва да усетя момента и човека, и аз намерих точната жена в точното време.