Тайните на 51 фокуса, споделени от Ненчо Илчев

Забавлявайте се със „Забранената книга за фокуси“ от Ненчо Илчев

05.01.2021г. / 10 40ч.
Аз жената
Тайните на 51 фокуса, споделени от Ненчо Илчев

Казват, че фокусниците се раждат такива, а в сърцето им винаги има място за нови вълшебства. И ако талантът е задължителното условие, то упорството в преследването на голямата мечта и безкрайната отдаденост на нейно величество Илюзията добавят нови приключения.

Ненчо Илчев е поредното доказателство, че когато вълшебствата те изберат, трябва да ги следваш. Това прави от самото начало популярният актьор, който открива в ранна детска възраст пристрастеността си към триковете на сцената. Съдбата го среща с големите майстори илюзионисти, сред които Мистер Сенко, Орфи и Лепас, а най-близките хора – семейството и приятелите, подкрепят най-голямата му страст – вълшебствата.

В тази книга ще откриете много забавни истории от неговия сценичен живот, както и няколко тайни от света на илюзиите. Благодарение на тях ще се докоснете до магията на фокусите, а с приложението ще можете и вие да станете фокусник.

Опитайте сами с реквизита за 3 от фокусите в книгата!

Забранената книга за фокуси

Тайните на 51 фокуса

Книга с подарък – реквизит за 3 от фокусите

Ненчо Илчев
Формат: 60/90/8
Обем: 136 стр. (цветна)
Корица: мека
ISBN: 978-619-195-241-0
Цена: 17,90 лв.

Да подариш чудо...
„Забранената книга за фокуси“ е чудесен подарък за всички, проявяващи интерес към изкуството на магията – освен споделените тайни на 51 фокуса, красивото илюстровано издание по дизайн на Тодор Манолов и с фотографии на Асен Тонев включва още кратка история на илюзионното изкуство, биографична информация за магичния път на Ненчо, откъде идват вълшебните думички „абракадабра“, „алаказам“ и „фокус-мокус“, какво ще има в Музея на фокусите, важни съвети към младите фокусници и др.

Уводната част разказва за първите „магьосници“ Айзък Хаукс, за Жан Южен Робер – Худин, който слага началото на модерната магия със своите „Фантастични вечери“ в Париж, за 90-минутното шоу на първата двойка илюзионисти Джей Ен Маскелин и Кук в Англия, за Аликзандър Херман, който пръв налага атрактивното сценично облекло, и разбира се, за Хари Худини – първият вълшебник, който въвежда взаимодействието с публиката като част от шоу програмата, и първият, който умее да изчезва и да се транспортира в реално време. Легендарният маг Дейвид Копърфийлд постига може би най-големия зрителски интерес (идол и за самия Ненчо Илчев) – билетите за шоуто му в Лас Вегас се разпродават за месеци напред. Българският артист и фокусник е от малкото, които се срещат лично с него и сбъдват детската си мечта.

„Публиката е моят най-верен партньор, съветник и приятел. Тя притежава безкрайно любопитство и е склонна да ме последва навсякъде. Това, което мога да ѝ обещая е, че винаги ще я водя в нови светове, неочаквани посоки и ще споделяме заедно откритията от чудото да бъдеш жив!“ – казва Ненчо Илчев след срещата си с Д. Копърфийлд.

Биографията на Ненчо е пълна с чудеса – днес е звезда в популярното тв шоу „Комиците“, притежава почти пълната колекция с фокуси на Мистер Сенко, в лицата на Любо Нейков и Евтим Милошев намира истинска подкрепа както в работата си, така и в набирането на архив за илюзионисти; като студент попада в класа на Стефан Данаилов, който развива артистичния му талант… Затова с чиста съвест Ненчо Илчев изоставя семейната професия на зъботехник без раздор… и това си е чудо: той цял живот среща пълното разбиране от страна на родителите си дори и за най-лудите си идеи. Те дори му изработват изкуствен палец – основен реквизит в илюзионното изкуство за много фокуси. В биографичната част на „Забранената книга за фокуси“ ще прочетете още как може един костюм да смае и Васил Найденов, и военните по време на парад; какъв е новият илюзионен спектакъл в театър „Българска армия“ и какво остава в сърцето на артиста зад завесите на спектакъла.

Музей на фокусите

Ненчо мечтае да осъществи поредното чудо в живота си: да основе музей на фокусите в родния си град Момчиловци. И тъй като „човек е голям, колкото са големи и мечтите му“, и колкото смелост има в сърцето му, – а Ненчо е силен и в двете – то със сигурност е само въпрос на време тази мечта да се сбъдне. Нека тази книга спомогне илюзионното изкуство да има все повече съмишленици и да донесе поне малко магия в живота на разгърналите я…

Откъс от „Забранената книга за фокуси“

Началото – там винаги са майка ми и баща ми, те са най-верните ми съюзници, приятели и са ме подкрепяли от първите ми стъпки. Те са хората, които най-радушно приеха тази моя мечта и в годините са се радвали и са искали да стана артист – Янка и Васил Илчеви – майка ми е от Трявна, баща ми е от Момчиловци. Изключителни хора и големи професионалисти в това, с което се занимаваха – зъботехника, което впоследствие се оказа много важно за мен и кариерата ми на фокусник и пропуснатата кариера на зъботехник. Не бях отличник, но винаги съм искал да бъда в организацията на събитията. Открих фокусите от телевизията, защото по онова време нищо не достигаше до България, имаше едно петминутно телевизионно предаване за фокуси и аз буквално залепвах за телевизора. Фокусници от цял свят представяха своите фокуси в рамките на пет минутки. И помня един илюзионист, Али Бонго, след години разбрах, че е много известен илюзионист, правеше един фокус с един конец. Аз го погледнах, замислих се как ли става тази работа и се сетих. Разгадах номера и го направих. Така разбрах, че мога да правя фокуси – като пламна това нещо в мен и се запалих, нищо не беше в състояние да ме спре. Нямаше достъп до нищо, нямаше литература, знаеше се, че в България има двама–трима илюзионисти, знаеше се за Мистер Сенко, Орфи, Астор, които бяха млади тогава. И когато ходехме на екскурзии с майка ми, обикалях магазините, за да търся всякакъв реквизит. Идвали сме в София, за да търсим кутии с фокуси. И досега си ги пазя – имам една кутия – „Фокус-мокус“ и „Тайните на Астор“, пазя ги и до днес. С каква любов съм ги правил тези фокуси, учил съм се стъпка по стъпка. Гледам по телевизията и почвам да си съчинявам как може би ще стане и си ги напасвам, и си бях направил програма вече, която по малко почнах да показвам в училище, на децата в клас. И когато чух за Мистер Сенко, пак благодарение на баща ми, който събираше статии, попаднахме на адреса на прочутия български фокусник и решихме да му отидем на гости. Тръгваме от Момчиловци и на входа на София ни спира милиция, обградили, не пускат никого да припари в града заради конгрес на БКП. Какво съм правил, за да впечатля милиционерите, не помня, но ни пуснаха и преминахме през блокадата. Озовахме се пред дома на Мистер Сенко в столичния квартал Лозенец и двамата с баща ми се запътихме към дома му. Моето сърце щеше да се пръсне. Така се вълнувах. В себе си носех и писмото, което той ми беше написал няколко месеца по-рано като отговор на моето писмо до него. Така ме зарадва това писмо, че и досега пазя пощенската кутия, в която го открих. Писмо от Мистер Сенко – безценно. Та, с писмото, баща ми и една кутия шоколадови бонбони се отправихме към дома му. Посрещна ни с полуотворена врата и леко недоверчив. Когато му казах, че преди време му пратих писмо, ми отвърна сепнато – „Ти знаеш ли на мен колко хора ми пишат!“. „Ама аз и бонбони ви нося!“, отвърнах аз, уверен в победата на мисията си. Така и се случи – той ни прие в градината на къщата, намери време да види и оцени моите фокуси, а и да ми даде безценни съвети и няколко негови фокуса. По-късно разбрах, че съм един от малкото, на които легендарният Мистер Сенко е показал и предал свои фокуси. Винаги е бил прочут с това, че фокусите му се заплащат. Това ми беше знаменита среща, преди повече от 30 години, но го помня все едно е било вчера. Беше истинска легенда и това много ме вдъхнови. Безценните ми помощници – това са моите родители, мои приятели и вдъхновители. Винаги са ме подкрепяли и са стояли зад мен във всяко леко налудничаво начинание. Не бива да пропускам и любимия ми брат Христо, който винаги е бил първият ми зрител и като такъв беше безценен. Благодаря му за огромната любов и подкрепа, с които ме е дарявал през годините. Помня, че когато бях дете, дете с мечта да бъде фокусник, много трудно се намираха всички важни елементи от реквизита на един фокусник. Такъв беше случаят и с изкуствения палец, който е база в много фокуси. Майка ми и баща ми, като зъботехници, и техни колеги направиха чудеса от храброст, за да ми изработят изкуствен палец. Сигурно са прекарали месеци в търсене на перфектната форма и правилния цвят, но накрая успяха. Пак те ми помогнаха години по-късно да направя един фокус, който беше много важен за мен и стъпваше върху прочут етюд на Марсел Марсо, с поникващия на сцената слънчоглед, израстващ от малка семка. Баща ми направи много от техниката на фокуса, който изискваше включването дори на антена от автомобил „Волга“ и едно голямо метално гърне, в което да се засади семката. После, когато изпълнявах фокуса като част от програмата на голям фестивал за фокусници в София, в изгорялата сграда на цирка, на площад „Македония“, се оказа, че баща ми седнал до един от техниците, които обслужвали събитието, също с дистанционно управление. Та, точно то блокирало онова, с което управлявахме антената, която представляваше стъблото на слънчогледа. Така фокусът не стана, а за кратко, след неуспеха му пред публика, и моето желание за занимания с фокуси изчезна. Тогава обаче се появиха другите ми учители в преследването на тази мечта – Хери и Лепас, благодарение на които научих много и положих много старание, за да стана по-добър. Хери имаше бижутерско магазинче в подлеза на ЦУМ и с него подписахме негласна сделка – аз да му помагам в работата в ателието, а той срещу натрупаната сума да ми показва фокуси. Така знаех цената на труда си и това, което съм постигнал заради него. И Лепас, тази благородна фигура, за която не се знае толкова много – незаменим за мен в много отношения – с финеса, таланта и доброто си сърце. Винаги съм имал късмет с менторите и учителите по пътя си – така се случи и с моя преподавател в НАТФИЗ, тогавашен ВИТИЗ – легендата Стефан Данаилов, който ме научи на много. Магнетична фигура, която студентите обожават – всеотдаен и любим преподавател. Мисля, че в историята си театралната академия помни само двама такива – Апостол Карамитев и Стефан Данаилов.

Коментирай